Лусинда Едмъндс
Бавен танц (19)

19.

— И така, за наказание, решихме, че ти няма да летиш за Америка с Никол. Нито пък ще дойдеш в Тоскана с нас. И тъй като дължиш почти четиристотин лири на Никол за роклята й, Ивет успя да ти намери работа през ваканцията. Още от първия ден ще работиш като гардеробиерка на компанията в операта.

Мади кимна. Изпитваше нещо като облекчение, че няма да търпи Никол цели шест седмици.

— И, надявам се, млада госпожице, това ще те научи да потискаш злобата си. Честно казано, Мади, ти истински ме разочарова — Кристофър стана и въздъхна. — Гладис ще бъде тук да те наглежда, докато ни няма. Истински срам е, че пропускаш Ню Йорк, но ти сама си си виновна.

Мади кимна.

— Може ли вече да си вървя?

— Да.

Без да каже нищо повече, тя излезе от дневната и се качи в стаята си. Легна на леглото и затвори очи.

Всеки час в тази къща беше като прекаран в ада. Бе минала една седмица от партито, което беше се получило много добре. Мади се справи някак с гостите, като се усмихваше и разговаряше насила с тях, преструвайки се, че се забавлява, докато сърцето й се късаше. Работата не беше в това, че Никол беше направила нещо ужасно, а че баща й беше страшно разочарован от нея. Мади прехвърляше всичко в съзнанието си отново и отново и непрекъснато се питаше дали не трябва да се опита да му обясни нещата, но, от друга страна, знаеше, че нямаше смисъл. Никол много умно я беше злепоставила.

— Ти спечели — измърмори тя.

Знаеше, че Никол беше успяла да разруши ценната връзка, която съществуваше между нея и баща й. Какво по-лошо можеше да й стори?

Мади потръпна. Беше благодарна, че цели шест седмици Никол щеше да бъде на хиляди мили от нея, защото беше абсолютно сигурна, че злите й намерения нямат край.

 

 

Затова няколко дни по-късно Мади махна с въздишка на облекчение на таксито, което откара Ивет, Кристофър и Никол на летище „Хийтроу“, откъдето щяха да отлетят за Тоскана и Ню Йорк. През последната седмица беше избягвала Никол, като прекарваше времето с Хасан, Шехеразада и котетата й.

Беше се усмихнала на себе си, когато Хасан я разпитваше за Кейт. Очевидно двамата си бяха допаднали и Хасан я беше отвел със себе си. През следващата седмица пък щеше да я води в Нюмаркет да види конете на баща му. Мади се надяваше, че Кейт не го използва само докато Джулиън е далеч, но това в края на краищата не беше нейна работа, затова си мълчеше.

Кристофър беше намислил работата й през ваканцията да послужи за наказание, но Мади откри, че очаква с нетърпение първата си вечер в операта. Взе метрото до Ковънт Гардън и после се отправи към сценичния вход на операта. Портиерът позвъни на главния гардеробиер да я посрещне. Тя стоеше в един ъгъл, докато бъбрещи балерини влизаха през сценичния вход, и вдишваше особения аромат, с който изглежда бяха просмукани всички театри. Видя големия букет, донесен за изпълнителката на главната роля в „Баядерката“ тази вечер, и по гърба й преминаха тръпки, като си представи, че и тя един ден може да получава цветя.

— Мадлен! Добре дошла, добре дошла!

Слаб мъж на средна възраст с изрусена коса, облечен в риза на цветя и тесни кожени панталони, се запъти към нея.

— Здравейте — срамежливо поздрави тя.

Той я прегърна през рамо и я поведе през едни летящи врати надолу из лабиринта от коридори. Говореше й, без да спира, и вървеше с главоломна скорост.

— Името ми е Ралфи. Отговарям за гардероба и пляскам по дупето, ако объркаш работата, което съм сигурен, че няма да направиш, но… твоята мащеха не е ли най-сладкият ангел? Всички гардеробиерки я обожават! Ние сме общо десет души и всички костюми се съхраняват в гардероб, и всяка вечер се взимат оттам. Не приличаш на майка си Антония, нали, миличка? Аз я обличах веднъж, когато играеше в „Спящата красавица“.

Мади кимна и се усмихна. Влязоха в голям асансьор, който ги качи в една бездънна стая, в която имаше безкрайни релси с окачени костюми. Ралфи я поведе към друга, по-малка стая, където двама млади мъже усърдно гладеха. От съседното преддверие се чуваше шумът на автоматична пералня и сушилня.

— Това е Мадлен Винсънт. Тя ще работи при нас шест седмици. Нейна майка беше Антония Греъм, а сега нашата мила Ивет е нейна мащеха.

Двамата младежи погледнаха Мади, видимо впечатлени.

— Сега ще започнеш с кордебалета. В него има трийсет балерини, а петима ще отговаряте за костюмите им. Ким? Ким, къде си, патенце? — изпищя Ралфи.

Една закръглена жена със сиви коси влезе в стаята с купчина метнати през рамо костюми и няколко клина, увити около шията й.

— Ким отговаря за кордебалета. Тя ще ти покаже какво да правиш. Бързите смени в „Баядерката“ са доста неприятни, но имаш късмет, че не е „Лебедово езеро“. Четирийсет еднакви бели полички… кошмар, патенце, кошмар.

— Здравей, Мадлен. Ето, вземи тези и ще идем долу в съблекалните на кордебалета да те представя — усмихна й се мило Ким.

Следващият час мина в трескава дейност. Мади следваше Ким нагоре-надолу с асансьора между съблекалните и гардероба, търсеше липсващи клинове или пък игла, за да се зашие някой скъсан костюм. Когато завесата най-сетне се вдигна, Мади и останалите гардеробиерки подготвиха следващото преобличане. Костюмите в „Баядерката“ бяха в пищни цветове и отразяваха жизнеността на екзотичния Изток. Мади подреждаше златисти и тюркоазени горнища и панталони, както и стъклени бижута, които искряха на светлините на прожекторите. Когато балерините се изляха като поток в съблекалнята, последваха трескави десет минути, в които тя помагаше на поверените й момичета да свалят единия костюм и да облекат другия, да си дръпнат ципа или да открият падналата обица.

Аплодисментите в края на първо действие я свариха отново да се качва към гардероба на горния етаж, тръпнеща от вълнение и възбуда.

След края на представлението всички костюми трябваше да бъдат събрани от балерините, да бъдат проверени за петна или скъсани места и да бъдат окачени по определен ред на една от дългите релси. Трийсет клина бяха сложени в пералнята, а бижутата бяха поставени в кутии с етикети, преди най-после Мади да бъде освободена да си тръгва.

Щом излезе навън, тя погледна часовника си. Няколко търсачи на автографи все още се навъртаха наоколо. Мади видя Саша, облегнат на една стена малко по-нататък. Той й се усмихна, което я окуражи да иде да го заговори.

— Здравей? Гледа ли представлението?

— О, да — кимна Саша.

— Чакаш ли някого?

— Да.

— Аз ще работя като гардеробиерка през ваканцията, нали знаеш.

— Сигурно е интересно.

Мади кимна и се почувства неловко. Не знаеше какво повече да каже.

— По-добре да вървя, за да не изпусна последния влак.

— Да. Довиждане, Мади.

— Довиждане, Саша.

Тя тръгна да си върви.

— Мади?

— Да? — обърна се и видя как очите му трепват за миг с някаква болка.

— Не, нищо. Внимавай, докато се прибираш.

— Ще внимавам.

Мади разочаровано продължи към все още оживената станция на метрото. За миг си беше помислила, че Саша щеше да изясни неловкото положение, в което бяха изпаднали след онази злополучна нощ на неосъществени любовни ласки. Натъжена и все още копнееща по него, тя седна да чака влака за вкъщи.

През следващите седмици Мади се забавляваше с работата си в операта, макар да се дразнеше от факта, че парите, които печелеше, щяха да идат у Никол. Стана приятелка с балерини от кордебалета, някои от които съвсем скоро бяха завършили балетната школа към Кралския национален балет. Трескавият живот зад сцената й харесваше. Ралфи беше голям клюкар и Мади научи кой с кого има любовна връзка. Ралфи обличаше изпълнителя на главната мъжка роля — млад руснак на име Игор Станислав, когото смятаха за новия Баришников.

Една вечер през август, след като Мади беше работила вече почти, месец, портиерът Стан я извика на тръгване след представлението.

— Мис! Мис! Можете ли да оставите тези цветя в съблекалнята на Игор? Току-що ги донесоха.

— Разбира се, Стан.

Тя взе големия букет лилии и се отправи към гримьорната на звездата. Балетът сигурно беше единствената професия, в която беше нормално мъжете да получават цветя. Почука на вратата, но не последва отговор. Почука отново. Пак нищо. Реши, че той сигурно вземаше душ, и отвори плахо. Гримьорната беше празна, затова влезе тихо и остави големия букет върху отрупаната с дреболии тоалетна масичка.

Ярко осветеното огледало отрази някакво слабо движение зад нея. Вдигна очи и видя, че едното рамо на Игор се показваше иззад арката на малката дневна в съседство с гримьорната. Мади отиде да надникне зад ъгъла.

— Извинете, мистър Станислав, но…

Мади занемя слисана, като видя как Игор и мъжът, когото той страстно целуваше, се разделиха виновно.

Сърцето й спря да бие. Гледаше втренчено Саша, чиито устни бяха изцапани от сценичното червило, с което беше гримиран Игор.

— Аз… донесох един букет, оставен за вас на сценичния вход. Извинете за безпокойството.

Тя се измъкна от стаята и хукна по коридора.

 

 

Следващата вечер Мади побърза да напусне театъра след представлението. Чувстваше се изтощена. Предишната нощ не беше могла да заспи, защото напразно се беше опитвала да се примири с онова, на което беше станала неволен свидетел в гримьорната на Игор.

— Мадлен, може ли да поговорим?

Тя почувства нечия ръка върху рамото си, докато си проправяше път през тълпата от търсачи на автографи. Дръпна се и продължи да върви напред.

— Моля те, Мадлен, моля те — Саша я последва по улицата.

— Върви си, Саша. Няма за какво да говорим.

— Не, има. Ти си обидена и разтревожена. И то по моя вина — приближи се до нея, но тя не преставаше да върви нагоре по „Сейнт Мартин Лейн“.

— Иска ми се да ти бях казал преди защо за двама ни е невъзможно да…

— Саша, не искам надгробни слова. Сега разбирам всичко, благодаря ти.

— Мадлен, толкова е тъжно, че разваляме доброто си приятелство. Ти ми липсваше много през последните няколко месеца. Дали не бих могъл да опитам да го възстановя?

Мади долови отчаянието в гласа му.

— Защо, Саша, защо? Имаш ли някаква представа как се чувствах, когато си тръгна и ме изостави онази нощ? Ако си предпочитал мъже, тогава защо, за бога, стигна толкова далеч? Сигурно си знаел какво изпитвах към теб — преглътна бучката в гърлото си; чувстваше се още по-нещастна от факта, че самата му близост все още я караше да настръхва от възбуда.

— Моля те, Мади. Нека те заведа някъде да пийнем и да поговорим.

Тя го погледна и кимна неохотно. Въпреки че знаеше истината за Саша, неговата компания пак й се струваше примамлива.

Отправиха се обратно по „Сейнт Мартин Лейн“ към един винен бар. Мади седна в тъмния ъгъл, докато Саша отиде да поръча питието. Върна се с бутилка червено вино и две чаши. Наля и й подаде чаша. Тя отпи и продължи да го гледа мълчаливо.

— Какво мога да направя, за да ми простиш? През цялото това време се опитвах да събера кураж и да ти кажа истината, но… Чувствах се толкова виновен.

— Саша — Мади отпи отново от чашата си, — ти съвсем определено ли си… гей?

Той въздъхна и вдигна рамене.

— Да. Преди съм имал връзки и с мъже, и с жени, но откакто срещнах Игор, вече знам със сигурност какъв съм. Мадлен, не ми беше трудно да те любя през онази нощ. Наистина те желаех много. Но ти си ми скъпа като приятел. Обичам те истински и знам, че първия път заслужаваш да бъдеш с по-добър човек от мен. Направих ужасна грешка. Моля те да ми простиш.

Саша протегна ръка и я сложи върху ръката й, но тя я отблъсна.

— Имаш ли някаква представа какво преживях оттогава? Чувствах се ужасно, Саша. Ти ме отхвърли по такъв жесток начин.

— Знам, знам. Но, Мадлен, ти си толкова красиво момиче и…

— Не съм красива, Саша. Не лъжи. Никол е красива.

— Грешиш, Мади. Тя е привлекателна, но няма добра душа. Отвътре е студена и груба, докато ти си нежна и топла. Ти имаш вътрешна красота. Предпочитам да танцувам с теб и казах на Серж, че следващата година искам да бъдем партньори.

— Той ми предложи и аз отказах — нацупено каза Мади. — Никол знае ли за… твоите предпочитания?

— Не. Никой не знае.

— Тя е влюбена в теб.

Саша сви рамене.

— Никол не знае как да обича. Тя мисли само за себе си. Но не в това е въпросът. Сега, когато знаеш истината, моля те, Мадлен, не можем ли да започнем отново?

Мади потърка чело.

— Наистина не знам, Саша. Аз все още изпитвам нещо, което е… нередно… при създалите се обстоятелства.

— Ще го преодолееш с времето, обещавам ти. Освен това смятам, че имаш нужда от приятел в момента. Животът е труден, нали?

Мади кимна бавно.

— Да. Никол… е, нека просто да кажем, че не ми е леко с нея.

— Знаеш защо е всичко това, нали?

— Не съвсем. Предполагам, защото е отвратителна, отмъстителна стара куч…

— Добре, добре — Саша се засмя. — Може би причината да се държи така лошо с теб е, че се страхува от теб.

— Никол? Да се страхува от мен? Това шега ли е?

— Не е шега, Мадлен. Наблюдавам я, когато те гледа как танцуваш. Тя знае, че ти си, или поне имаш потенциала да бъдеш, далеч по-добра балерина от нея. Но не й липсва ум. Познава твоите слабости и ги използва. Ти си я оставила да побеждава през последните няколко месеца, Мадлен. И твоята игра пострада точно както желаеше тя.

Мади наведе глава.

— Знам. И Серж ми го каза.

— Е, тогава се надявам, че след месец, когато отново се върнем в училище, ще бъдеш готова да се бориш.

— Но, Саша, знаеш ли само какво ми е сторила. Дори успя да настрои баща ми против мен. Това бяха най-ужасните месеци в моя живот. Всичко вървеше наопаки. А и ти не ми помогна особено — печално каза тя.

— Срамувам се от моето поведение, Мадлен. Наистина съжалявам. Но сега може би вече ще имам възможност да се реабилитирам пред теб. Ще бъда твой приятел и довереник. Ще се справим с Никол заедно. Съгласна ли си?

Саша й се усмихна и тя разбра, че щеше да му прости. Във всеки случай той беше прав. Тя наистина имаше нужда от съюзник.

— Добре.

Лицето му светна.

— Чудесно! А сега трябва да се залавяш за работа. Догодина по това време двамата ще бъдем частица от най-великия балет на света.

— Може би.

— Никакво „може би“, Мадлен — сериозно каза Саша. — Съвсем сигурно е.

 

 

Последната вечер от работата й в операта, след като Мади занесе костюмите в гардероба, Ралфи и останалите гардеробиери й подариха голям букет.

— Заповядай, мила. Благодарим ти, че беше толкова прекрасна. С нетърпение чакаме да те видим догодина в друго амплоа. Сигурен съм, че този букет е първият от много други, които ще последват.

На Мади й се доплака, когато ги целуваше за сбогом, и слезе с асансьора за последен път. Щом излезе от него, мина през дебелата врата, която водеше към крилата на сцената. Бутна я и навлезе в мрака зад декорите. Беше пусто. Мина през крилата и надникна иззад някаква част от декора. Завесата беше вдигната и сцената беше в мрак, като само слабите светлини на залата хвърляха върху нея призрачни отблясъци.

Тя пристъпи, все още с букет в ръце, и отиде най-отпред, изненадана от огромното пространство пред себе си. Изведнъж залата се изпълни с шум от аплодисменти. Хората пляскаха с ръце, тропаха с крака, подвикваха одобрително. Наведе се да вдигне розите, които валяха пред краката й. Покланяше се отново и отново, а Саша се усмихваше до нея.

— Мис? Мис? Вече ще гасим осветлението.

— О, извинете.

Изчерви се и като се обърна, видя Стан, портиера, да стои зад нея.

Хвърли един последен поглед и бавно тръгна към страничните крила, оставяйки опустялата зала зад гърба си.