Аня Баст
Магьосническо сърце (8)

8

Адам се задави с хапката от сандвича си и се закашля.

— Ъ, какво имаш предвид?

— Откакто навърших осем, спя на пода до леглото на Ру. Всяка нощ. Не съм свикнала с легла или да спя сама. Имам кошмари.

Клеър. В спалнята му. Когато той вече се бори с неуместното привличане към нея? Не беше чак такъв неконтролируем простак, че да не може да й устои… поне не мислеше така. И все пак не беше най-добрият възможен сценарий.

— Не мислиш ли, че кошмарите ти може да имат повече общо със ситуацията, в която се намираш, Клеър, а не толкова с начина ти на спане?

Тя стисна устни.

— Не.

Той въздъхна.

— Виж, няма начин да те оставя да спиш на пода. Изобщо какво не му беше наред на този Ру…

— Нищо! — изстреля тя. — Просто там нещата се правят така.

Той се вторачи в нея за момент, чудейки се как още се вършеха нещата там. Адам искаше да я попита за Ру и дали някога се бе възползвал от нея, но не я познаваше достатъчно добре, за да попита. Не беше негова работа, макар че ръцете му се сгорещяваха от гняв при мисълта, че тази жена е била насилена от някоя демонска отрепка.

— Виж, тук нещата не се вършат така, ясно? Ще преместим един от двойните матраци в моята стая и ще спиш на него. Няма начин да те оставя да спиш върху твърдия, проветрив под на тази стара къща.

— Но…

— Няма начин. — Той използва интонацията си на ченге. Не я беше използвал от много, много време.

Устните й се притиснаха за момент.

— Може да опитам.

— Повярвай ми, ще свикнеш да спиш на легло. Много по-удобно е. Може ли да попитам защо те е карал да спиш на пода, Клеър?

Предполагаше, че е за да й покаже, че е незначителна. Адам искаше тя да го каже. Това беше първата стъпка в пробива на тази глупост със Стокхолмския синдром.

— Магията. Дори през нощта експериментите му действаха в мен. Спях върху възглавница, не върху пода, но това ми позволяваше да бъда на правилната височина, за да може той да се събужда и да прави промени, докато аз спя.

Адам задържа коментара на върха на езика си и кимна рязко. Мътните го взели, да спи в стаята му май все пак беше добра идея. Все още не знаеха дали демонското дуо ги беше проследило магически от Чикаго или не. Вероятно беше най-добре да спи близо до един от тях, в случай че се появяха през нощта.

Той кимна.

— Давай да преместим леглото тогава.

Действайки заедно, задачата беше изпълнена бързо. Адам знаеше, че Тео би приел погрешно идеята, защото Адам имаше определена репутация сред магьосниците. С това щеше да се занимава утре. Тази нощ имаха нужда от малко почивка.

Адам излезе от банята, търкайки косата си с хавлия. Едва бе успял да си спомни да облече тениска и да обуе чифт боксерки, преди да излезе. Обикновено не носеше пижама в леглото. И все пак вероятно беше най-добре да го прави тези дни. Не искаше да изпитва преживяването да се бие с демони на голо.

Клеър седеше на ръба на леглото си, с гръб към него. Само бе надянала нощница през главата си. Той получи прекрасна гледка към нежния й, кадифен гръб, преминаващ в кръст, който всеки мъж би искал да захапе. Зърна извивката на гърда и проблясък на хубаво, розово зърно, преди платът да я обгърне.

Той спря рязко, хавлията едва не падна от внезапно отпусналата му се хватка.

Маааамка му.

Без да знае, че той е там, Клеър се взираше през големия прозорец зад двойното легло. Сега беше тъмно, но през деня той гледаше към частен заден двор с много дървета и малко изкуствено езерце, изобилстващо от златни рибки. Изразът на лицето й бе толкова отчаян, че Адам напълно забрави за секс… за момент. За него това означаваше много.

— Хей, добре ли си? — Той пусна хавлията върху някакъв превзет, тапициран в червено и черно стол и се приближи към нея. — Не се познаваме много добре, но съм много добър слушател.

Тя се изтръгна от унеса си, за да го погледне. Той много се постара да игнорира черната къдрица на рамото й и как подскачаше на букла, когато се движеше.

— Толкова съм объркана. Това ли е изразът? Разтревожена съм. — Гласът й звучеше натежал от емоции. — Липсва ми Юдай, можеш ли да повярваш?

— Това е единственият дом, който си познавала някога. Не мисля, че е странно, че се чувстваш малко изгубена тук.

Тя започна да жестикулира с ръце.

— Да, но в общи линии там бях робиня. Такава, с която се отнасяха добре, но все пак без свобода, без избор. Отказан ми бе животът, който бих имала тук — нормално детство, нормално образование, първата ми кола, първото ми гадже. — Слаба усмивка трепна на лицето й. — Динг Донгс. Част от мен наистина се радва да е тук, защото това е домът ми, но имам чувството, че не се вписвам. Чувствам се сякаш съм създадена за Юдай и това е единственото място, на което ще се чувствам удобно.

— Искаш ли да се върнеш?

— Исках. Исках да се върна, когато отначало дойдох тук. — Тя се поколеба и поклати глава. — Сега… не. Но това не пречи да ми липсва.

— Клеър, ти си само на тридесет и една, нали? Имаш доста години да наваксаш всичко, което си пропуснала.

— Доста? Не трябва ли да е много? Много години, за да наваксам всичко, което съм пропуснала.

— А? — Той повдигна вежди. — Да не си учителка по английски?

Тя поклати глава.

— Съжалявам, само изяснявам. Майка ми ме научи на езика и беше много придирчива.

Майка й. Интересно.

Междувременно лицето на Клеър бе станало безизразно и по начина, по който бе отместила поглед от него, при споменаването на майка й, бе ясно, че не трябва да я притиска. Обаче щеше, веднага щом усетеше, че може.

— Да, добре. — Той въздъхна и прокара ръка през късата си, влажна коса. — Не получих точно най-доброто образование, нали знаеш? Роден съм и съм израснал в Сисеро, предградие близо до Чикаго, от самотна майка, която нямаше пари да ме изпрати в колеж. Възможно най-скоро се присъединих към полицията. — Почти стигна до обяснението какъв късметлия е бил, че съпругата му е била великолепна и е изкарвала много пари, но се спря.

Никога с никого не бе говорил за жена си. Усещаше, че с Клеър е важно да е малко по-открит. Клеър се нуждаеше от лична връзка с някой като него — аемон. Обаче приказките за Елиза причиняваха твърде много болка.

Погледът й бавно го обхождаше, сякаш го забелязваше за първи път. Имаше сексуална възбуда в очите й, която мислеше за невъзможна само преди миг.

Е, здравей…

Тогава, така бързо, както се беше появила, тя изчезна.

— Както и да е, що се отнася до опита в живота — тя се обърна — може би. Зависи колко съм пропуснала.

Той седна на леглото си, само на няколко фута от нея. Не искаше да нахлува в личното й пространство. Добре, това не беше вярно. Много искаше да нахлуе в личното й пространство, затова се държеше на разстояние.

— Сега си тук, Клеър, където ти е мястото. Няма да позволим на никого да те отведе обратно там, ако ти не го искаш. Нито на тези шибани демони, нито на Ру, нито на никого.

Огънят на това убеждение прогори тялото му, когато изрече думите. Не бе осъзнал колко много значи за него това да я защитава, докато не го каза.

— Ще ми се да го вярвам. — Тя отмести поглед. — Но не разбираш колко са силни. Ру ще стигне до края на този свят, за да си върне магията, с която ме зареди. Съдбата на Итрай и на останалите дааемански видове зависи от това.

— Да. Е, не ме плашат. Преследвал съм и по-ужасни неща до края на този свят.

Тя погледна обратно към него. Той мислено се препъна и пропадна в сериозните, красиви, тъмни езера на очите й.

— Не. Не си.

 

 

Клеър случайно видя как Адам плъзва дългото медно острие под възглавницата си, преди да изключи осветлението. Наистина ли мислеше, че това ще проработи срещу тези Атрика?

Тя се взираше в сребристата лунна светлина, обезцветяваща равнините и вдлъбнатините по мускулестото му тяло, изтегнато без завивка върху леглото над нея.

Разбира се, макар че се подиграваше, тя знаеше точно къде в стаята се намираше медното острие — набутано между леглото на Адам и нощното шкафче. Ако Атрика се появяха посред нощ, това щеше да е първото нещо, което да вземе.

Поне докато не овладееше магията си. Ако овладееше магията си.

На леглото над нея, Адам се намести по гръб и простена. Дълбокият, мъжествен звук се изстреля през тялото й като куршум. Адам бе интригуващ.

Клеър стисна плътно очи. Какво, в името на Домовете, не й беше наред? Не можеше да обикаля наоколо, заинтригувана от всеки мъж, когото срещне.

Вярно беше, че не бе имала достатъчно романтика в живота си. Всъщност почти не бе имала. А първият — и последен — път, когато бе правила секс, завърши много, много зле. Кърваво зле. Отвращението й се надигна при спомена.

Може би, след като бе имала такава липса на контакти от такова естество, тя бе леко повлияна от всеки мъж, когото срещаше. Тя се намръщи. Добре, това не беше вярно. Беше влязла в контакт с доста полицаи, доктори, санитари и други мъже, откакто Ру я бе запратил през портала, и не бе привлечена към никой от тях. Не мислеше за Тео по този начин, макар че физически изглеждаше много добре. За сега само Томас и Адам й бяха въздействали така.

Томас бе забранена територия. Знаеше го твърде добре, бе спасила живота му и го бе пратила у дома от Юдай, при Изабел. Плюс това беше женен.

Така или иначе Адам я интригуваше повече.

Когато бе в началото на двадесетте, тя копнееше за секс. Повече от всичко друго желаеше да почувства кожата на някой мъж да се плъзга по нейната, дъхът му върху гърлото си, устни върху корема, бедрата и гърдите си. Всяка нощ си фантазираше, докато накрая едва функционираше през деня.

Криеше желанията си от Ру, който щеше да й каже това, което тя вече знаеше — бяха само хормони. Глупави вещества в женското й тяло я подтикваха към размножаване. Връщане назад към пещерните дни за подсигуряване оцеляването на видовете. После Тай бе показал интерес към нея, откликвайки на всичките й плътски желания.

Тай бе страхотен мъж. Дааеман от вида Сиари, той знаеше толкова много за света, научи я на толкова много. Водеха дълги разговори и прекарваха възможно най-много време заедно, без да бъдат разобличени от Ру или от някой друг.

Тя се бе влюбила в Тай, макар да знаеше, че връзката им не може да стигне до никъде, не и наистина. Противоречеше на всяка културна норма на Юдай и Тай рискуваше много само като дружеше с нея… не толкова правейки секс с нея.

Той бе рискувал всичко и бе загубил.

Тя стисна плътно очи, обмисляйки промяната на посоката на мислите си. Бе толкова отдавна, че едва помнеше какво е да прави секс. Бяха изминали пет години откакто бе била с мъж.

След случилото се с Тай, тя бе изключила сексуалността си. Просто я бе спряла. Не бе имала друг избор. Пристигането на Томас я бе пробудило за живот отново, но Адам бе този, който наистина събуди любопитството й.

Какво ли би било чувството от кожата на Адам върху нейната? Какъв ли вкус би имала устата му? Какви ли биха били извивките и твърдите равнини на тялото му под изучаващите й ръце?

Домове, беше толкова глупава! Точно сега имаше по-важни неща от секса, за които да се тревожи. Трябваше да изключи глупавите си, първични желания за сега — отново — и да се концентрира върху оцеляването. Утре щеше да започне да подрежда бъркотията в себе си и да разплита нишките.

Проклет да е Ру за това, което й причини!

Тя бе лоялна към него от момента, в който майка й умря, и бе оставена на неговите грижи… с изключение на няколкото малки бунта и скорошния голям, когато помогна на Томас да избяга.

Клеър разбираше, че Ру никога не бе изпитвал чувства към нея, не и както би ги изпитвал аемон, но през всичките тези години се отнасяше към нея с внимание и разбиране. Естествено, имаше някакво уважение към нея. И все пак, когато бе запратил в нея онази мълния от магия, той не се бе поколебал. Даже не мигна.

Вярно беше, че не бе имал избор. Ако подозрението й за магията в нея бе правилно, това би означавало края на останалите три дааемански вида, ако Атрика придобиеха контрол над нея. И все пак Ру най-вероятно е бил наясно, че я осъжда на смърт и не го е било грижа.

Мъже.

Тя въздъхна шумно и се преметна, обръщайки гръб на Адам.