Аня Баст
Магьосническо сърце (7)

7

Добре, време е за тръгване.

Адам се метна на задната седалка, внимавайки да не промуши Клеър с меча си. Тео форсира двигателя и гумите заораха земята. Запулсира магия и те се изнесоха бързо. Тео бе променил земята под джипа, уверявайки се, че ще се измъкнат от там възможно най-бързо. Гумите се удариха в паважа, изсвириха и потеглиха.

Адам легна напряко на седалката, провесил се през скута на Клеър.

— По дяволите! — Той хвърли меча на пода на автомобила. — Мамка му!

— Ще ги спипаме, Адам — каза Тео. — Обаче трябва да подберем времето и мястото. Помниш какъв беше първият.

Адам се надигна до седнало положение с помощта на Клеър. Озова се взирайки се в лицето й, само на един дъх разстояние от устата й. Очите й се разшириха леко и дъхът й се накъса. Той се намести в седнало положение до нея.

— И двамата бяха убийствено яростни — тихо каза тя. — Силно подозирам, че вече са се инжектирали с каплиум, който ги предпазва от алергията им към мед. Не можеш да ги победиш сам, Адам. Даже не и с помощта на Тео.

— Какво изобщо представлява каплиумът?

— Това е смес от съставки, всъщност е отвара, която се приготвя. Само съм чувала за нея, но не знам как да я приготвя. Итрай унищожиха медта, която намериха, така че каплиумът не е нещо, което използват всеки ден.

Адам се взираше навън през прозореца към преминаващия пейзаж. Тео ги връщаше на магистралата.

— Как се убиват тези неща?

— Изабел направи правилното нещо. Инжектирането на мед директно в кръвоносната им система върши работа, макар че може да е бавно, в зависимост от количеството каплиум, което са поели. Обезглавяването върши работа, взривяването им на микроскопични парченца върши работа.

— В общи линии абсолютно унищожение. Рани, които не могат да излекуват. Безсмъртни са, копелетата. Защо не може ние да имаме малко от тази божественост, питам те аз? — Той потърка устата си. — Дявол да го вземе, трябва ми цигара. — Пръстите буквално го сърбяха за една.

Тя кимна.

— Има други защити, магически. — Тя направи пауза. — Трябва да отида на някое безопасно място. Трябва да проуча новата сила в мен. След като направя това и се уверя, че мога да използвам безопасно магията си, тогава ще имаме защита срещу тях.

Той извъртя глава и я огледа в тъмнината на колата.

— Да те закараме на безопасно място е главната ни грижа.

— В такъв случай там направи правилното нещо. Ако беше останал да се биеш и двамата щяхте да сте мъртви, а те щяха да са ме хванали.

— Искат да извлекат магията, която е в теб?

— Тук имате едно нещо, нещо наречено кокосов орех?

— Да.

— Искат да ме счупят като кокосов орех и да изпият млякото вътре.

Той се намръщи.

— Това е доста описателно.

Тя сви рамо.

— Това е истината. Магията ми е като ядката на кокосовия орех, а това, което ми е дал Ру, каквото и да е то, е като млякото. Проблемът е, че на места млякото се е просмукало в ядката. Трябва да проуча тези места, да опитам да извлека млякото и да го изолирам.

— Биха те убили, опитвайки се да вземат магията на Ру, нали?

Тя трепна.

— Просто ще отхапят от ядката, за да се доберат до млякото. Да, биха ме убили. — За момент тя потъна в тишина, а главата й увисна леко. — Така или иначе не знам да има начин да извлекат чуждата магия от мен, без да ме убият.

— Теорията на магията не е силната ми страна, но имаме Мика в нашия отбор. Ако някой може да намери начин, то това е той.

Тя не каза нищо в отговор, така че той се протегна и пое крехката й, топла ръка в своята. Седяха в мълчание, докато Тео се добра до магистралата. От противоположната посока полицейски коли и пожарна бързаха към изхода, с виещи сирени. Някой бе съобщил за пожара.

Колата, която караха, без съмнение бе крадена. Адам не бе имал възможност да провери номерата, но се обзалагаше на всичко, че са от Илинойс. Шофьорът, предположи той, вероятно отдавна беше мъртъв. Скоро трябваше да се отърват от тази кола и да намерят друга. Нямаше начин да изминат целия път до Минесота с тази. Беше твърде рисковано. Адам не каза нищо на Тео. Той вече знаеше какво трябва да сторят.

Той хвърли поглед към Клеър. Пръстите й все още бяха преплетени с неговите и ръцете им лежаха на седалката между двамата.

— Като тук ли е?

Тя го огледа в тъмнината.

— Юдай? Различен е. По-малко хаотичен. Всичко тук изглежда голямо и… тромаво. Тук е студено и всички сгради са остри. — Тя погледна през прозореца. — Хората тук също са остри, толкова емоционално противоречиви. Някои са услужливи, като теб и Тео. Повечето… — Тя поклати глава. — Не мога да го обобщя. Тук съм само от няколко дни.

— Значи нещата не са… остри на Юдай?

— Атрика са ужасен демонски вид. Най-лошият. Създадени са като машини за убиване, воини на управляващата класа. Трябва да разберете, че Итрай също са брутален вид, но техният свят е много подреден, много разумен. Има определени протоколи, които винаги се следват, поведение, което се очаква от тях. Имат малко емоции, за разлика от Атрика, така че има малко неподредено насилие.

— Телевизия?

— Съжалявам, но не разбирам.

Тя въздъхна.

— Знаеш какво да очакваш на Юдай, живеейки с Итрай. Няма изненади. Когато майка ми и аз дойдохме… — Клеър рязко затвори уста и погледна през прозореца.

Очевидно не искаше да говори за това, но той искаше да чуе повече.

— Значи, предполагам, че нямат коли и телевизия там.

— Без коли. Няма нужда. Управляват въздуха за пътуване през измерението.

— А! Изпаряване.

Тя го погледна.

— Изпаряване?

— Така го нарича Изабел. Когато отварят малък портал и пътуват до друго място.

— Те прескачат, да. — Тя стисна устни. — Използваме думата „прескачане“, не… „пуф“.

Уау, тази жена имаше нужда от разпускане.

Клеър се обърна с лице напред, измъквайки ръката си от неговата.

— Развлечението не е нещо, с което се занимават Итрай. Смятано е за загуба на време, а Итрай никога не си губят времето. Макар че понякога спортуват. Да упражнят бойните си умения. — Тя потрепери. — Не ми харесва да го гледам.

Адам моментално си спомни нещо, което Мика бе казал някога за маите и играта на топка, която играели. Онази, в която загубилите губели главите си… буквално.

— Звучат почти примитивно.

Тя издаде подигравателен звук.

— Едва ли. Много по-напред са в технологиите от вас. Не вярват в лекомисленото забавление, но оценяват изящното изкуство. Видът Мандари създават всякакви скулптури, неща, които съдържат енергия, която ги кара да се изменят и променят периодично. Мазилката по стените в домовете им прави същото, променя цвета и структурата си по тяхно желание.

— Уау. Това би превърнало интериорния дизайн във фасулска работа.

Клеър не беше развеселена.

— Обикновено притежават по един тоалет. Нямат нужда от повече дрехи, защото материята се настройва към температурата и нуждите. Корени се в начина им на мислене и околната среда на дааеман, винаги променяща се, винаги почистваща се, винаги предпазваща перфектно същността си.

Имаше нотка на гордост в гласа й и едва доловим копнеж. Дали й липсваше Юдай? Беше единственият дом, който бе познавала някога, и все пак е била робиня там. Вероятно беше Стокхолмски синдром^[1].

— Това звучи страхотно, Клеър. Как така нямаш такива дрехи?

Тя гледаше нещо в скута си.

— На аемон не се позволяват такива неща.

Той не беше изненадан.

— Там ни смятат за по-нисши. — Не беше въпрос. Той вече го знаеше, едновременно от опита си с Еразъм Бойл и от проучванията на Мика. — Бойл, Атрика, който се опита да убие всички ни миналата година, се отнасяше към аемоните и хората като с добитък. — Не можа да въздържи нотката на напрежение в тона си.

— Итрай са различни от Атрика. Моля те, запомни го. И все пак аемон са мелези, все още са смятани за такива с по-слаба кръв. Отнасяха се към мен с уважение, защото съм жена, а Атрика уважават жените. И също защото бях прислужница на Ру и там бях…

— Имаш предвид като негова робиня? — Думите изплющяха във въздуха. Адам не би могъл да ги задържи, дори и да искаше.

— Повече няма да говорим за това. — Гласът й трептеше от гняв. Клеър отпусна глава назад и затвори очи, обозначавайки края на разговора им.

 

 

Адам коленичи до камината на дърва в хола на обезопасената къща и запали малко огънче в сухите съчки, докато огънят не тръгна и не се задържа.

Бяха успели да стигнат до обезопасената къща на Сборището в ранните утринни часове. Бяха изоставили джипа в Хъдсън, точно преди да прекосят моста до Сейнт Кроа в Минесота. Там бяха изчакали до сутринта и трябваше да вземат такси до международното летище в Минесота, само за да отклонят подозренията. След това бяха хванали друго такси до крайната си цел.

Струваше си да са предпазливи.

Къщата не беше обикновена къща. Беше охолство за милион долара. Намираща се в голям квартал в Крос Хил, тя беше реставрирана триетажна къща, която вероятно е била построена в края на осемнадесети век. Беше във викториански стил типичен за времето на кралица Ана, с издължена веранда и два големи прозореца, разположени от двете страни. Дори си имаше кула.

Не трябваше да очаква по-малко от Томас Монахан и Сборището. Вероятно бяха купили това място, когато недвижимите имоти тук са били евтини. Страхотна инвестиция. Сега добиваше добра представа как Сборището бе натрупало състоянието си.

Беше страхотно архитектурно произведение и Елиза щеше да знае повече от него. Малкото, което знаеше той, идваше от нея. Тя постоянно бърбореше за работата си. Обожаваше да бъде архитект. И, мамка му, Елиза щеше да се влюби в тази къща.

Щом приближиха сградата, мисли за Елиза изпълниха ума на Адам, елиминирайки всички други и повличайки го на много тъмно място. Мразеше, когато нещо му напомняше за Елиза, и все пак всеки ден нещо го правеше.

Адам, Тео и Клеър прекараха първия ден опознавайки къщата, разпределяйки финансите си, купувайки храна и най-важното — намирайки нова кола. Платиха в брой за стария Додж Челънджър от 1970, който е бил собственост на маниак на високите скорости. Частите на колата го показваха. Решиха, че способността да се движат бързо не бе чак толкова лошо нещо. Всъщност беше предимство.

Беше хубава. Така погледнато беше по-хубава от къщата. Нямаше никакъв начин да взриви тази кола.

Големият въпрос, за който се питаха всички бе: могат ли или не демоните да ги проследят магически. Вероятно тази нощ щяха да разберат.

Скоро след като се установиха за през нощта, Клеър зае една от стаите за гости на долния етаж като място, където да си играе със скрития източник на радост на копелето Ру. Елиумът.

Тео се оттегли в спалнята, която си хареса на втория етаж, за през нощта, запасът му от приятелско отношение очевидно се бе изчерпал. Той не беше особено дружелюбен човек. Веселата личност го бе подминала, когато се родил. Или може би не беше от гените, а по-скоро заради изпитанията, през които бе преминал като тийнейджър.

Теодосий Уинтърс бе един от най-силните земни магьосници, които Сборището познаваше. Когато Тео е бил на седемнадесет, Дъскоф го отвлекли заради силата му.

Дъскоф понякога правеха така, взимаха много силни магьосници, когато са уязвими, за да ги пречупят като млади и да ги използват за собствените си цели. Ако бяха въздушни магьосници, понякога ги използваха в кървави ритуали или други отвратителни неща.

Основно правило беше никога да не позволяваш вещерите да те хванат.

Във всеки случай бяха изтезавали Тео, докато едва не умрял, опитвайки да пречупят духа му и да го променят. Така и не успели и имали намерение да го убият. Но от Сборището изпратили спасителна група, включително младия Томас Монахан, и го измъкнали, преди онези да успеят.

Тео не се измъкнал без белези, умствени и физически. Бил в психиатрично отделение за известно време, след като го изписали от болницата. Накрая дошъл да работи в Сборището, таейки специална злоба към Дъскоф.

Дълбоки бразди белязваха кожата по гърдите, раменете и гърба на Тео, вероятно причинени от камшик. Адам го бе виждал гол от кръста нагоре, виждал бе как Тео беше повторил белезите с черни, подобни на трайбъл, татуировки. Татуировките бяха заредени със сила, както я съхраняваха земните магьосници. Сега Тео държеше много магия по себе си — всякакви заклинания, които бе приготвил и съхранил. Той бе Арнолд Шварценегер на магията.

Адам знаеше, че Тео няма търпение да се изправи с всички сили срещу Дъскоф, но напоследък вещерите бяха трудни за откриване. Поне не и главните, не и Стефан Фошо и вътрешният му кръг. Те изчезнаха след битката с Еразъм Бойл. Стефан се бе обадил, за да се присмее на Изабел, че бе успял да избяга от Грибин, свободният от магия затвор на територията на Сборището, а след това изчезна.

Дъскоф Интернешънъл, конгломерат с централна база в Ню Йорк, работеше като всяка друга зла корпорация напоследък, произвеждайки сладкиши в сладкарниците, изнасяйки продуктите си и уволнявайки работници. Разбира се хората не знаеха, че в управата стоят вещери. Никой човек не можеше да усети защитата, която обграждаше сградата на Дъскоф, нито пък да разбере ироничната музика в асансьора: „I Put a Spell on You,“ „Black Magic Woman,“ „Season of the Witch,“^[2] и други подобни.

Така че, да, Тео бе насъбрал адски много гняв срещу Дъскоф. Както и повечето магьосници от Сборището. Не и Адам. Не към някого конкретно. Адам просто беше дълбоко признателен на Сборището. Признателен и лоялен.

Гневът, който носеше, бе насочен само към него самия.

Спомени се надигнаха, обагряйки зрението му в толкова червено и горещо, колкото огъня, който бе запалил в камината. Ръцете му започнаха да се стоплят и седалището на магията му потрепери. Затвори очи и се насили да се успокои.

— Адам? — дойде тих, женски глас отляво.

— Какво има? — Гласът му излезе като ръмжене.

Тишина.

Той отвори очи, за да открие Клеър, стискаща облегалката на изискания диван, а лицето й бе бяло като тапицерията. Адам се изправи.

— Какво не е наред?

Тя само поклати глава. Коленете й поддадоха и той се озова до нея на мига, помагайки й да седне.

— Опитах да разделя магията… но беше все едно да вадя собствените си нокти. Елиумът се е сраснал със седалището на магията ми. — Тя позеленя и той я придърпа към себе си, отпускайки главата й върху гърдите си. — Не мога да го извлека. Не и сама.

— Тогава не опитвай. Изчакай Мика, става ли? Да си водиш собствените нокти не е готино.

— Бих го направила на мига, ако наистина мислех, че е нещо толкова незначително — прошепна тя. — Колкото повече се опитвам да разделя енергиите, толкова повече боли. Не мисля, че мога да преживея извличането.

— Можеш ли да го контролираш? Имам предвид силата на Ру. Мислиш ли, че можеш да овладееш едновременно твоята сила и елиума?

Клеър не проговори известно време, само си поемаше накъсано въздух.

— Все още не знам. Единственият път, когато го направих неволно, припаднах. Утре ще започна да експериментирам.

— Искам да присъствам, когато го правиш.

Тя трепна. Ама че странна реакция.

— Благодаря ти. Наистина, това… срастване на елиума със седалището на магията ми, не е много по-различно от експериментите, които Ру правеше с мен. Той присаждаше дааеманска магия към моята земна, а аз трябваше да се науча как да я управлявам. По този начин той напълно промени силата ми. Това просто е повече, а аз трябва да съм сигурна какво ми е дал, за да успея. Утре ще открия със сигурност какво е това, дали е елиумът или не.

Той кимна.

— Утре ще започна да говоря с Мика за твоя проблем. — Той хвърли поглед към часовника. — Сега е време да поспим.

Тя издаде подигравателен звук.

— Сън? Тази вечер? Не мисля.

— Да, знам какво имаш предвид. — Той потърка брадичката си. — Сигурно си гладна. Искаш ли нещо за ядене?

Тя се намръщи.

— Почти всичката храна, която съм яла досега, беше отвратителна.

Той се отдръпна, сякаш бе шокиран.

— Уоу! Това е само защото не си опитала известните ми сандвичи с чорбаджийски чушки. — Той я издърпа на крака. — Ще ти помогне да заспиш, обещавам.

— Чорбаджийските чушки ще ми помогнат да заспя?

— Да, шокира тялото ти и го изпраща в дълбок сън. И като бонус убива всичките ти сънища през нощта. Действа като магия.

Тя се засмя. Беше приятен звук, изпълнен с радост. За първи път я чуваше да го прави.

— При тези обстоятелства съм съгласна да пробвам всичко.

Петнадесет минути по-късно, той плъзна творението си по средата на бара в средата на кухнята и с наслада захапа собствения си сандвич.

Тя погледна несигурно към сандвича. Дебелата долна част беше издълбана и заменена със смес от сол, зехтин, каперси^[3] и разрязани чорбаджийски чушки. Отгоре беше сложил малко прошуто и малко сирене Monterey Jack.

— Какво ядеше на Юдай? — Споменът за съдържанието на хладилника на Еразъм Бойл проблесна в ума му. — Зачеркни това, може би не искам да знам.

Тя вдигна сандвича и заоглежда единия му край.

— Всъщност вероятно нищо, което да намериш за гнусно. Атрика са онези с гадната диета, суровото разлагащо се месо им е любимото. Итрай и другите дааемански видове ядат много здравословни неща. Сготвено месо. Много ядки, плодове и зеленчуци. Ядях каквото и те. И за теб е доста добро. Не, как я наричате? Нездравословна храна.

— Никога не си яла нездравословна храна? О, човече, изпуснала си цяла част от наследството си. Трябва да ти покажа целия свят на Хо Хос и Динг Донг^[4].

— На втория си ден тук ядох някакви жълти кексчета с пълнеж. Хубави бяха.

— Туинкис?

Тя сви рамене.

— Може би. — Мръщейки се, тя отхапа от сандвича си и сдъвка, докато Адам чакаше реакцията й.

Клеър затвори очи за момент и въздъхна, изражение на възторг премина през лицето й.

— Това е страхотно.

Адам не можеше да спре бавното плъзгане на погледа си по плътните й устни, извивката на брадичката й, водеща към шията, и начинът, по който дългите й мигли се спускаха върху бузите.

Тя му се усмихна.

— Ако това е нездравословната храна, дайте Динг Донг насам!

Адам се ухили. Богове, тя беше сладка. Опитваше се да не гледа на нея сексуално, беше неин защитник и всичко останало. Обикновено вероятно не би се притеснявал толкова, но Клеър бе различна. Изглеждаше толкова невинна, нова в този свят. Разбира се, не беше. Тя бе зряла жена в началото на тридесетте. Жена, която до сега бе виждала и чувала неща, които той до такава степен не можеше да схване, та чак не можеше да си ги представи.

Зачуди се дали Ру някога й се бе натискал. Юмруците на Адам трепнаха при самата мисъл. Зачуди се дали някога бе правила демонски секс, доброволно или не.

Нямаше тактичен начин да зададе този въпрос.

— Динг Донгс — поправи я той.

— Какво? — Тя примига с дълги, тъмни мигли и кръстоса крака. Днес й бяха взели малко дрехи, така че носеше чифт нови дънки. Тя се ухили. — О, да. Съжалявам.

Бе започнала да се отпуска. Това беше добре. Не беше добре, че и той бе започнал да се отпуска и причината нямаше нищо общо със способностите му. Наблюдава я как излапа сандвича и на практика облиза чинията.

Той прочисти гърлото си.

— Най-добре поне да се опитаме да поспим тази нощ. — Той отхапа още една хапка от сандвича си.

Клеър бутна празната си чиния към него и се взря надолу в нея.

— Относно това. — Тя си пое въздух. — Не съм се наспивала добре, откакто бях изтикана през портала. Е… ако не броиш случаите, когато бях припаднала или упоена. — Устните й се извиха.

— Какво мога да направя, за да ти помогна? — попита той с пълна уста.

Тя вдигна поглед.

— Спи с мен.