Аня Баст
Магьосническо сърце (32)

32

Никакъв звук не стигна до ушите й. Никакъв демонски рев, никакви бойни викове от Атрика. Никакъв бой. Никакви стъпки. Не беше изненадващо, че никакви птици не пееха в дърветата. Единствено нежният звук от бълбукащия фонтан от лявата й страна изпълваше въздуха.

Тя се помъчи да седне, извиквайки от болката в центъра на гърдите й. Кинжали се забиваха в нея при всяко движение и дясната й ръка беше скована. Силата й бе изчерпана. Беше я изцедила до дъно в този силен, сложен порив. Клеър се надяваше, че си бе струвало.

Стъпки по дребния чакъл.

Адам изтича до нея.

— Добре ли си, Клеър? Богове, какво си мислеше?

— Добре съм — изхриптя тя. — Отприщих магията си и се нараних, но като цяло съм добре. — Тя преглътна трудно и направи усилие да стане, дланите й се притискаха в чакъла. — Ами Кай? — Погледът й търсеше Атрика.

Кай лежеше неподвижно на около дванадесет фута от тях. Адам тръгна към него.

— Адам, не, чакай — изхриптя тя. Опита да го последва и коленете й почти поддадоха. Успя да сграбчи гранитния ръб на фонтана със здравата си ръка, преди да се сгромоляса.

Адам приближи Кай предпазливо, с изваден меч. Той коленичи и притисна пръсти до врата му. След това извика към нея:

— Демоните имат ли пулс на гърлата си като нас?

Тя кимна, неспособна да повиши гласа си, за да отговори.

Адам се изправи и я погледна недоверчиво.

— Е, този няма пулс.

Шок премина през нея.

— Аз го убих? — наполовина прошепна, наполовина продума.

— Така мисля.

— О, Домове — изрече, гласът й ставаше по-силен. Никога, дори в най-смелите си мечти, не беше вярвала, че ще има достатъчно сила да победи Атрика.

Вратите зад тях се отвориха. Адам погледна зад нея, изражението му на изненада се смени от гняв и покровителственост.

Клеър се обърна. Ру и Теван се появиха в оранжерията, и двамата кървящи киселинна кръв, и двамата вонящи на битка и демонска магия. Теван погледна към тялото на пода зад Клеър и подуши въздуха, вероятно помирисвайки смъртта на Кай.

Ру спря незабавно и погледна към Клеър с абсолютен шок на лицето… който почти веднага се превърна в гордост.

— Елиумът — изрече грубо Теван. — Използвала си го.

— Вторият път е на късмет — каза тя с дрезгав глас. — Този път знаех как да го използвам. Кай е мъртъв. — Тя не звучеше триумфално, просто реалистично. На Клеър не й доставяше удоволствие да отнема ничий живот, нито дори този на Кай.

Теван се взира в нея за един дълъг момент. Очите му, вече червени, станаха по-тъмни. После започна да се тресе от абсолютен гняв.

— Един аемон уби Кай ли Таелиум? — изръмжа той. — Невъзможно.

Ру отметна глава назад и се засмя.

Теван изръмжа и вдигна ръка, за да насочи друго нападение към Ру.

Клеър извади коза си. Това трябваше да спре и то сега. Острието се плъзна свободно от ножницата, която беше привързана за колана на дънките й. Не се притисна толкова лесно към гърлото й, но тя все пак го насили да го направи. Натисна го достатъчно силно, за да й пусне кръв. Тя се затъркаля гореща и бавна надолу по кожата й.

— Теван, хвърли тази сила и аз ще разрежа собственото си гърло. Тогава никой няма да притежава елиума. Ще отслабне и ще умре с мен. — Гласът й беше изненадващо силен и уверен.

И Теван, и Ру погледнаха към нея изненадано. Беше добре да се знае, че имаше способността да шокира Кае на Итрай и военният командир на Атрика и да ги накара да млъкнат.

— Аз ще имам елиума! — изръмжа Теван и се втурна към нея.

Клеър ахна при гледката на Атрика, изпълнен със смъртоносен гняв, идващ право към нея и направи няколко крачки назад, инстинктивно търсейки несъществуващите си запаси от магия.

Ру изстреля заряд от сила към гърба на Теван, когато той доближи Клеър. Гърбът на Атрика се изви и той залитна напред. В същото време, Адам пристъпи напред и размаха меча си в една широка, перфектно изпълнена дъга, отделяйки чисто главата на Теван от врата му. Огън се изви заедно с острието, вероятно от емоцията на Адам. Главата на Теван се понесе върху зеленината с пръски киселинна кръв. Клеър се хвърли към земята, за да ги избегне, но няколко леко нацапаха дрехите й, димейки.

Тишина. Нямаше друг звук, освен този от дишането й.

Цялото тяло на Клеър се разтресе. Знаейки, че все още трябва да се справя с Ру, тя се изправи на крака, когато всичко, което искаше, беше да пропълзи в ръцете на Адам.

Адам стоеше на предишното си място, дишайки тежко и изглеждайки адски изненадан. Мечът висеше до него, димящ от демонската кръв. Главата на Теван лежеше на земята не далеч. Тя отмести погледа си от зловещата гледка на отрязаната му глава и тялото.

С трепереща ръка, тя постави камата обратно на гърлото си и хвърли поглед към Ру.

— Клеър, свали ножа — изрече Адам с такъв глас, сякаш щеше да укротява диво животно.

— Няма да го направиш. — Ру свали ръката си и направи крачка към нея. — Познавам те, Клеър. Аз те отгледах. Никога няма да отнемеш собствения си живот.

Тя вдигна ръката.

— Стой където си. — Тя притисна острието още малко. Бликна повече кръв. — Не си в позиция да правиш никакви предположения за това, какво мога да направя. Не ме познаваш. Ру, наистина. Бях твоя прислужница, твоя вещ на Юдай. Това не беше истинска връзка, нищо, което наистина да осигурява начин да се опознаем един друг.

Ру се намръщи. Той всъщност изглеждаше обезпокоен.

— Моля те, спри това веднага, Клеър.

— Писна ми да се биете за мен, сякаш съм някакъв сочен кокал, който всички кучета искат. Задържах елиума и мога да го взема от теб за един удар на сърцето, ако поискам. Може би щеше да бъде по-добре, ако елиумът не съществуваше изобщо. Ако елиумът не съществуваше, нямаше да има за какво да ламтят Атрика, нищо, което да използват срещу Итрай и другите демонски видове. Мога веднага да избавя вселената, двете вселени, от това оръжие. Приеми го като контрол върху оръжията.

Тревога премина през лицето на Ру.

— Не, Клеър. Атрика работят по разработването на техен собствен елиум. Ако се самоубиеш и го унищожиш, ние ще бъдем обезоръжени, когато те най-накрая приключат. Няма да имаме с какво да балансираме срещу тяхната заплаха и ще бъдем изтребени. — Ру очевидно опитваше да успокои тялото си. — Ние сме твоите хора. Не ни осъждай на смърт.

— Моите хора? — Издаде подигравателен звук. — Вие не сте моите хора. Вие само ме взехте от семейството ми, Ру. През всичките тези години ме държахте далеч от прибирането у дома, от това да имам нормален живот, да имам приятели и да бъда обичана. Чудно ли е защо стоя тук сега с нож, притиснат в гърлото ми?

Тя хвърли поглед към Адам. Клеър видя в очите му, че разбираше. Тя блъфираше.

Адам протегна ръка към нея.

— Клеър, започваш да ме плашиш.

— Назад, Адам — каза, отдръпвайки се от него. — Всички, просто стойте далеч от мен. Кажи ми защо не трябва да го правя, защо просто да не прережа собственото си гърло? Хваната съм между световете. Не принадлежа никъде. Ако живея, ще съм обречена да живея или като робиня на Ру, или в бягане от Атрика.

— Имаш този, който го е грижа за теб. — Ру кимна с брадичка към Адам. — Той те защити само преди минути. Държеше ръката му.

О-о. Тя премина на спокойния поток на аемни.

— Не знаеш нищо за обичаите тук, Ру. Не знаеш какво означава, когато една жена държи ръката на един мъж аемон. Не знаеш нищо за това какво означава, когато един мъж защитава една жена. Не знаеш нищо за интимните отношения изобщо… и се подсигури аз също да не ги знам.

Гласът й се прекърши на последната част. Всичко, което каза, беше вярно. Адам я бе научил на интимните отношения, бе я научил какво е да обичаш истински.

Устата на Ру се затвори рязко.

— Така че ето как ще станат нещата — каза тя, гласът й беше малко по-висок и малко по-силен. — Ще ме пуснеш на свобода.

Ру се наежи.

— Ти няма да ме командваш…

Тя завъртя ножа, натисна докато трепна и видя звезди. Адам издиша остро близо до нея.

— Да, ще го направя, Ру. Прави каквото ти казвам и ще можеш да имаш елиума обратно… но не и мен.

— Мислех, че харесваше живота си на Юдай. — Ру в действителност звучеше наранен.

— Бях държана в много хубава клетка и ми беше дадено всичко, което можех да желая. — Направи пауза. — Но все пак беше клетка, Ру. Опитах вкуса на свободата, на дома. Ако има нещо, за което да живея, то е това. Вземи го и ще искам да умра.

И това беше неподправена истина. Не блъф.

— Е — продължи със спокоен, сигурен глас. — Ако искаш елиума обратно, ще го вземеш от мен… и после ще си тръгнеш. Обещай ми, Ру. Дай ми честната си думата с кървавата клетва на Итрай.

Ру се поколеба и тя погледна надолу към него. Ако откажеше, тя не беше сигурна какво щеше да направи. Силата й се възвръщаше някак, но не беше сигурна, че може да отприщи елиума отново. Във всеки случай, тя не искаше да нарани Ру. Определено не искаше да го убие.

Най-накрая очите на Ру станаха червени и зъбите му се издължиха малко. Адам се размърда до нея, без да знае как точно тя искаше да реагира Ру.

Ру захапа китката си и една тънка струйка кръв потече, спускайки се по ръката и пръстите му, после капна на земята на оранжерията, където пращеше, пукаше и унищожаваше зеленината в обсега.

Той заговори на аемни:

— Аз, Ру дае Ремиш Тор, Кае на Итрай, проливам кръвта си, за да покажа, че съм задължен да завърша следното. — Направи пауза, вдигна поглед към лицето на Клеър и го задържа там. — Оттеглям магическото оръжие, елиум, от жената, позната като Клеър Крейн. Освобождавам я от веригите й на робиня, така че тя може да изживее остатъка от живота си където и както пожелае.

Клеър настръхна и застина при думата „Крейн“.

— Това ли е фамилията ми?

Ру кимна веднъж.

— Прости ми, че никога не ти го казах.

Тя пое няколко крачки към него, сваляйки ножа си. Клетвата беше произнесена на глас, кръвта беше пролята. Ру нямаше да се отметне.

— Какво друго знаеш?

Ру разпери ръце.

— Това е всичко, Клеър. Ти просто нямаше нужда да знаеш фамилията си на Юдай, затова никога не ти я казах.

Клеър потисна един писък на абсолютно безсилие.

— Нека го направим — заяви твърдо тя.

— Трябва да се върнеш с мен, за да премахна елиума. Не мога да го направя тук.

— Какво? — избухна Адам. — Няма начин…

Клеър постави ръка върху неговата.

— Ру даде дума, кълнейки се по обичая на Итрай. Няма да я пристъпи.

— Не искам да се връщаш там по никаква причина.

Ру обърна глава към него и го погледна.

— Ако искаш елиума извън нея, трябва да дойде. Тук нямам необходимите неща, за да го направя. Можеш да дойдеш, ако си толкова загрижен за благополучието й. Клеър няма нужда да се страхува от мен. Не бих я наранил.

— Или Адам, нали, Ру? Ти никога не би наранил и Адам.

Ру въздъхна.

— Не. Но сега мога да разбера, колко много значи той за теб. Знам, че те е грижа за него, Клеър. Знам много повече за взаимоотношенията на аемоните, отколкото си мислиш. — Изравни погледа си с Адам. — Но ще е по-добре да спре да ме напада.

Адам отговори през стиснати зъби.

— Първо ти.

Клеър се обърна и тръгна да излиза от оранжерията. Стомахът й се бе свил заради щетите от битката. Тук-там магьосници надничаха през останките на коридора.

— Ще вземем и Мика с нас — каза през рамо тя. — И няма да нараниш и него.

За пръв път през всички години, през които го познаваше, Ру просто кимна и я последва.

— Клеър… — Томас въздъхна облекчено, когато тя пристъпи в библиотеката. — Ти си добре. — Джак стоеше с Мика в далечния край на стаята, детето им се притискаше в него.

Тя вдигна поглед и огледа щетите по красивите полици за книги на Томас.

— Домове, толкова съжалявам, Томас.

Изабел се приближи и я хвана за ръката.

— Не го мисли. Това е просто сграда: бяха просто книги. Ти си добре и това е важното. — Гласът й се провлачи, когато Ру и Адам влязоха в стаята, погледът й се спря на Ру. Лицето на Изабел стана безизразно и омраза пламна в очите й.

— Той няма да те нарани — рече Клеър. — И ми даде клетва, че ще извади елиума и ще ме освободи. Уловката е, че трябва да се върна с него на Юдай, за да може да го направи. Помислих си, че може би Мика ще иска да дойде.

— Аз също отивам — каза Адам.

— Не искам никой от вас да ходи — твърдо заяви Томас. — Забравихте ли какво ми се случи, когато се озовах там?

Ру вдигна ръка.

— Мир, магьоснико. Няма да позволя никой от хората ти да пострада. Вече знам повече за твоите… магьосници. — Думата беше чужда за него. Аемон си бяха аемон за Ру, поне досега. — Вещерите, с които се биете, са като Атрика, но ти и хората ти сте близки до Итрай. Нещо повече, вярвам, че носите кръвта ни. Мисля, че ще бъде разумно да се съюзим с вас.

Томас започна да се изнервя, ръцете му се свиха в юмруци.

— Не виждам как това може да стане възможно. Във всеки случай какъв е смисълът? Не виждам никаква причина, поради която бихме имали нужда от съюз.

Ру сви рамене.

— Магьосниците от твоето Сборище носят дааеманските гените на Итрай. Ако това е вярно, подозирам, че твоите вещери носят гените на Атрика. Мисля, че в бъдеще целите ни може и да са еднакви.

Томас само се взираше в Ру, сякаш можеше да подпали демона само с враждебния си поглед. Отговорът му ясно си личеше в очите и изражението му. Това накара дори Клеър да поиска да се отдръпне.

Изабел пристъпи напред, малко пред съпруга си, в отбранителен жест. Клеър разбираше как се почувства Изабел, но Томас едва ли се нуждаеше от нечия защита.

— Не искаме съюз с теб или хората ти по никаква причина, изобщо.

— Надявам се, че никога да не съжалявате за тези думи — отговори Ру.

Мика влезе в стаята зад демона.

— Чух, че имам шанс да посетя Юдай. — Той вероятно беше повикан от Мира. Въздушната магия можеше да бъде удобна в такива случаи. Гласът му притежаваше явна нотка на вълнение.

Томас се извърна.

— Не трябва да ходиш, ако не искаш — каза Изабел.

Мика само я изгледа.

— Имаш ли представа какво бих рискувал за шанса да отида там?

— Имаш думата ми, че няма да пострадат — каза Клеър. — Имам думата на Ру, както и ти. Разбирам защо си обезпокоен, но при тези обстоятелства, и Адам, и Мика ще бъдат върнати на Сборището без произшествия.

— Можеш ли да си сигурна в това? — изръмжа Томас, без да я поглежда.

— Живях с Итрай през целия си живот. Да, мога да съм сигурна.

Томас прокара ръка през косата си и се обърна към нея.

— Вярвам ти.

Тя се усмихна.

— Така и трябва.

— Да тръгваме — каза Адам. — Искам този боклук извън теб, Клеър. Искам да се върнем в Сборището, за да можем най-накрая да си починем малко. Да си вземем една проклета почивка. Да отидем до Дисниленд или нещо такова.

— И аз искам това. — Погледна го. — Дай ми минутка.

Клеър отиде до Джак, буца заседна в гърлото й. Джак я гледаше да се доближава с любопитство, изписано на лицето му.

— Мисля, че съм твоя полусестра — каза тя с разтреперан глас.

— Какво? — изрече Мира. Сажди покриваха брадичката и челото й.

Клеър повиши глас, така че да може да се чуе в цялата стая.

— Ру, каква фамилия ти е казала майка ми, че нося?

— Каза, че е искала да бъде Крейн. Но каза, че няма да бъде законно, тъй като тя никога… не се е съчетавала… не, омъжвала… за баща ти.

— Майка ми е била от Дъскоф, Джак. Мисля, че е имала афера с баща ти. — Тя спря, преглъщайки трудно. — Мисля, че аз съм била резултата.

Джак я гледаше внимателно с ясен шок на лицето си. Не каза нищо.

— О, богиньо моя — въздъхна Мира до него. Усмивка премина през лицето й. — Ако това е истина, това те прави моя зълва. — Тя ахна и повдигна Ева. — Ти си нейна леля!

Клеър издаде звук, който беше наполовина смях и наполовина ридание.

— Знам! Не мога да повярвам! — Закри устата си с ръка и се насили да не избухне в сълзи. Затвори очи срещу внезапното море от емоции.

Беше мислила, че няма семейство, но може би имаше.

Джак я придърпа към себе си и я прегърна силно.

— Бих бил толкова горд, ако наистина си ми полусестра — прошепна дрезгаво той.

Тя се отдръпна от него и избърса очите си.

— Да, ние можем да бъдем двамата магьосници на Сборището с гени на Атрика. — Тя се засмя.

— Да, — каза той съзаклятнически, — не съм сигурен, че се хващам на това.

— Клеър. — Беше Ру. Звукът от гласа му я накара да подскочи. — Трябва да тръгваме сега.

Тя се обърна и последва Мика и Ру извън библиотеката. Адам вървеше зад нея, покровителствен както винаги.

Във фоайето на Сборището, Ру промърмори няколко думи на аемни и порталът заблещука. Това смущаваше магическите потоци, отривайки се в кожите им като котка, и вибрираше във въздуха около тях. Клеър ахна от честотата на вибрациите на портала, докато трепереше и се стабилизира. Магията на Ру беше невероятно силна. Точно затова той беше Кае.

— Как можеш да правиш това? — попита Мика с благоговение. — Как можеш просто да отвориш портал, когато е толкова трудно за Атрика да го правят и е невъзможно за нас да го осъществим?

Мика вече задаваше въпроси, а те дори не бяха преминали.

— Мога да отворя само този портал, защото има огледален образ от другата страна. Аз съм един от малкото Итрай способни да отварят портали, но дори за мен не е лесно. Отнема време и много средства да създадеш път като този.

— Интересно.

— Това е важна част от това, как работи вселената, Мика. Ако беше лесно да се отварят тези портали, щеше да е пълен хаос. Войни, изнасилвания и грабежи. Много смърт. Много разрушения, затова аз имам един установен портал в Иристрай. Всички портали са забранени.

Без повече приказки, той пристъпи вътре. Мика им хвърли поглед, сви рамене и го последва.

Адам хвана ръката й.

— Готова ли си?

— Да се върна тук, да.

Той се усмихна.

— Тогава нека свършваме с това.

Те преминаха заедно.