Аня Баст
Магьосническо сърце (3)

3

Медното острие на Адам се удари в това на Томас насред новопостроената стая за спаринг в земите на Сборището. Пот се стичаше по голите му гърди, събирайки се в пъпа му. Той се обърна и още веднъж се сблъска с острието на Томас. Ударът отекна нагоре по ръката му и през гърдите и гърба му.

Фиу. Дзън.

Бе изминала година откак се бяха изправили срещу демона Атрика, който бе затворен на Земята, извън родната си Юдай. Демонът бе убил шестима магьосници, опитвайки се да отвори портал, преди Томас Монахан, главният магьосник на Сборището, и Изабел, сестра на една от убитите, да го премахнат.

В процеса, Изабел и Томас бяха издърпани на Юдай. Адам бе там, за да го види, но неспособен да го спре. За разлика от Изабел, която бе изпратена у дома, Томас беше задържан от демоните за известно време. Бяха отрязали дългата му коса, източник на сила за земните магьосници. Бяха се опитали да го пречупят.

Фиу. Дзън.

Силата от удара на Томас отблъсна ръката му и накара зъбите му да изтракат.

— Мамка му, Томас!

О, да, не бяха го пречупили.

След това изпитание, магьосниците от Сборището не спряха да тренират с медните оръжия, които бяха използвали срещу Атрика. Злият демонски вид беше алергичен към метала, макар че понякога развиваха защита срещу него, нещо, което Мика, архиварят на Сборището и многознайко по всички въпроси, се опитваше да разбере. Но засега това бе единственото оръжие, за което магьосниците знаеха.

Едно-единствено.

Всички те знаеха, че отново ще дойде време, когато ще трябва да се бият срещу Атрика. Единственият въпрос бе кога. Адам се надяваше да не се случи докато е жив, но щеше да е готов.

— Хайде, Адам. Не отстъпвай само защото той е шефът — извика Джак отстрани. — Трябва да го победиш заради мен. Аз съм следващият, човече. Ще ти купя бира, ако можеш да го биеш.

Не толкова бирата го мотивираше, макар че нямаше да я откаже. Беше заради желанието да победи Томас. Само защото, обикновено, поне във фехтовката, той го можеше.

Дори бе спрял да пуши заради тренировките. Това вече бе посвещаване. Пръстите още го сърбяха да запали от време на време, но поне вече можеше да избяга няколко обиколки и накрая да не пъхти. Беше се опитал да спре и пиенето, но това не се бе получило толкова добре. Адам смяташе, че човек се нуждае от няколко порока. Да го правят интересен.

Адам кимна, докато преценяваше Томас, който нагласяше захвата си около дръжката на меча, сякаш очакваше ново нападение.

— Това е облог, Джак.

Огън профуча през тялото му, магията потрепери през него. Сини пламъци изскочиха от пръстите му, обвиха се около дръжката и се изстреляха по острието. Той изрева и нападна.

Фиу. Дзън.

Този път Адам бе този, който накара зъбите им да изтракат.

— Ето го Адам, когото познаваме и обичаме — извика Джак.

Адам се завъртя, подновявайки атаката си. Острието му се сблъска с това на Томас и го отблъсна няколко стъпки назад. Сумтейки, ръсейки пот, той притисна по-силно. Адам може и да бе надарен във фехтовката, но това не означаваше, че Томас е лесен за побеждаване.

Фиу. Дзън. Фиу. Дзън! Дзън! Дзън!

Томас блокираше и се отбраняваше, но Адам го бе обърнал в бягство. Мускулите му се издуваха и горяха. За да победи Томас Монахан, той трябваше да измъкне и последната молекула сила, която имаше. Цялото му тяло се извиваше и пот се стичаше по него, докато отблъскваше опонента си назад към стената на стаята за спаринг.

Приготви се за финален удар, прорязвайки нагоре с острието и леко докосвайки корема на Томас с върха на лъскавото, медно оръжие.

Смъртоносен удар.

Дишайки тежко, Томас отпусна меча до себе си в знак на поражение.

Останал без въздух, Адам също отпусна меча си.

— Съжалявам, шефе. — Той сви рамене и се ухили.

Томас го наблюдава с обсидиановите си очи и се приведе напред, подпирайки ръце на коленете си.

— Наистина се радвам, че си на наша страна, Адам.

Джак заподскача към центъра на тепиха за спаринг, очевидно радвайки се на това да бъде отпочинал и освежен, докато Томас се напрягаше и дишаше тежко.

— Добре, мой ред е.

— Не мисля така — отговори Изабел, която тъкмо влизаше в стаята. Тя застана до съпруга си и се протегна, за да прокара пръсти през късата коса на тила му. — Майка ми е тук на посещение. Томас каза, че ще обядва с нас.

Каталина, майката на Изабел, се опитваше да обнови връзката с дъщеря си, след като бе превърнала детството на Изабел в тежко изпитание. Изабел изглеждаше щастлива най-накрая да има майка, на която да може да разчита.

— Както и да е — продължи Изабел, — Мира има нужда Джак да й помогне с Ева.

Ева беше бебето на Джак и Мира, изключителна и много закриляна малка магьосница на въздуха. Мира бе най-силната въздушна магьосница наоколо и вероятно дъщеря й щеше да е също толкова силна.

— На ти съпружески живот — ухили се Адам.

Мира се бе забъркала със стопроцентов задник по време на първия си брак и се бе зарекла никога повече да не се омъжи. Бе отнело време на Джак да отмие вкуса от този първи несполучлив брак от устата й, но бе успял да го стори. Той и Мира най-накрая бяха сключили брак, след раждането на Ева.

— Обичам го, човече — отвърна Джак с усмивка.

Да, както и Адам.

— Обзалагам се, че Ева още е нервна — отвърна Джак на Изабел. — Мира и Ева… вярваме… че чуха нещо обезпокоително снощи. Беше вик за помощ, но беше слаб и без детайли. Не знаем от кого беше, нито къде е тя. Знаем само, че беше изпратен от въздушна магьосница.

Томас взе хавлия и избърса лицето и врата си.

— Мира ми каза за това тази сутрин. Ако чуят още нещо, кажете ми веднага.

— Ще го направим.

Изабел сбръчка нос.

— Във всеки случай и Томас, и Адам спешно се нуждаят от душ.

— Предполагам, че тренировките може да почакат — отговори Джак, отпускайки меча си. — Не че има някакви Атрика пуснати на Земята в точно този момент.

Атрика бяха товарния влак от демонските видове, а никой от видовете не беше точно пухкави зайчета.

Адам хвърли меча си на тепиха.

— Човече, не го казвай. Всеки път, когато някой каже нещо такова, то се оказва обратното. — Той поклати глава, спомняйки си през какво преминаха с Еразъм Бойл. — Наистина не искам това да се опровергае.

Джак вдигна ръка.

— Добре, добре, съжалявам. Махам се от тук така или иначе. Семейството ме зове. — Той отиде до стената, за да прибере оръжието си.

Семейство. Думата стискаше гърдите на Адам всеки път, но никога нямаше да позволи да разберат. Той вдигна меча си и се отдалечи, за да го прибере.

— И аз изчезвам. Ще съм в стаята си, ако някой има нужда от мен.

— Имаш ли среща довечера? — извика Изабел.

Адам хвърли небрежен поглед през рамо.

— Каква нощ ще бъде, ако нямам?

Изабел само се ухили и поклати глава, облягайки се на Томас и обвивайки ръце около кръста му, целия потен. Това беше истинска любов. Адам се радваше, че Томас и Изабел я бяха открили заедно. Джак и Мира също.

Адам знаеше, че неговият шанс вече е проигран и изчезнал като на супер заредени кънки. А той просто бе стоял там и бе махал на отдалечаващия му се задник. Тук е, после го няма. Като някоя много лоша — или трагична — шега.

— Женкар — изстреля му тя.

— Това обида ли трябваше да бъде?

Изабел се ухили.

— Ти си непоправим.

Той разпери ръце и сви рамене. Склонността му към много срещи беше известна закачка помежду им.

— Нямам вина, че съм известен сред дамите.

— Аха. Ако утре изчезнеш от Земята, всички жени ще скърбят и ще потрошат вибраторите си в твоя памет.

Той й се усмихна и й намигна.

— Проклети хетеросексуални.

Изабел се измести и завъртя очи. Ризата й се разтвори леко, показвайки една от татуировките, които Тео й бе направил. Изабел не бе земна магьосница, способна да използва татуировките, за да съхранява енергия за заклинания, но бе белязана на някои места от демона, с когото се бяха били миналата година — Еразъм Бойл. По поръчка на Изабел, Тео бе сътворил няколко рисунки около белезите, за да ги скрие или, по думите на Изабел, да ги прослави. Едва бе преживяла мъчението.

Адам грабна хавлия и се отправи към стаята, която държеше в Сборището.

Жените го харесваха. Винаги го харесваха, дори преди да се присъедини към Сборището като главна мускулна сила на шефа и огнен магьосник за всякакви поръчки. Лицето му не беше красиво в класическия смисъл и бе чупил носи си два пъти, което го правеше крив, но очевидно все още бе достатъчно привлекателен за жените. Тялото му бе здраво, не заради егото му, а защото трябваше да бъде във форма заради работата си.

Основният им враг, макар че наскоро се бяха сдобили с нов, бяха Дъскоф, група вещери, ръководени от един лош пич, Стефан Фошо.

Вещерите бяха зли магьосници, които бяха обърнали гръб на Сборището и предали ценностите му, което означаваше, че са достатъчно могъщи, за да бъдат наистина опасни. Членовете на Дъскоф бяха нарушили постулата „не вреди на никого“ и бяха използвали магията за свои собствени цели, без значение кого наранява.

Обикновено Дъскоф държаха Сборището на нокти, но през последната година бяха мистериозно мълчаливи. Стефан Фошо се бе появил веднъж след случката с Атрика, след това бе изчезнал. Всички се съгласиха, че това не вещае нищо добро. Стефан не бе точно скромен и стеснителен тип.

Мълчаливите Дъскоф си бяха Дъскоф и това обещаваше добро бъдеще.

Така че, макар че изминалата година бе спокойна, магьосниците от Сборището тренираха — бързо, упорито и безмилостно. Очакваха по всяко време да изскочи проблем. Ако не от новите им приятели демоните, то от Дъскоф.

Щом се озова в стаята си, Адам откри слаба червенокоска излегната на дивана му. Беше облечена в оскъдна, черна, дантелена нощница, дългата й къдрава коса се спускаше през облегалката на дивана.

Той извади ключа от ключалката.

— Уау, Джес. Мислех, че трябва да се видим след осем.

Тя се изтърколи от дивана и се приближи бавно към него. Той и Джесика, водна магьосница, имаха приятна, малка афера през последните няколко седмици. Тя тъкмо приключваше тежък развод и искаше да попалува малко в новопридобитата си свобода. Джес не гледаше на него като на подходящ за връзка, а като на подходящ само за чукане. Това го устройваше. Тя искаше да бъде хлапашки дива и безразсъдна след развода и той нямаше нищо против да й помогне.

Обикновено огъня и водата, поне що се отнасяше за връзка между магьосници, не се спогаждаха добре. Вода и земя се привличаха. Както и огън и въздух, но Сборището можеше да преброи всички въздушни магьосници на пръстите на двете ръце и повечето от тях, с изключение на жената на Джак, Мира, не бяха много могъщи. В случая с Джесика, тъй като ставаше дума само за секс, наистина нямаше значение.

Адам обичаше, когато става дума само за секс. Всъщност това бе единственият вид връзки, които поддържаше.

Тя поднесе устните си — покрити с рубинено червен гланц — на сантиметри от неговите. Погледът й се стрелна през прозореца.

— Тази вечер е доста хладно. Помислих си, че вместо да излизаме — ръката й се отправи между бедрата му, за да обхване пениса му, — може да останем вътре, да поръчаме малко храна, да ни я доставят. Можем… да се топлим един друг.

Той сложи ръце на раменете й и притисна тялото си до нейното.

— Скъпа, имам нужда от душ.

— О — нацупи се тя. — Имам нужда от ръцете ти върху тялото ми веднага. — Тя го погали и той наклони глава назад със стон. Пенисът му набъбваше под ласките на пръстите й. Тя прехапа долната си устна. — Ще те измия по-късно и ще си заслужава чакането.

Адам повдигна вежда, макар че сниши устата си, за да срещне нейната.

— Добре, скъпа, тогава да видим колко мръсни можем да станем.

 

 

Да използва магията си, макар и в минимално количество, караше Клеър да се чувства зле. Или може би беше от лекарствата, с които я тъпчеха. А може би беше и от двете.

Когато бе дошла в съзнание, за около четири часа й се искаше да умре. За щастие повечето от негативните странични ефекти преминаха и тя си възвърна желанието за живот.

Клеър не знаеше дали елиумът в нея я поболява или бяха лекарствата. Знаеше само, че гаденето бе постоянният й спътник, заедно с разцепваща главата мигрена. Познавателните й функции бяха забавени и притъпени.

И очевидно никоя въздушна магьосница не бе чула зова й.

Може би Ру бе допуснал грешка и я бе изпратил в някоя алтернативна версия на Земята, в която не съществуваха никакви аемони. Но това би означавало, че Ру бе направил грешка, а Ру не правеше грешки. Със сигурност трябваше да има някакви магьосници наоколо. В края на краищата дааеманите ги бяха създали, когато се бяха чифтосали с човеци преди цяла вечност. До сега те трябваше да са обхванали голяма част от популацията.

Може би, по каквато и да е причина, не беше така. Може би затова бяха в неизвестност, в тайна. Може би затова никой от човеците не знаеше за тях и затова мислеха, че Клеър е бълнуваща откачалка.

— Нека поговорим повече за демоните, Клеър — каза доктор във въгленово сив костюм.

Домове, бе започнала да мрази всички доктори.

Клеър се намести в неудобния стол. Бе прекарала по-голямата част от изминалите няколко дни упоена. Това бе първият път, в който се чувстваше с наистина бистър ум и първият път, когато можеше да защитава случая си пред някого от завеждащите.

Тя стисна ръце в скута си и се взря в очите му със спокоен поглед.

— Казах Ви, доктор Чарновски, не вярвам в демони.

Клеър знаеше, че той може да прозре лъжата чрез езика на тялото й, а тя определено лъжеше.

Той наклони прошарената си глава настрани.

— Тогава защо са те намерили да крещиш за тях на улицата? Изследвахме те за наркотици и не открихме нищо, така че трябва да има друга причина.

Тя загриза края на палеца си.

— Бях… минавах през труден период, докторе. — Тя го погледна изпод мигли.

Клеър разбираше, че трябва да играе разумния човек, който беше, разумен човек невярващ в демони или магьосници. Трябваше да изиграе системата, ако искаше да си тръгне от тук.

Атрика вероятно бяха пред болницата, чакайки я. Тя трябваше да се измъкне от тук, преди те да нахлуят вътре и да я докопат. Между тези стени, без магията си, тя бе дори по-беззащитна, отколкото на улицата.

Клеър продължи с лъжата си.

— Приятелят ми се опита да ме убие. Преследваше ме! Бях объркана, изплашена. Предполагам, предполагам… Мислех, че той е демон.

Доктор Чарновски въздъхна и остави папката и химикала си върху масата.

— Разбирам, че такава травма може да бъде дезориентираща, но ти страдаш от силна заблуда, ако се вярва на очевидците. — Той стисна устни. — Виж, ще ми се да можех да те пусна, Клеър, но не ни казваш фамилията си и пръстовите ти отпечатъци не фигурират в базата данни. И с тази твоя заблуда…

Тя се приведе напред.

— Моля Ви, докторе, само искам възможността да продължа живота си. Добре съм.

— Да, но какъв живот, Клеър? Сякаш си призрак.

Трябваше ли да се възползва от случая и да му каже истината? Ами, всъщност, докторе, аз съм от алтернативно измерение, където управляват дааеман. Там имам процъфтяваща кариера като прислужница на Кае. Виждате ли, аз съм земна магьосница, но като никоя друга, защото магията ми беше променена и покварена от господаря ми. Аз съм като човешко опитно зайче… само дето не съм човек. Не съвсем.

Да, това би й осигурило постоянно жилище на осми етаж тук, в болница Строгър, не се съмняваше в това. Тези човеци вярваха само в това, което могат да докоснат и видят. В умовете им нямаше място за нищо отвъд рутинното.

Тя само се взираше хладно в него.

Той сключи ръце.

— Виж, разбирам, че се боиш от приятеля си. Имаш причина. Можем да ти помогнем като те защитим. Моля те само да ни кажеш малко. Кажи ни с кого да се свържем. Трябва да имаш семейство, приятели. Някой, който да се погрижи за теб.

Тя отмести погледа си. Нямаше никого. Никъде. Нито на тази Земя, нито на Юдай. Беше напълно, съкрушително сама. Празнотата в гърдите й стана малко по-голяма, малко по-черна заради напомнянето.

След малко доктор Чарновски въздъхна.

— Добре, Клеър, нека стане по твоя начин. Съдията е издал заповед за задържане. Оставаш тук, докато успеем да определим дали си или не си заплаха за себе си или за околните.

По-късно в леглото си, след като заключиха вратата и изгасиха осветлението, а съквартирантката й лежеше стенейки на съседното легло, Клеър се пресегна още веднъж в себе си и издърпа нишка от променената, тежка магия. Сега вече не можеше да изтегли нищо от собствената си магия, без да е преплетена с дааеманската на Ру.

Този път го направи преднамерено. Все пак последният път, когато я издърпа, не умря, тя просто беше на крачка от смъртта. Ако не рискуваше отново, така или иначе щеше да умре тук.

Гаденето й нарасна моментално. Наклони се настрани и повърна обяда си от спагети и желе върху полирания болничен под, докато използваше магията, за да разпръсне мисълта си до всяка въздушна магьосница, способна да я чуе. Този път го направи по-завършено.

Моля ви… нуждая се от помощ. Името ми е Клеър и съм в…