Аня Баст
Магьосническо сърце (29)

29

Клеър намери пейка в центъра на оранжерията в Сборището и седна. Оранжерията бе красиво място, пълно с всякакви видове цветя, птици, растения и дървета. Едно поточе течеше в средата, пешеходни алеи с малки живописни мостове виеха път около голямото пространство. Площта събираше въздух, земя, огън и вода перфектно. За да е сигурно, че има и огън, няколко високи съда на равни разстояния, горяха с постоянни пламъци.

Над главата й имаше звезди разпръснати из тъмното небе над стъкления таван. Луната беше пълна тази вечер и излъчваната от нея светлина се присъединяваше към тази от малките лампички по пътеките. Сега хората преминаваха през нея, понякога по двойки, всички те говореха с ниски, приглушени тонове. Всички до един магьосници.

Хубаво беше да бъдеш сред собствения си вид. Клеър се бе променила толкова много от деня, откакто пристигна на Земята. Сега не можеше да си спомни как или защо някога е искала да се върне на Юдай.

Тя си беше у дома.

Клеър затвори очи и се потопи в тишината. Това бе първият път, в който бе успяла да се измъкне от Адам. Не че искаше да се измъкне от него. Мислеше си, че постоянната му нужда да я пази е невероятно сладка. Просто искаше да бъде за няколко минути сама с мислите си.

Тя обви ръце около гърдите си и вдъхна топлия, изпълнен с аромат на цветя въздух. Той миришеше на земята тук, на истинската земя и на магията. В действителност усети всички магични елемента, както основателите на Сборището бяха желали.

Елементите преплетени в пълна хармония говореха с нея — един дълбок, богат шепот, който докосна самата й същност. Тя предположи, че трябва да благодари на Ру за това. Дълбоко в сърцето й, магията отговори на този обединен магически шепот. Въздухът докосна въздух, водата докосна вода и земята — земя. Огнената й магия се разгърна в търсене на огън, за да се впуснат в танц, а след това, за да се оттегли.

Само ако можеше да обедини всички елементи наведнъж в седалището на магията си.

Докато работеха през деня, в нея все по-силно се затвърждаваше убеждението, че нещата, които откриваха, бяха точно това, което Ру е възнамерявал да постигне през цялото време. Беше й известно, че е експеримент за него, просто никога не бе разбрала от какъв вид. Сега тя си мислеше, че знае — той се бе опитвал да създаде демонска магия от основната магия на един аеман, не само да види дали може да владее и четирите елемента.

Все пак и нещо добро се получи от упражненията през деня. Сега тя имаше по — добър контрол върху новата си способност. Можеше да вплете всичките четири нишки в едно въже, когато ги призовава и да управлява магията си по много нови начини. Ако демоните се върнеха, тя се чувстваше по — уверена от всякога, че ще може да ги победи.

Разбира се, освен ако демоните не дойдеха за нея тази нощ, иначе нямаше да се наложи. Щеше да загуби цялата си магия на следващия ден. Да, щеше да изгуби магията си, но щеше да получи Адам.

Това щеше да бъде справедливо.

— Клеър?

Тя отвори очите си, за да погледне Адам. Клеър се усмихна.

— Здравей.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Да. Чувствам се по-добре сега, малко по-концентрирана.

Клеър се изправи и подаде ръка на Адам.

— Всъщност съм гладна. Предлагам да си вземем нещо и да отидем в леглото.

— Чудесна идея.

Нахраниха се в кухнята със зеленчукова супа и сандвичи със сирене намазани върху дебело нарязан ръжен хляб, преди да се отправят към стаята на Адам.

Мълчаливо Адам я хвана за ръка и поведе я към спалнята и започна да я съблича много бавно, почти с чувство на благоговение, оставяйки целувки по тялото й, които я оставиха без дъх. Той не я сложи на леглото, както си мислеше Клеър. Вместо това той плъзна меката й, памучна нощница над главата и я целуна по устните.

Клеър му помогна да свали дрехите си, плъзгайки ръцете си с наслада по гладките мускули на ръцете му и гръдния му кош. Адам остана само по боксерки и я отведе към леглото, където се сгушиха и изгаси лампата.

Да бъде в неговите ръце, под неговите устни… Клеър се почувства обичана. Не, оценена. Чувстваше се обожавана.

Тя искаше Адам. Искаше да бъде неин.

— Значиш за мен повече от всеки друг — промърмори Адам, като гласа му се губеше. Ръцете му я обгърнаха, притискайки я много близо.

Клеър преглътна силно и въпреки нарастващата болка попита:

— Ами Елиза? — гласът й се разтрепери изричайки думите.

За няколко минути Адам не каза нищо, но накрая промърмори:

— Обичах Елиза. Когато беше жива тя бе другата половина на сърцето ми, но когато тя си отиде тази половина също умря. — Той замълча за момент. — Клеър ти й даде отново живот. — В гласа му се долавяше изумление. — Сега принадлежи на теб.

Сълзи се появиха в очите й. Тя не знаеше какво да отговори. Въпреки това, тя не можеше да говори, сякаш имаше бучка в гърлото си.

Адам целуна челото й.

— Елиза беше чудесна и аз винаги ще я помня, но искам теб Клеър, не нея. Обичам те.

Порой от сълзи избликна от очите й. Това бяха думите, които копнееше да чуе от него. Това бяха думите, които тайно бе желала да чуе от един човек, който обичаше още от дете.

Като дъждовна капка в изсъхнала земя, думите му потънаха в душата й давайки й сили за нов живот. В нея започнаха да покълват нови пъпки.

 

 

Новият ден дойде, както винаги.

Клеър отвори очи и погледна през прозореца на спалнята на Адам. Тя се сгуши в ръцете му, търсейки комфорт в топлата му гладка кожа, плъзгаща се срещу нейната.

Опитваше се да се помири, доколкото може, с мисълта, че днес може да загуби силата си, но това не значеше, че не чувства угризения или скръб в светлината на сутрешния хоризонт.

До нея Адам се размърда и прошепна името й. Тя се обърна в ръцете му и целуна бузата му, грубо набола с брада.

— Добро утро, бебче — прошепна той сънливо с грапав глас. — Боже, обичам да се събуждам до красивото ти лице всеки ден.

Клеър се усмихна.

— И ще продължаваш да го правиш.

Щеше да продължи, защото тя ще оцелее, каквото и да застане на пътя им.

Сянка премина през лицето на Адам, като че ли изведнъж си спомни кой ден беше днес. Все пак той се съвзе бързо.

— Не мога да чакам.

Клеър погледна към часовника на нощното шкафче.

— Мика ми каза да слезем долу точно в осем часа, заклинанието трябва да се направи в точно определен момент от деня. Това ни дава достатъчно време, да се изкъпем и да си вземем по един мъфин.

Адам я обърна така внезапно, че тя изпищя. Той постави коляното си между бедрата й и леко плесна едното, което отново я накара да изпищи.

— Няма време… за нищо друго?

Клеър се засмя.

— Като че ли не получаваш достатъчно от това. Не, ще трябва да почакаш до по-късно.

— Но поне ще мога да те опипам в банята, нали?

Клеър пак се засмя.

— Мисля, че ще имаме време за това.

— Винаги има време за това.

Бяха в лабораторията на Мика точно в определеното време. И двамата бяха опипвали напълно другия, и двамата имаха мъфини в стомасите. Въпреки това, когато Клеър влезе в стаята за момент си помисли, че закуската може се върне обратно нагоре.

Мика стоеше до маса, върху която беше поставено магическо гърне, имаше няколко различни купи също и някои разпръснати сушени билки. Изглеждаше отслабнал. Красивото му лице бе изопнато и бледо, което го караше да изглежда по — възрастен за годините си. Под очите си имаше тъмни кръгове.

Контейнерът, който ще съхранява елиума, стоеше на малък пиедестал в ъгъла на стаята, като тумбесто гладно чудовище. Тя се надяваше, че ще могат да го нахранят.

— Не си ли спал, Мика? — попита Клеър, минавайки през стаята. Нямаше никой друг в нея. Томас бе избрал да стои настрана, за да им даде възможност да работят без неговата доминираща намеса.

Мика се обърна към тях.

— Спах малко. Исках да бъда сигурен, че съм направил изследванията правилно.

— Сега имаш мен за превода от аемни, Мика. Трябваше да ме извикаш. Можех да проверя нещата вместо теб.

Той поклати глава.

— Ти имаше нужда от почивка, повече от мен. Това заклинание разчита най-вече на изтощаването на твоята енергия и воля, Клеър, не на моята. — Мика замълча за момент. — Както и да е, оправих се и без твоята помощ при превода. Готова ли си?

Клеър го погледна втренчено.

— Не. Не съм готова. Никога няма да бъда. Трябва да го направим така или иначе.

Мика наклони главата си.

— Разбирам.

Той се обърна към Адам.

— Не съм сигурен, че трябва да бъдеш тук. Няма нищо, което можеш да направиш и заклинанието ще изглежда… насилствено, когато проработи. Ти изпитваш нужда да защитаваш Клеър и аз разбирам това, но твоята намеса може да прецака нещата.

Адам наклони глава и изражението му се стегна в израз на отрицание.

— Няма да оставя Клеър сама.

Мика въздъхна.

— Трябва да обещаеш да стоиш настрана и да оставиш нещата да се случват, както трябва. — Гласът му се извиси. — Разбираш ли?

Адам погледна към Клеър, без да пророни и дума.

Клеър знаеше, че ако изпита болка, за него ще бъде трудно да не скочи към Мика, като миналия път. Тя го искаше тук, но…

— Може би трябва да излезеш от стаята, Адам.

Адам погледна отново Мика.

— Няма да напусна, обещавам да не се намесвам… без значение колко зле изглежда.

Мика разтърси глава.

— Защо ли си мисля, че ме лъжеш?

Той се обърна към гърнето със заклинанието.

— Добре, тогава. Клеър, моля те легни на онова кресло.

Тя направи както й бе казано, легна на същото кресло, както миналия път. Напомняше й на стола при зъболекаря на Юдай, където бе прекарала твърде много време като дете. Плюс спомените за болката, която изпита последния път, когато беше седяла тук. Те надигнаха своята грозна глава и я накараха да съжалява за втори път тази сутрин, че изяде онзи мъфин.

Адам си избра място близо до стената и се опита да не изглежда напрегнат. Но не успя. Той дари Клеър с неловка усмивка, и тя му отвърна точно толкова неспокойно.

Мика се приближи до нея с купа в ръка. Това беше земна магия, земно заклинание. Магьосник като Мика, не можеше да направи нищо друго. Земната магия бе най-гъвкавата и полезна от елементите, така че той би трябвало да я владее много добре. Знанието, което Мика притежаваше бе огромно и тя щеше да се наслаждава на работата с него в бъдеще. Купата миришеше на карамфил и на натрошен див пелин и скутелария. Тя ги разпозна от работата на Тео по приготвянето на заклинания.

Мика спря до нея.

— Искам да те помоля да си свалиш пуловера. Трябва да втрия тази смес по кожата ти.

— А, може ли да оставя сутиена?

Той сви рамене.

— Твоя воля. Материалът ще бъде унищожен от сместа, най — вероятно. Ще бъде доста миризливо.

Клеър реши да пожертва сутиена си.

— Добре, че е топло в стаята — промърмори тя, докато измъкваше пуловера над главата си и го пусна да падне на пода.

Мика загреба малко от ароматната смес и започна да я нанася по кожата й, между гърдите, под сутиена й. Почувства леки тръпки, сместа започна да се затопля веднага щом попи в плътта й. Силата потръпна и запулсира, готова Мика да я призове.

Мика остави купата на масата и избърса пръстите си. След това се върна, за да застане зад нея.

— Готова ли си?

— Защо продължаваш да ме питаш това?

— Ок. Поеми си дълбоко дъх и затвори очи. Опитай да се отпуснеш, колкото можеш.

Клеър се облегна назад и позволи на клепачите си плавно да се затворят. Тя се опита да даде най — доброто от себе си, за да игнорира дълбокия трепет на страх и ужас, които вибрираха през нея. Можеше да се преструва на смела, колкото иска, но отвътре крещеше за някакъв вид намеса, някакво чудо, което да й позволи да запази магията и живота си.

Мика я преведе през медитацията, направлявайки я. Не беше нищо особено — инструктора ти казва да отпуснеш пръстите на краката, глезените, прасците… и цялото тяло нагоре. Но когато достигна бедрата й, магия трептеше по кожата й. Гласът на Мика ставаше по — дълбок и по — убедителен. От време на време той спираше медитацията и мърмореше под носа си, а промърморените му силни думи накараха сместа по кожата й да запулсира и трепти още повече.

Магията плавно се усилваше по кожата й и тя малко по малко се отпусна. Ръката й се изплъзна от едната страна на креслото, но тя едва го забеляза. Главата й се отпусна настрани. Тя се намираше на линията между съня и съзнанието, на себе си и не съвсем на себе си, но не толкова за да се отдръпне от успокоителния унес, в който бе умът й. Нито пък го искаше. Отново бе под магическа упойка.

Бавно, цялото й съзнание избледня. Тъмнината я обгърна.

 

 

Когато и другата ръка на Клеър се плъзна от креслото, Адам направи крачка напред. Мика спря монотонното пеене и разбра, че Клеър бе в безсъзнание.

— Кога ще започнеш? — попита го Адам, като гласа му бе загрубял от емоции.

Мика погледна към часовника на масата.

— След няколко минути. Движим се по план. — Той замълча и след това се обърна към него. — Ако проработи, ако можем да извлечем елиума заедно с нейната магия, ти ще трябва да я излекуваш. Ще бъде грубо за нея, както физически, така и психологически. Все едно да загубиш крайник.

— Разбирам.

Мика погледна към Клеър, гласът му беше тих, когато каза:

— Не мисля, че тя го разбира.

— Тя работи в режим на оцеляване в момента. Ти също би се отказал от магията си, за да живееш, нали?

— Да, разбира се. Просто е… това никога не се е случвало с магьосник. В прочита на цялата ни история, който направих, никога не съм срещал нещо за някой, който е загубил своята сила напълно.

Адам погледна към Клеър, изучавайки изящните черти на лицето й.

— Това е наистина жалко, даже за някой толкова силен, колкото тя е.

— Да, адски е извратено и иронично. От всички нас, точно тя трябваше да бъде. — Той погледна към часовника. — Време е.

— Чудесно. — Думата, изречена с равен глас, прозвуча като изстрел в стаята.

Мика се поколеба за миг, а след това се обърна към Клеър. Адам направи крачка назад, знаейки от опит, че земната магия работи най — добре с малко повече пространство. Мика затвори очи сякаш събираше силата си за момент. Той се бе подготвил с предварително магически подсилено заклинание. Всичко, което трябваше да направи сега бе да го изрече.

Силата успокояващо мина през стаята, като змия. Опияняващият аромат, в който се бе превърнала магията на Мика, се промъкна в ноздрите и през зъбите на Адам. Не беше неприятна, не съвсем. Усещането беше като това да бъде в градина и да засажда зелени неща… не, че Адам често бе попадал в градина, за да засажда зелени неща.

Клеър се размърда в креслото, завъртя главата си и започна да хленчи. Болеше ли я вече? Стомахът му се сви и се застави да не направи нито една крачка към нея.

Мика промърмори под нос, поредица от думи, които бяха неразбираеми за ушите на Адам. Всички земни магьосници имаха нещо наподобяващо техен собствен език на заклинания, които използваха, като обект на енергия за заклинанията си. Магията пламна по кожата на Адам, по — силно сега, увеличавайки се още повече.

Дори той можеше да усети слабото дърпане на тънката нишка от собствената му магия. Това го уплаши малко, но не направи крачка назад. Доверяваше се на Мика да не извлече магията на всички в стаята.

На креслото Клеър тръсна главата си, гърчейки се призова Адам, което го накара да бъде още по — напрегнат от чувство на безпомощност. Без съмнение, тя също чувстваше дърпането на нейната магия. Дори и несъзнателно, я тревожеше.

Внезапно тялото й се преви, гръбнакът се изви под формата на дъга, а после изплака в агония. Този път не можа да се въздържи и направи две стъпки напред. Мика го погледна със смразяващ поглед, който ясно изразяваше, отдръпни се. Адам спря близо до Клеър с ръце стиснати в юмруци отстрани на тялото му.

— Процесът започва — каза Мика. — Малко по малко, заклинанието започва да източва магията от тялото й.

— Това е само началото?

Мика кимна.

— Създадох мощен магнит за нейната сила. Магията й не може да устои да бъде привлечена към него. Теоретично, магията й ще се отдръпне от седалището си към магнита и елиума няма да има избор, освен да дойде заедно с нея.

— Теоретично?

— Не е като това да е било правено преди, Адам. Не мога да намеря нищо документирано за магьосник, който е искал да се отърве магията си.

Клеър изпищя.

Адам направи една крачка към нея, но спря и се завъртя в обратната посока. Той вдигна ръцете си и ги стисна в косата си, все едно щеше да я извади с корените.

— И аз мога да почувствам магнита, издърпващ магията ми от седалището й.

— Няма да вземе нашата магия, Адам. Създадено е специално за Клеър.

— Знам това — изкрещя към Мика. — Казвам само, че тя чувства това, което и аз, но милион пъти по — зле. Това заклинание е просто… ще вземе силите от седалището й до корен.

— Повече или по — малко.

— Майната му, Мика. Това не е операция, а осакатяване.

Клеър изплака отново и Мика се обърна към нея, като отново мърмореше нещо под носа си.

Адам отиде до стената и се облегна на нея, като скръсти ръце върху гърдите си. Трябваше да направи нещо или щеше да си върне думите назад и да прекъсне това мъчение под предлог, че е решение.

Мърморенето на Мика се усили и стана по — диво. Клеър се мяташе на креслото и извика отново. Отново и отново тя викаше Адам, докато той не можеше повече да издържа. Огън пламна от силните емоции и от чувството на безсилие гъделичкаше дланта му и скачаше от пръст на пръст, преминавайки по ръцете и гърдите му. Адам се спусна през стаята към Мика, но той вдигна ръка, за да го възпре.

— Спри. Готов съм. Свърши се. — каза Мика, като лицето му беше много бледо.

Клеър стенеше и се извиваше напред и назад в креслото. Адам мина покрай Мика и придърпа Клеър в прегръдка. Тя се сгуши в него, сякаш бе направена специално да пасне към неговото тяло и положи глава на рамото му. Лицето й беше мъртвешки бледо, а на клепачите й тежаха сенки. Дишането й стана забавено и беше студена. Беше по същия начин и миналия път.

— Не проработи — каза Мика с мрачно лице. — Привличането между силата й и магнита, не бе достатъчно голямо.

— Елиума е все още в нея?

— Както и магията й.

Адам погледна надолу към жената в ръцете си и която бе обикнал толкова много. Защо това прозвуча, като смъртна присъда?

Това означаваше, че не бяха по — близо до разрешаването на проблема, отколкото бяха тази сутрин.

Означаваше, че демоните идват.

Означаваше, че този път със сигурност ще я убият.