Аня Баст
Магьосническо сърце (25)

25

Клеър дойде на себе си и сграбчи гръдния си кош, преобръщайки се настрани и стенейки.

Елиумът все още бе на мястото си. Тя все още бе жива.

Кашляйки, тя с усилие се изправи до седнало положение и се огледа наоколо. Бяха я оставили в нещо като стара болнична стая.

Случилото се в другата стая, предполагаше, че е операционна в изоставената болница, бе предимно неясен спомен. Което бе добре, съдейки по частта, която помнеше.

Най-накрая се бяха предали в опита да разплетат елиума от седалището на магията й. Почти бяха успели да я убият и вероятно се бяха уплашили да не изгубят оръжието, ако тя умре. Накрая отровата бе престанала да действа, а с това и химикалът, който й пречеше да изгуби съзнание. Бе се потопила в успокояващия мрак моментално и очевидно демоните я бяха преместили в тази стая.

Клеър имаше смътно подозрение, че методът, с който пробваха да вземат елиума, е бил внимателен по техните стандарти. Не очакваше с нетърпение следващия опит, който вероятно щеше да бъде скоро.

Сега лежеше на старо болнично легло, което бе покрито с нови чаршафи. Ново одеяло, което изглеждаше току-що извадено от опаковката, стоеше сгънато в края на леглото. Чиния с храна, от която се вдигаше пара, стоеше върху малка неугледна пластмасова масичка отстрани на леглото. С изключение на това стаята бе празна, ако не се брои малката лампа на пода в ъгъла, която излъчваше слаба светлина. Бързо избледняваща дневна светлина се изливаше през незакрития със завеси прозорец.

Тя се изправи и се отправи към тази намаляваща дневна светлина, мускулите й протестираха при всяко движение, а центъра на гърдите я болеше толкова много, че едва си поемаше въздух.

На път към прозореца мина покрай малка баня и се зачуди дали има течаща вода и работещ водопровод. Вероятно се надяваше на прекалено много.

Бяха я оставили на най-високия етаж на болницата. Много етажи по-долу, паркингът заобикаляше сградата като бетонен ров. Отвъд него се бяха ширнали дървета, нямаше други сгради или пътища, доколкото можеше да види. В далечината можеш да зърне само няколко билборда. Може би бяха близо до магистрала?

Съдейки по времето от деня, тя е била на масата им за около дванадесет часа. Нищо чудно, че се чувстваше така.

Дишайки тежко от голямото усилие, тя се обърна и се вгледа в храната и одеялата. В стаята бе студено. В сградата имаше електричество, както изглеждаше, но не и отопление. Или може би демонската магия бе тази, която караше електрическите крушки да светят.

Пулсирайки навсякъде около нея в отвратителни вълни, демонските защити задушаваха магията й и правеха силата й невъзможна за употреба. Защитите обвиваха седалището на магията й като сноп мокър памук. Обвиваха също и елиума, но не толкова здраво. Тя не мислеше, че ще успее да освободи което и да е от двете, толкова бе здраво. Макар че пробва.

Изглеждаше странно, че демоните се интересуват достатъчно за комфорта и благото й, че да й донесат храна и одеяла, но предполагаше, че имат нужда да я държат в добро здраве. Ако се разболееше и умреше, може и да не успееха да извадят елиума.

Тя проучи прозореца отново, обмисляйки. Ако можеше да го счупи, щеше да може да използва магията си, защото щеше да е отвъд демонските защити. Въздушната й магия не беше достатъчно силна, че да я пренесе до земята. В противен случай щеше да счупи прозореца и да скочи… но може би имаше друг начин.

Вратата се отвори и Кай пристъпи вътре.

— Будна си.

Наблюдателността му беше поразяваща. Тя само се взираше в него, жлъч от злоба се надигна в гърлото й.

Той премести поглед от чинията към нея.

— Трябва да ядеш.

— Не съм гладна.

— Тогава трябва да пиеш.

Тя облиза устни и хвърли поглед към чашата с вода до чинията. Беше жадна, но нямаше да му достави удоволствието да поеме нищо, което те са й дали.

— Не, и не ми казвай какво трябва да правя, Кай.

— Имаш нужда от сила за следващата фаза.

Да, можеше само да си представя какво щеше да е.

Тя заговори на Аемни.

— Какъв ранг имаше в армията на Атрика, Кай?

Той се поколеба за момент, изненадан от въпроса.

— Капитан.

— А Теван?

Той се размърда. Това размърдване бе достатъчно да й подскаже, че не бе щастлив от отговора.

— Подполковник.

Разбира се, винаги го бе знаела.

— Значи приемаш нареждания от Теван?

Кай вирна брадичка.

— Това не е Юдай.

— Атрика не зарязват военния си ранг толкова лесно, нали? Естествено, простата смяна на района не означава, че спираш да се подчиняваш на заповедите на старшия командващ.

Тялото на демона застина.

— Не дойдох тук, за да говорим за военния ред.

Тя потисна една усмивка. Не бе сложно да се предположи — Кай не харесваше факта, че Теван бе по-високо от него в йерархията. Сега щеше да направи всичко възможно, за да подкладе противоречията им. Тя имаше няколко оръжия на разположение, така че щеше да ги използва всичките в своя полза.

— Разбира се. — Клеър отмести поглед от него и после го върна обратно. — Теван ли те прати да ме провериш? — Клеър премигна към него и се усмихна.

— Стига толкова въпроси! — изрева той. — Яж, почивай и пий вода. Трябва да си в добра форма за следващия опит. — Той понечи да затвори вратата.

— Кога ще бъде следващия опит? — Искаше да знае колко дълго ще се опитва да избяга.

Той не й отговори. Само я изгледа и затвори вратата. Превъртя ключа.

Клеър обходи стаята, оглеждайки полуразрушения покрив за места, през които да пробва да се измъкне.

Нищо.

Когато стигна до масата с храната и водата, тя я изрита, запращайки претоплените консервирани зеленчуци и паста с червен сос да се пръснат на пода като кървави петна.

Тя върна вниманието си към прозореца. Може би там. Клеър реши, че ще пробва първо прозореца и ще експериментира с елиума после.

По един или друг начин щеше да се измъкне от тук преди следващия зъл експеримент.

 

 

Пръсти се впиват в бетон. Крака балансират на перваза. Студен вятър шиба дрехите, запращайки тъмна коса в лицето й. Клеър поглежда надолу, вижда стръмния склон. Стомахът й се преобръща. Тук защитите трептят навътре и навън; открила е границата.

Обратно в Сборището, Адам го видя и почувства чрез нея.

Ако Клеър бе разбрала, че е успял да се свърже с нея чрез въздушната й магия, то тя не го показа по никакъв начин, макар че нямаше особена възможност да го уведоми. Както изглежда, той я наблюдаваше насред опита й за бягство.

През цялата нощ, а също така и сутринта Мира го бе инструктирала как да достигне Клеър, използвайки ума си. Не трябваше да бъде способен да го стори, имайки предвид, че не притежаваше въздушна магия, която да призове. Мира бе обяснила, че това е нещо, което дори някои не-магьосници могат да усвоят. Основна психична способност — гледане от разстояние. Това, в комплект със силната въздушна магия на Клеър и факта, че явно той и Клеър имаха някаква специална връзка — някакво емоционално и психическо единение, — означаваше, че може би, само може би, ще може да достигне до нея.

До средата на сутринта той и Мира бяха капнали от умора и все още нямаха късмет. Мира си бе тръгнала и му бе поръчала да си почине. Адам бе заспал, толкова напълно смазан от умора, мислейки за Клеър и опитвайки да се свърже с нея. После, в мрачното полубудно състояние между съня и бодърстването, той бе започнал да получава проблясъци от друго място.

Бе толкова изненадан, че почти изпусна слабия си захват върху картините. Адам се бе изстрелял в седнало положение, а после моментално бе легнал обратно долу. Успокои дишането си и затвори очи, отдавайки цялата си сила на крехката връзка, която бе постигнал с Клеър.

Малко по малко, картините започнаха да се появяват по-ясни и по-устойчиви. Дори започна да получава звуци и усещания. Беше се случило след като бе излязла през счупения прозорец, вероятно защото беше извън защитите, които охраняваха затвора й, стоейки на границата им.

Пръстите й се плъзнаха и адреналин се стрелна през вените на Адам, както през тези на Клеър. Върховете на пръстите й драскаха за опора, намериха я и я сграбчиха. Движеше се наляво, малко по малко, фасадата на сградата драскаше корема и гърдите й през дрехите. После Клеър спря, вглеждайки се в червените тухли пред себе си. Пое си дъх, успокои се…

И скочи назад като гмурец от висока дъска.

Падаше. Не, сгромолясваше се към земята. Вятърът шибаше дрехите на Клеър. Дълга, тъмна коса се носеше около главата й.

Страх се надигна в гърлото на Адам. В леглото, ноктите се забиха в дланите му, пускайки кръв. Болка се понесе нагоре по ръцете му.

— Не, не, не, не.

Само това можеше да шепти през двете секунди, които й отне падането. Секунди, които изглеждаха като цяла вечност. Той събра сили, очаквайки удара.

Избухна магия, трептейки в гърдите му. За момент си помисли, че той я е призовал, а после осъзна, че бе само от призрачното тяло на Клеър.

Тя падна. Земята поддаде като купчина пера, омекотявайки удара и спирайки я леко и внимателно.

Земна магия. Разбира се. Бе използвала магия, за да направи паважа на паркинга мек и податлив, като голям матрак.

Слава на боговете.

Тя полежа за момент, несъмнено възстановявайки се от силното, бързо падане. Синьо небе се простираше отгоре. Вятър шумолеше в дърветата зад нея и от някой висок клон пееше птица. Слънцето бе на половината си път в небето — средата на сутринта. Където и да беше Клеър, бе в същия часови пояс. Дори само това бе полезна информация.

Тя се изправи, земята под нея отново бе твърд паваж. Един дълъг поглед към сградата, от която бе скочила, извика още малко информация. Бе голяма, от червени тухли и, от вида на счупените, мръсни прозорци и буренясалата основа, бе изоставена.

Тя се обърна и тръгна. Ботушите й, същите, които носеше, когато я отвлякоха, скърцала по паважа на паркинга, а после в гората. Сухи, нападали борови иглички отстъпиха място на счупени клони, листа и бъркотия от храсти, когато се гмурна сред дърветата в опит да се отдалечи възможно най-много от сградата.

Земната магия проблесна, когато я използва, за да отстрани растенията от пътя си. В далечината се появи буренясал път. По-далече се виждаше порта, катинар с тежки вериги и табела…

Нещо изрева зад Клеър. Чудовище в гората, настигащо я бързо. Адреналинът на Клеър скочи, както и този на Адам.

Богове, бе толкова близо до бягството.

Клеър спря и се обърна, готова за бой. Теван и Кай тичаха към нея през гората, с желание да убиват, изписано на демонските им лица — червени очи, издължени остри зъби.

Клеър не си губи времето. Понечи директно към елиума.

Гадене избухна в Адам, когато тя го отприщи. Брутални, разкъсващи остриета от болка разцъфнаха в тялото му. И все пак това бе само призракът на това, което Клеър усещаше.

Това ли беше да достигнеш до елиума?

Магията сякаш имплодираше в тялото й. Излъчваше се на вълни. Теван и Кай спряха рязко и още една сила се блъсна в Клеър, поваляйки я назад. Въздухът й излезе със свистене при сблъсъка. Мрак трепна върху зрението й като спускаща се завеса.

Последното нещо, което Адам видя през очите на Клеър, бе Теван, който стоеше над нея.

Адам се изтърколи от леглото и притича през спалнята. Изглежда опитът за бягство на Клеър не бе успешен, но едно добро нещо бе произлязло от това.

Той бе успял да разчете табелата.