Аня Баст
Магьосническо сърце (2)

2

Клеър се покатери върху плота и отключи прозореца. С движенията необичайно прецизни заради ужаса, преминаващ през нея, тя натисна с всички сили, докато старият прозорец не поддаде и не се плъзна нагоре. Измъкна се през отвора, стъпвайки върху консервите, за да се повдигне нагоре.

Моментално нечии ръце стиснаха раменете й и я изтеглиха нагоре, сякаш не тежеше повече от нищо. Тя се бореше, риташе и пищеше, мислейки, че това е другият дааеман, който бе заобиколил, за да пази при прозореца.

— Стой мирно! Опитваме се да ти помогнем! — нареди дрезгав глас.

Четири ръце я притиснаха към студения тротоар.

— Пуснете ме! Те са по петите ми. Моля ви! — проплака тя.

— Да, да. Знаем. Демоните те преследват, нали?

Силни ръце я издърпаха в седнало положение. Тя се намери мигаща в лицата на двама високи мъже, единият с тъмна, а другият със светла кожа. Те носеха униформи. Тя се бори за момент, опитвайки се да прецени… а, те бяха полицаи. Работата им беше да защитават и служат. Пазители на реда, защитници на невинните. Тя се отпусна. Беше в безопасност.

— Клеър, нали? — попита тъмнокожият полицай.

Оглеждайки се наоколо във влажния, тесен път между сградите, тя кимна. Къде бяха изчезнали Атрика?

— Аз съм полицай Адамс, а това е полицай Евънс. Ще те вкараме вътре, ще ти осигурим помощ. — Той започна да я тегли към улицата, но тя заби пети. Полицаят спря и се обърна към нея с въздишка. — Ще се уверим, че демоните няма да те хванат, ясно?

Тонът му. Тя се намръщи. Звучеше сякаш тя е десетата му откачалка за днес и му бе писнало от всички тях.

— Как можете да ме защитите от демоните, когато не вярвате в тях?

Полицай Евънс с въздишка извади чифт белезници.

— Вижте, госпожо. Смяната ни почти приключи, разбирате ли? Защо не ни оставите да ви вкараме вътре кротко и спокойно, без белезници? Разбрах, че Ви преследва някакъв мъж… Това приятелят ти ли беше, скъпа? Отпред има още един екип, който се занимава с него. Може да повдигнеш обвинения срещу него в участъка. Така че нека да вървим, става ли?

— Не мога да дойда в участъка ви. Ако сега тръгна с вас, демоните ще ме открият и ще ме убият.

— До тук беше. — Той я сграбчи и изви ръцете й на гърба. Щракването на белезниците около китките й потвърди, че наистина е в беда. Той й измънка куп безсмислени думи, докато я закопчаваше.

Полицай Адамс я сграбчи за ръката и я задърпа напред, към изхода на тясната уличка. Клеър не можеше да стори нищо друго, освен да го следва, отправяйки дълъг поглед през рамо.

Нямаше Атрика. Това поне беше нещо.

Отново бе спасена от човешка намеса, макар да не се заблуждаваше, че Атрика няма да я последват до този участък, какъвто и да беше той.

Тя позволи на мъжете да я заведат до колата си. Ярки светлини премигваха на покрива й. Колко странно. На Юдай нямаше нужда от такива органи за налагане на правилата. Всички бяха в правия път. Ако не го правеха, умираха. Общо взето беше толкова просто.

Заведоха я да седне на задната седалка на колата, свалиха й белезниците и й дадоха одеяло. Тежка решетка я разделяше от полицаите в предната част на автомобила. Тя се сгуши в одеялото и опита да не се тревожи за това колко хваната в капан се чувства. Тъмнокожият полицай ровеше в торба на предната седалка и извади пластмасова опаковка с две кексчета вътре.

— Искаш ли ги? — попита той. — Само това имам. Не са хранителни, но изглеждаш примряла от глад.

Тя трябваше да се възпре да не грабне пакета и да не го глътне целия.

— Благодаря Ви — каза тя, взимайки храната.

Полицаят се засмя и поклати глава.

— Възпитана си като за луда.

Полицаите се качиха отпред и затвориха вратите. На тротоара в далечината, тъмният Атрика гледаше заплашително.

Клеър не се взира дълго, наведе глава и се концентрира върху интериора на колата. Никога преди не бе виждала нещо подобно. Откакто дааеманите имаха способността да прескачат от едно място на друго, те не се нуждаеха от такива превозни средства. Единственият случай, когато бе необходим физически превоз, бе, когато се налагаше да пренасят нещо. Тези превозни средства се захранваха с магия и изобщо не приличаха на тези метални кутии.

Полицаят, който караше, взе малко, черно устройство от таблото, промърмори в него, а след това навлезе в трафика.

— Каква е фамилията ти, скъпа?

Тя стисна устни, неспособна да отговори и без желание да излъже. Не можеше дори да започне да гадае каква би била нормална фамилия тук, въпреки че фамилията на Томас бе Монахан.

Той се подсмихна.

— Добре тогава, ще го оставя на експертите.

Клеър не се интересуваше къде отиваха в действителност, стига да бе далеч от Атрика.

Разкъса опаковката на пакета с храна и изяде и двете кексчета за рекордно време. Затваряйки очи, тя простена от удоволствие. Това бе най-хубавото нещо, което бе опитвала през целия си живот.

Когато достигнаха целта си, тя бе задрямала заради комбинацията от топлина и усещането да има нещо в стомаха си. Чувстваше се така, сякаш можеше да спи цяла седмица. Когато това приключеше, ако приключеше някога… точно това щеше да направи.

Колата спря и те я въведоха в просторна тухлена сграда. Тя все още стискаше одеялото плътно около себе си.

Поведоха я покрай редица от бюра, където други полицаи пишеха, говореха или пренареждаха документи. Най-накрая достигнаха целта си, малка стая с маса и няколко стола, и я оставиха там. След няколко минути влезе жена полицай с чаша от някаква вкусна, сладка, гореща напитка, която Клеър изпи почти на една глътка.

— Какво е това? — Клеър попита тъмнокосата жена, полицай Малори.

Лицето на полицай Малори премина в изражение на раздразнено неверие.

— Горещ шоколад.

— Хубаво е.

Тя изсумтя.

— Какво? Никога преди ли не си пила горещ шоколад?

Клеър поклати глава.

Вратата се отвори отново и влезе мъжът от закусвалнята. Изгледа я продължително.

— Здравей, Клеър. Аз съм доктор Хичинсън. Противно на това, което може би си мислиш, аз съм тук, за да ти помогна.

Тя не каза нищо, отмествайки поглед. Не харесваше този мъж. Чрез мълчаливата си водна магия, тя усещаше, че той бе лош.

Той седна на масата срещу полицай Малори и те продължиха да я обсъждат, сякаш тя не съществуваше. Клеър спокойно отпиваше от горещия си шоколад и се развеселяваше като си мислеше за всички възможни начини, по които можеше да разполага с магията си и можеше да ги поразтърси.

Клеър бе на осем години, когато майка й почина. Тогава Ру я взе като своя прислужница, за да я предпази. От тогава Ру всеки ден бе променял магията й — клъцвайки тук, прибавяйки там. Бе я дарил със способности много по-големи от земната магия, с която се бе родила. Тя бе могъща и толкова много искаше да покаже на полицай Малори и доктор Хичинсън точно колко могъща е в действителност.

Доктор Хичинсън преплете пръсти върху масата пред себе си.

— Излизах от зала Ливингстън на Диърборн и Рандолф след представлението. Тя се втурна сред тълпата, крещейки, че я преследват демони. Заведох я в ресторанта и повиках полиция. В закусвалнята, тя отново изказа мнението си, че бяга от демони и че току-що е пристигнала в това измерение. Тогава скочи и мъжът в закусвалнята я подгони. Предположих, че е неин приятел или съпруг.

При тази забележка, кръвта във вените на Клеър се разбушува.

— Той не ми е приятел или съпруг!

Полицай Малори забеляза присъствието й.

— Кой е той тогава? Той успя да избяга от полицаите ни, Клеър. Ако искаш да повдигнеш обвинения срещу него, трябва да ни дадеш името му.

Тя затвори рязко уста, неспособна да обясни истинската самоличност на Теван. Те вече вярваха, че е луда, невежи хора. Ако продължеше да бърбори за демони, щеше да стане по-зле за нея. Тя кръстоса ръце на гърдите си.

— Отказвам да разкрия самоличността му.

— Мислех, че е демон — каза с презрение полицай Малори.

— Не зная за какво говорите. Няма такова нещо като демони.

Полицай Малори наклони глава настрани и й се намръщи.

— Какъв е акцентът ти, между другото? Не мога да го определя. Какъв е родният ти език?

Клеър оглеждаше ноктите си и опитваше да не каже истината за акцента си.

— Родена съм и съм израснала в Холандия. — Всички тетрадки, които майка й й бе оставила относно живота на това място, й бяха от полза.

Доктор Хичинсън стисна устни.

— Няма значение какво казва сега или колко разумна изглежда, тогава умът й не беше бистър. Освен това вярвам, че е в опасност от този неизвестен мъж.

— Мога да се грижа за себе си.

Това най-накрая привлече вниманието му.

— Ама наистина ли? Намерихме те полуумираща от студ и без да знаеш собствената си фамилия. — Той съсредоточи вниманието си обратно към полицай Малори и посочи. — Искам да я приемат в психичното отделение на Строгър за оценка. Опасна е за себе си, без да споменаваме, че е в опасност и от онзи мъж.

Челюстта на Клеър се сключи.

— Всичко ми е наред!

Отново доктор Хичинсън отново я игнорира.

— Принудете я, полицай Малори. Открийте кой е този мъж, който ме блъсна в плота. Искам да повдигна обвинения. — Очите му трепнаха към нея, изучавайки сините по китките и ръцете й, където Теван я бе стискал. — Ще го направя, ако тя няма.

— Добре — каза полицайката с въздишка. — Доверявам се на преценката Ви, докторе. — Тя затвори папката пред себе си. — Ще я заведем в болницата. Там ще решат какво да правят с нея.

Болница. Тя се намръщи. Място, където лекуваха болните, грижеха се за хората. Е, това не можеше да е много зле. Може би там щеше да е в безопасност за известно време. Може би можеше да се стопли, да сложи малко храна в стомаха си.

 

 

Болницата беше кошмар.

Не беше място, където помагаха на хората. Беше затвор — студен, бял, стерилен, пълен с плашещи, ъгловати, метални инструменти и пищящи, стенещи хора. Смърдеше на почистващи препарати, но под тях се носеше миризмата на страх, кръв и смърт.

В секундата, в която я изведоха на етажа, където щяха да й „помогнат“, Клеър сбръчка нос от миризмата и разбра, че не може да остане там при никакви обстоятелства. Когато се опита да си тръгне, те я замъкнаха в малка, ослепително бяла стая. Дребничка и примряла от глад, тя не можеше да се опре на двамата едри санитари, които я малтретираха.

— Не! Пуснете ме! Не мога да бъда затворена на това място! — Клеър се бе притиснала в ъгъла, но не се бе предала. Тя ритна и кракът й уцели мъжките части на санитаря. Той изохка, отстъпи, стискайки слабините си, и я дари с убийствен поглед.

Вторият мъж й се нахвърли със свирепост, докато слабата, руса докторка гледаше така, сякаш бе виждала всичко това и преди, и бе невероятно отегчена.

Докато Санитар А се грижеше за интимните си части, Санитар Б успя да повали Клеър върху дълга, твърда маса за прегледи и издърпа ръцете й. Паника се заби в гърлото й, когато докторката я приближи с отвратителна на вид спринцовка.

— Не, не го правете. Оставяте ме беззащитна пред тях, ако го направите. Моля ви!

— Не бъди глупава, Клеър. Този серум е, за да те предпази от демоните и вампирите.

Вампири? Какво беше вампир?

Иглата се заби в ръката на Клеър. Клепачите й мигновено натежаха, а колената й омекнаха.

— Не. Това е… това е… грешно.

Докато умът й се бореше срещу мъглата, която го притискаше, тя изгуби контрол и отприщи магията си. Действието беше чист инстинкт, породен от абсолютен ужас, от този, който дори Атрика не можеха да пробудят, и засилен от непознатите лекарства, движещи се в кръвоносната й система. Това бе единственото нещо, което се бе заклела да не прави, докато не научи повече за това, което й бе вдъхнал Ру.

Силата избухна през нея, извивайки гръбнака й и отмятайки главата й назад, за да се свърже със санитарите, които я пуснаха и изскимтяха от болка. Усещаше нишката, която бе издърпала, буйна, чужда… също като този свят, в който бе запратена. Прогаряше я, пресушавайки седалището на магията й.

През тази половин секунда, която имаше преди болката и лекарствата да я изпратят в безсъзнание, тя се обърна към всяка възможна въздушна магьосница.

Моля ви, чуйте ме…

Тя изпрати молбата си само миг преди плътният, наситен мрак да се затвори над нея.