Аня Баст
Магьосническо сърце (16)

16

Валеше. Не просто обикновен дъжд, а леденият, който вали през зимата. Продължителен ръмеж, който на моменти се превръщаше в истински порой. Студен почти вледенена влага. На моменти по време на пътуването, дъждът ограничаваше видимостта им и ги правеше малко неспокойни.

Разбира се, Адам беше неспокоен по други причини. Той не спираше да мисли за Клеър. Поддаде се на либидото си миналата нощ. Направи точно това, което се бе заклел, че няма да направи.

Откакто бе срещнал съпругата си, не се бе привързвал емоционално към жена. Отдаването на това привличане бе опозоряване паметта на Елиза, памет, на която Адам бе отдал живота си.

В началото, Адам бе сметнал, че ако се отдаде на изкушението веднъж ще се освободи. Той си начеса крастата и даде на Клеър това, което и тя искаше — едно от многото човешки преживявания, които й бяха липсвали.

В най-затънтеното кътче на съзнанието си, Адам знаеше, че това няма да проработи задълго. Неговото увлечение бе твърде силно за такова просто решение. Всички правила за обвързване бяха различни с тази жена. Дълбоко в себе си Адам знаеше, че ги използва като извинение да я докосва.

Беше докосвал цялото й тяло. Старателно. Многократно.

А на сутринта, я беше искал още по-силно.

След влизането й в банята, поканата в гласа й и полюшването на бедрата й — Клеър бързо се учеше да упражнява женската си съблазън — Адам бе стоял пред вратата и се бе борил със себе си за около 5 секунди преди да я последва.

Наистина не беше голяма битка.

На всичките му други срещи, откакто съпругата му бе починала, им липсваше по-дълбоко обвързване, такова каквото беше това с Клеър — здраво и жизнено. Тази дълбока връзка направи секса им толкова пълен и удовлетворителен — колкото беше с Елиза.

Но също така караше пулсиращата болезнена мъка, с която вече бе свикнал, да се върне отново към живота — караше Адам да пази сърцето си със зъби и нокти, както кучето — сочен кокал. След преживяното в банята, мъката прерасна в страдание.

Адам не знаеше какво е това привличане към Клеър. Феромони? Някакво дълго потискано чувство? Връзка на метафизично ниво? Адам нямаше и представа, просто искаше да спре.

Искаше му се да може да се отдалечи за малко от нея, да се опита да го прекъсне. Но мисълта да бъде далеч от нея му причиняваше някаква пареща и неприятна болка в гърдите.

Господи, определено беше прецакан.

Мамка му, имаше нужда от цигара или питие.

Те пътуваха през дъждовната сутрин, отправяйки се на юг. Адам и Тео бяха решили да направят голяма обиколка около Чикаго. Всеки ден се местеха на различно място, но достатъчно близо до Сборището, така че ако трябва да се върнат, да го направят за по-малко от 10 часа. Чарджърът беше точно за тази задача — лъскав, здрав и бърз, ръмжеше под тях, гумите му бяха стабилни по хлъзгавия и неравен път.

В следобедните часове спряха в един ресторант, в малък град край границата на Мисури. Докато Тео отиваше в съседната книжарница, за да си купи вестник, Адам последва Клеър вътре и седна.

Тя изучаваше менюто пред нея, а дългите й мигли хвърляха сянка на прасковено-сметановата й кожа. Една къдрица падаше свободно върху пуловера й. Тя не носеше никакъв грим и косата й беше пусната свободно. Клеър беше честна и искрена, както външно, така и по душа — това, което виждаш, беше това, което получаваш.

Тя не беше негов тип. Ни най-малко не беше като Елиза, която бе перфектна през цялото време и далеч от неговата доживотно облечена в син полиестер работническа класа.

И все пак Адам още усещаше аромата на Клеър — на изкусително чуждоземно цвете, носещ се от косата и кожата й. Той все още имаше усещането за нея по върховете на пръстите си, върху тялото и около пениса си.

Той искаше повече.

Тръпката за Адам, винаги бе била в преследването. Не че повечето жени трябваше да ги преследва дълго. Той се уверяваше, че жените, които избира, искат да бъдат хванати… и да бъдат пуснати. Дори така, обикновено, когато вече ги бе имал веднъж, увлечението му към тях приключваше. Както се казва: винаги искаш това, което не можеш да имаш. Веднъж щом го бе имал, всичко приключваше. Очарованието изчезваше.

Изабел би казала, че това е грубо от негова страна и може би беше. Той винаги се стараеше да не наранява женското сърце. Внимателно подбираше жени, които имаха същите интереси във връзките като него — секс, компания за кратко време, приятелство. Любовта никога не беше на дневен ред. Привързаността беше строго забранена. Истински чувства? Дума да не става.

Човекът Адам, който той представляваше преди смъртта на Елиза, никога не бе желал подобни глупости. Двамата с неговата съпруга довършваха изреченията си един на друг. Заедно те бяха щастливи във всеки един ден от живота си. Споделяха си всичко. Елиза беше неговата друга половина.

Но след това тя си отиде и умря. Той беше виновен. И всичко се промени.

Тогава как стана така, че тази жена Клеър, успя да влезе под кожата му? Тя беше като някаква сладка дрога, която той веднъж беше опитал и вече се нуждаеше от ежедневни дози. Адам бе имал много жени и все пак реакцията на Клеър в леглото — толкова честно, толкова изненадващо нежно и много, много еротично — бе невъобразимо възбуждаща.

И не само сексуалността й го привличаше. Харесваше му начина, по който се отваряше като цвете към света. Докато в началото беше толкова несигурна и студена, то сега с всеки изминал ден тя разцъфваше за възможностите около нея. Намери мястото си на Земята, въпреки настоящите обстоятелства.

Всеки ден тя все повече се превръщаше в човека, който всъщност беше, въпреки че цял живот е била принудена да го потиска.

Харесваше му начина, по които тя се смее и му се искаше да го прави по-често. Адам искаше той да е причината, поради която тя се смее, искаше да е този, който тя гледа с блеснали очи — докато радостта й се разлива.

Той обичаше и начина, по който къдриците й лежаха на раменете, на наситено тъмното спрямо бледата кожа. Това го очароваше, караше го да иска да зарови ръцете си в косата й и да я придърпа за целувка. Зъбите й, малко криви отпред, той мислеше за пленителни. Искаше да проследи това малко несъвършенство с върха на езика си. Пръстите му се свиха да погалят нежната й кожа, навсякъде където виждаше изложени големи количества от нея. Той обичаше да я милва с устни.

Всъщност точно сега, когато тя наклони главата си настрани и косата й се отмести, показвайки гърлото й така… пениса му се втвърди. Той бе проучил всеки един разкошен сантиметър от кожата й, спомняше си колко нежна бе под зъбите му, докато в желанието си той й даваше най-леките и сладки ухапвания.

Клеър погледна нагоре.

— Адам?

— Хмм?

— Пак ме гледаш по онзи начин.

— Кой начин?

— Взрял си се в мен с полупритворени очи, все едно искаш да ме погълнеш с поглед.

Адам се наведе напред.

— Това е точно така.

Тя потрепери леко и Адам прикри удоволствието, преминало през тялото му в отговор.

Клеър погледна към менюто.

— Реши ли вече какво ще поръчаш?

— Не. Бях твърде зает да те гледам.

Тя се извърна към него и леко се усмихна. Изчервявайки се, тя започна да изучава съсредоточено менюто.

Тео се появи с дебел вестник в ръка, той се плъзна в сепарето, седна до Клеър и погледна към менюто.

Сервитьорката дойде и им взе поръчката. Тео се облегна и отвори вестника пред него. Тримата четяха в тишина, докато чакаха храната им да бъде приготвена — тишина като на бдение.

Не намериха нищо. Имаше много убийства, няколко пожара, кражби и дори корупция, част, от която даже не беше политическа, но нищо за масовото убийство на 10 човека, което може да бъде обозначено като демонско дело.

Всеки от тях затвори своята страна на вестника с известно облекчение и все пак… къде бяха те? Ако бяха успели да избягат, 10-те магьосника изпратени да ги пресрещнат, би трябвало да дадат знак, че са живи. Този факт тревожеше ума на Адам, настръхвайки от страх. Беше въпрос на време преди те да научат какво се бе случило на магьосниците от Сборището. Не би било нещо розово и сладко.

Храната дойде и Адам имаше удоволствието да гледа как Клеър яде за пръв път чийзбургер и пържени картофи, а очевидно, по възторга изписан на лицето й, това беше едно чувствено преживяване за нея. В един момент щеше да се наложи да поговорят за холестерола, но за момента възнамеряваше да я остави да се наслади на всички кулинарни изкушения на Земята, от които тя искаше да опита.

— Адам ми каза, че някога си бил отвлечен от Дъскоф, Тео — започна Клеър между хапките.

Адам почти се задави с неговия бургер. Тя не бе научила много за социалното общуване и за четенето на езика на тялото. Тази тема подхваната в присъствието на Тео бе като да хвърлиш граната с дръпнат фитил.

Тео постави сандвича в чинията си и стрелна Адам с тъмен и намръщен поглед, преди да погледне Клеър.

— Да, когато бях тийнейджър, те ме бяха хванали за известно време.

Тя постави полуизядения си бургер в чинията и го погледна изучавайки го.

— Мислели са, че биха могли да те… поробят? — очите й блестяха с неприкрит интерес.

— Те са го правили и преди. Имаха въздушен магьосник за известно време. Името му бе Маркъс. Бяха го отвлекли млад, докато той не беше достатъчно силен, те бяха в състояние да го контролират. Държаха го дрогиран през повечето време. Въздушните магьосници са много търсени, дори и по-слабите, защото могат да чуят неща на далечно разстояние. Дъскоф се опитват да ги отвличат постоянно.

— Но ти си земен магьосник. Те са най-често срещани, нали?

— Такъв е да — намеси се Адам, — но можеш да усетиш колко силна е магията на Тео, нали?

Клеър погледна към Тео.

— Значи затова са те искали? Да те манипулират и пречупят, за да могат да те използват в своя полза. — Тя млъкна замислено. — Да те усъвършенстват като инструмент или оръжие.

Тео се втренчи в нея за дълго преди да отговори. Когато най-накрая го направи, тонът му бе толкова нежен, какъвто Адам никога не бе чувал от него.

— Да, като теб, Клеър, нали? Това е, което Итрай направиха с теб.

Тя стиска ръцете си в скута.

— Да, но вместо като инструмент или оръжие, аз бях куриоз, един експеримент за тях.

Леле, нима те имаха напредък? Тя използваше минало време за първи път говорейки за Итрай с ужас в гласа.

— Може би Итрай не са толкова различни от вещерите. Аз бях късметлия да имам Сборището да ме подкрепи. — Тео посочи с брадичката си към Адам. — Той все още не беше в Сборището тогава, но ако беше иначе, аз знам, че щеше да дойде след мен. Хубаво е да има хора в живота ти, на които да може да разчиташ, на които да можеш да се довериш.

Това бе повече, отколкото Адам някога бе чувал от Тео да казва за отвличането си.

Клеър гледа в чинията си за няколко минути, след което се извини, за да отиде до тоалетната. Адам я гледаше, докато изчезва надолу по коридора. Дали тя си мислеше за това, че няма никой, който да я подкрепя, няма на кой да се довери?

Тя имаше, но не го знаеше. Не съвсем. Все още не.

Адам изгледа Тео през масата.

— Ти я харесваш.

— Да, така е. — Тео го погледна и сви рамене. — Защо звучиш изненадан?

— Не мислех, че харесваш някого.

— Обикновено, не. — Тео отхапа от едно картофче.

Клеър излезе от тоалетната и спря до малък телевизор, монтиран зад бара на ресторанта. Звукът бе прекалено слаб, за да го чуе Адам, но каквото и да бе, я накара да настръхне. Тя обви ръце около себе си.

Сервитьорката дойде с кана кафе и напълни чашата на Адам. По-възрастната жена поклати глава и погледна към Клеър, която все още стоеше прикована пред телевизора.

— Чухте ли за ужасната трагедия? Никога не съм си мислела, че ще доживея да видя такова ужасно нещо да се случи по тези места.

Тео погледна към Адам.

— Какво искаш да кажеш?

Тя стоеше с лакът подпрян на кръста, балансирайки каната с кафе.

— Започна вчера в Сейнт Пол. Там намериха първото тяло. — Тя поклати глава. — Убийство като от филм на ужасите. Открили са друго тяло тази сутрин до Еймс, Айова, от тази страна на магистралата, престъплението е извършено по същия начин.

Тя махна към вратата на ресторанта и към пътя, който минаваше покрай него.

— Същият, по който минавам за работа всеки ден.

— Знаят ли нещо за жертвите? — попита Адам. Гласът му звучеше дрезгаво и малко неуверено. Пръстите му бяха замръзнали, всичкият огън се бе оттеглил от тях.

— От района на Чикаго — мъж и жена. Полицията мисли, че става дума за сериен убиец. — Тя поклати глава. — Бъдете внимателни по тези места.

Сервитьорката се отдалечи.

Тео се втренчи в него, устните му бяха стиснати в мрачна гримаса. Зараждащата се ярост замъгли очите му с магия — потъмняваше ги в дълбоко, земно кафяви. Погледът му бе като сеещо смърт торнадо.

— Тя каза, че е една жена, но не знаем дали това е Ингрид или не — каза Адам накрая.

— Няма значение кой е, те всички са приятели. Проклятие.

И все пак имаше значение. Адам можеше да го види в очите на Тео. Един нормален човек не можеше да спи с някого и да не трепне, когато чуе, че той може да е мъртъв. Дори Тео не бе толкова студен.

— Дали е съобщение или магия? — попита Тео. — Дали използват магьосниците за някакъв вид проследяващо заклинание? Или те знаят къде сме и оставят зловещо послание, за да ни го съобщят?

— Имам чувството, че е и двете. Адам извади портфейла си и хвърли няколко банкноти на масата. — Така или иначе е по-добре да тръгваме. — Той стана.

Клеър вървеше към тях с бледо лице.

— Трябва да ви кажа…

— Знаем. — Адам я дръпна към себе си, желаейки да я защити от всичко. — Сервитьорката ни каза. Трябва да се махнем оттук. — Той се обърна и тръгна към вратата, дърпайки я след себе си.

— Не!

Адам спря и се обърна.

Клеър поклати глава.

— Няма да бягам повече. Атрика сигурно използват аеманите за заклинание. Това означава, че другите може все още да са живи. Трябва да се опитаме да ги спасим.

— Да, и аз подозирах същото. И на мен ми омръзна да бягам, Клеър.

— Това е капан — каза Тео, стоейки прав. — Използват ги за примамка.

Адам потърка брадичката си, обмисляйки стратегически план на действие.

— Знам. Време е да направим нашия ход.

Той се завъртя на пети и излезе от ресторанта.