Аня Баст
Магьосническо сърце (14)

14

Красивото дърво и стъклото на входната врата се разбиха. И тримата отскочиха, за да избегнат парчетата от опасните летящи отломки.

Близостта с Атрика накара събрания на топка, концентриран елиум да се събуди, сякаш извиваха вилица в гърдите й. Отвратителното усещане я повали на колене.

Подушвайки кръв във водата, синият поглед на Теван се прикова върху нея и очите му се присвиха. Той проговори на Аемни.

— Кай, ще се погрижа за това, което ни принадлежи. Ти поеми мъжете аемони.

— Съгласен съм, Теван.

Теван направи крачка напред и между нея и приближаващия дааеман се издигна стена от нажежен до бяло огън. Адам. Гневният рев на Теван можеше да бъде чут дори през пращенето и пукането на разрастващия се пламък.

Клеър с усилие се изправи на крака, призовавайки собствената си магия около и покрай изискващия, ненаситен елиум.

Адам я сграбчи за ръката и я издърпа извън обсега на Теван, когато двамата дааеман просто пристъпиха през огнената стена и тръгнаха след нея.

Въздухът се изпълни с тежкия натиск на дааеманска магия, правейки го парлив. Теван и Кай го бяха направили заедно. Комбинираше се с кашлицата от пушека, за да я задуши. Бомба, чакаща да избухне.

Тео призова силата си, за да противостои, и мократа пръст изпълни ноздрите й. Когато Тео пусна магията на свобода, Адам я издърпа на пода, покривайки я с тялото си.

Тъмна следа. Горещ прилив. Бял, болезнен порив на въздух.

Дааеманската магия и земната магия на Тео се сблъскаха във въздуха по средата. Цялата къща се разтресе. Парчета от тавана заваляха върху главата на Клеър.

Адам и Клеър се изправиха на крака с лазене и тримата се оттеглиха обратно към кухнята. Тя знаеше, че Тео и Адам биха могли да запращат към тях колкото си искат земя и огън, но тя бе единствената със способността и знанието как да ги забави.

Щом стигнаха до вратата на кухнята, тя се измъкна от Адам и се обърна към тях.

— Dars vo. Valdencti ami sae — каза тя на дааеманите. Вземете мен. Оставете приятелите ми на мира.

Теван спря рязко, красивото му лице се изви от смях. Той отговори на Аемни.

— Да не ни молиш да проявим милост към тях? — Той се изсмя кратко и жестоко. — Обиждат ни със самото си дишане, малка магьоснице. Единствената милост, която ще получат, е бърза смърт. — Той направи крачка напред, гласът му спадна до дрезгав, копринен шепот. — Но с теб ще се отнесем добре.

— Докато вземете елиума.

Той спря отново.

— Ти не си една от тях, вае Клеър. — Веждите й се повдигнаха при употребата на официалното дааеманско название за жените. — Живяла си почти през целия си живот на Юдай. Аемон или не, ще се отнесем към теб с уважение.

Но за Атрика това все пак означаваше смърт. Убийство с уважение, но все пак смърт.

Това не беше приемливо за нея.

Магията й лумна, избухвайки от гърдите и пръстите й. Не можеше да го направи по никакъв друг начин; щяха да усетят как я надига и изпраща срещу тях.

В кухнята настана хаос. Столовете и масата полетяха към Атрика. Уредите се измъкнаха от местата си и се изстреляха към тях. Въздушната магия вдигна всичко, което успя, и го заформи във вихрушка, насочена към Атрика. Подът под краката им се разтресе, изваждайки ги от равновесие. Супер нагорещена вода изригна от тръбите и ги изпръска. Тя подхрани огъня, който Адам бе запалил, изпращайки го като извисяваща се дъга към тях.

Не можеше да призове всичките четири елемента наведнъж, но можеше да ги изтегля един по един, създавайки пълно разрушение.

— Вървете! — извика тя на Адам и Тео. — Ще ги задържа.

— Няма да те оставя, Клеър — извика Адам над писъците на магията й и рева на Атрика.

— Само аз мога да ги задържа. Вървете!

— А като се измориш, тогава какво? — Той я грабна през кръста и я повлече назад.

Тео отвори със замах вратата на кухнята и хукнаха с всички сили към Чарджъра. На дааеманите нямаше да им отнеме много да се отърсят от атаката. Клеър се надяваше, че няма да ги последват с дааеманска магия. Не и насред този идиличен квартал посред бял ден.

Тео се плъзна зад волана и Клеър се покатери отпред, докато Адам разтапяше гумите на лъскавия сив седан на улицата, който вероятно Атрика бяха използвали за транспорт, ако не се бяха телепортирали тук.

Щом Адам се метна на задната седалка, Тео натисна газта и колата потегли, със свирещи по настилката гуми. Клеър се хвана, когато колата се изстреля по улицата и взе завоя твърде бързо. Красивата викторианска къща в хубавия не-магьоснически квартал гореше зад тях.

Клеър се опита да възстанови дишането си и да накара сърцето си да не бие по-бързо от скоростта, с която се движеше колата. Тя затвори очи и се увери, че Атрика не биха могли да скочат/телепортират в колата при тях. Докато се движеха, дааеман не биха могли да ги засекат. Имаха нужда от точното местоположение, за да скачат.

Една пожарна кола мина покрай тях в обратната посока. Огънят не бе излязъл от контрол, когато бяха тръгнали. Би трябвало да успеят да го овладеят, преди да застраши някой друг имот. Когато бяха тръгнали, тя бе усетила Тео да въздейства на земята около къщата, така че да попречи на огъня да се разпростре.

Адам заби юмрук в шофьорската седалка пред него и изруга.

— Това отпред беше колата на Ингрид.

А, сивият седан.

Ръцете на Тео се стегнаха върху волана.

— Знам. — Гласът му беше тих, мрачен и примирен.

— Как, мамка му, са открили магьосниците от Сборището? Томас ми каза, че са напуснали имота поотделно и по различно време. Направиха го, в случай че ги наблюдават. Тогава какво, по д…

Клеър се обърна и прониза Адам с поглед.

— Имаш си работа с олицетворение на ловеца, Адам. Може да вземеш всички предпазни мерки на света, но те все пак ще те открият, ако го искат достатъчно силно.

— Разбрали са местоположението ни от Ингрид или от някой от другите магьосници от Сборището.

Тя се взря в него за момент, опитвайки се да потисне топката от емоции, които бяха заседнали в гърлото й. Чувстваше се отговорна за това.

— Да. — Тя преглътна с усилие. — Трябва да се подготвите за най-лошото.

— Знам. — Адам отправи поглед покрай нея, към пътя.

Тео извади мобилния си телефон и набра номер, изчака, после го затвори.

— Мобилният на Ингрид. Струваше си да се опита. — Гласът му бе напрегнат със следа от емоции.

Тя се облегна назад в седалката, сълзи замъгляваха зрението й.

— Отправяме се на север, към Айова — каза Тео след няколко дълги момента, в които се чуваше само ревът изпод гумите на Челънджъра. — Този път ще продължим да се движим. От място на място, докато Мика не се добере до начин, по който да премахнем елиума. Така че се настанете удобно. Чака ни дълго пътуване.

 

 

Тази нощ спряха в мотел, който се намираше на границата с царевично поле. Стеблата бяха унищожени и сухи, кочаните царевица им бяха събрани много отдавна, а останалото впоследствие беше разграбено от сърни и други животни.

Адам излезе от колата, нежното шумолене на останалите стръкове се носеше около тях в хладния нощен въздух, и хвърли поглед към задната седалка. Мислеше, че Клеър спи, но тя повдигна лице и очите й бяха широко отворени. Беше бледа и изражението й бе малко разстроено.

Той се намръщи.

— Добре ли си? — Пауза. — Да, това беше тъп въпрос. — Той отвори задната врата и й помогна да излезе. Ръката й в неговата, дори само това докосване, изпрати тръпка през него.

Тя потрепери леко и той се опита да потисне импулса да я придърпа по-близо до себе си.

— Няма да съм добре, докато това не свърши.

— Аз също. Хайде, и двамата имаме нужда от храна и почивка. Утре може отново да отидем на пазар. Може би този път ще трябва да запазим всичко, което купим.

Когато минаха през паркинга и стигнаха в лобито зад Тео, Адам с тревога забеляза, че мястото е пълно. Когато стигнаха до гишето, страхът му се бе засилил.

— Можем да предоставим две стаи, не три — каза мъжът зад гишето. — Всички хотели на мили от тук са пълни. Този уикенд има голяма игра в университета.

Тео се обърна да ги погледне. Тъмни кръгове белязваха кожата под очите му и изглеждаше изтощен.

— Клеър така или иначе не трябва да остава сама.

Клеър застина.

— По-силна съм и от двама ви. И от двама ви заедно! — Тя хвърли поглед към служителя в хотела и си пое въздух. — Нямам нужда от закрилата ви. Имам нужда от напътствията ви, но ако трябва да остана с един от вас, предпочитам да е Адам. — Тя направи пауза и погледна извинително. — Не се обиждай, Тео.

Тео премигна.

— Няма проблем. И без друго предпочитам самостоятелна стая. — Той се обърна обратно към мъжа зад гишето.

Адам също бе разгледал възможността да прекара нощта сам, само за да държи ръцете си далеч от Клеър. Не знаеше още колко ще може да го прави. Особено с ярките сънища, които го тормозеха.

Още щом двамата с Клеър стигнаха до тяхната стая — не бе като да имаха много багаж, — Адам извади телефонния указател от чекмеджето на бюрото и се обади на първата пицария с доставки, която успя да намери. След като приключи, остави телефона обратно в гнездото му и се настани удобно.

Клеър седеше на леглото, маншетите на ризата й бяха издърпани надолу върху ръцете й и се взираше в избелелия зелен килим в краката си, сякаш той съдържаше всички мистерии на вселената.

— Гладна ли си? — попита той, издърпвайки тениската през главата си и премятайки я през облегалката на стола.

— Умирам от глад.

— Някога яла ли си пица?

Тя вдигна поглед към него.

— Пица? Не, но майка ми ми е казвала, че е вкусно.

— Така е. Гарантирам, че ще ти хареса.

Тя се обърна, за да се загледа в килима.

— Не заслужавам пица. Моя е вината, че изложих на опасност тези магьосници. Ако умрат…

Той се приближи до нея и сложи ръце на раменете й, принуждавайки я да погледне към нещо различно от пода.

— Стига с това, Клеър. Чу какво каза Тео за опазването на елиума далеч от Атрика. Това е за всеобщо добро. Магьосниците от Сборището са изявили желание да участват в тази задача. Знаеха рисковете, също както Тео и аз. Както и да е, все още не знаем какво им се е случило. Може би са се измъкнали.

— Може би. Адам, имам чувството, че Тео познава Ингрид лично.

Адам спусна ръце от раменете й и потърка брадичката си.

— Да, те спяха заедно. Обаче не знам много повече от това. Не знам дали връзката им е повече от просто секс или не е. Тео не е от тези, които споделят.

Тя преглътна с усилие.

— Ти познаваше ли лично някой от изчезналите магьосници от Сборището?

— Да, всички те са ми приятели. Познавах ги всичките.

Клеър обърна лице към него.

— Разкажи ми за тях. Искам да познавам тези хора, чиито животи съм засегнала.

Адам седна до нея и й каза всичко, което искаше да знае. Каза й за Ингрид и как тя имаше груб характер, но много добро сърце. Как бе спала с много от магьосниците в Сборището, дори с Джак Макалистър за кратко, преди той да срещне съпругата си и майка на детето му, Мира. Каза й за Джеймс и как той обичаше сноуборда и ските. И за Том и гадния му навик да пие мляко направо от кутията в кухнята на Сборището.

Той говори докато дойде пицата, а после и докато ядяха. Клеър погълна своя дял, прокарвайки я с кола. Доста бързо развиваше вкус към вредна храна.

— Ами ти? — попита той, докато омитаха остатъците. — Имаш ли някакви приятели на Юдай?

Тя се замисли за момент.

— Културата им не е като тукашната. Не е толкова непринудена и приятелска. Имаше някои, с които прекарвах времето си, с които изтъкавахме магия или изпълнявахме определени задачи, но там не се шегуваш. Не поръчваш пица и не седиш да си говориш до сутринта.

— Била си наистина самотна, нали?

Тя захапа една коричка, после я метна в кутията.

— Да. Тогава не го осъзнавах, защото животът там бе единственото, което познавах. Сега разбирам колко съм била самотна.

Адам се възползва и повдигна темата, която от самото начало бе в ума му.

— Джак Макалистър, той е огнен магьосник в Сборището, казва, че те е познавал като малка.

Тя застина.

— Какво?

— Неговият баща, Уилям Крейн, бе глава на Дъскоф. Крейн бе отговорника за отварянето на портала и образуването на демонския кръг, който доведе Еразъм Бойл преди толкова много години. Тогава Джак бил дете, но скапаният му баща настоял да присъства на всички събирания на Дъскоф. Джак казва, че помнел момиченце на име Клеър, тичащо около имението на баща му по време на тези срещи. Трябва да си била на около шест годинки, той ми каза — къдрава, тъмна коса и сини очи.

Кръвта се отдръпна от лицето на Клеър.

— Този мъж е син на Уилям Крейн?

— Да. Отчужден син във всеки случай. В деня, когато са образували кръга, довел Еразъм Бойл от Юдай, бил последният ден, когато Джак нарекъл Уилям Крейн свой баща. По-късно Крейн осиновил момченце, огнен магьосник на име Стефан. Но биологически, да, Крейн беше баща на Джак.

— Беше? Крейн е мъртъв?

Адам кимна.

— Мира, приятелката на Джак, един ден овладя много добре въздушната си магия и го бутна от прозорец на четиридесетия етаж. От къде е целият този интерес към Уилям Крейн?

Клеър бе възвърнала цвета на лицето си благодарение на разговора и пицата, но сега отново изчезна.

— Майка ми говореше много за него. Тя бе член на Дъскоф и бе приятелка с Уилям Крейн. Майка ми бе вещица.

— Досетих се.

— Прекарвахме доста време в имението на Уилям Крейн. Спомням си малко от къщата, но бях много малка. Предимно помня градините. Навсякъде имаше сладко ухаещи цветя, високи дървета, зелена трева. Най-силните ми спомени за Земята са от времето точно преди да минем през портала, затова градините винаги са оформяли представата ми за този свят. — Тя направи пауза, клатейки глава. — Имам неясни спомени за момченце с големи очи. Това вероятно е Джак. — Тя поклати глава, спомняйки си. — Той никога не се усмихваше.

— Той казва, че ти си го правила. Той казва, че си тичала из къщата, очаровайки всички, усмихвайки се през цялото време и набърквайки се навсякъде. — Той си пое дъх и продължи нататък. — Макар че вече не се усмихваш постоянно. Това, че майка ти те е отвела в деня, когато са образували демонския кръг, ли е причината?

Челюстта й се сключи и тя сведе поглед към унищожената пица.

— Да. След като кръгът бе образуван и дааеман дойде, майка ми ме извика от мястото, където играех в градината. Докато вещерите се занимаваха с разярения Атрика, тя се възползва от разсейването им и ни преведе през портала. Така се озовахме на Юдай.

— Господи, Клеър. На практика това е самоубийство. Защо го е направила? — Гневът накара огън да заискри в дланите му. Той затвори ръце, за да го скрие от нея. Как можеше някоя майка да вземе малката си дъщеря и да отиде право в ада?

Клеър сведе поглед към одеялото и вдигна случайна нишка.

— Майка ми бе прибързана, понякога приличаше повече на дете, отколкото на възрастен. Подозирам, че бе умствено болна, но бях толкова малка, когато умря. Просто не съм сигурна. Каза ми, че по-рано през деня се е скарала с Крейн за това как да контролират дааеман, когото щели да доведат. Майка ми имаше… — Тя преглътна с усилие. — Тя имаше…

— Хей, виж, Клеър. Няма проблем, ако не искаш да ми казваш всичко.

Тя поклати глава и вдигна поглед, за да срещне неговия.

— Има две неща, които искам да запомниш, преди да ти го кажа. Знай, че обичах майка си повече от всеки друг и на двата свята. Също така знай, че изобщо, имам предвид, изобщо не съм като нея.

Адам кимна.

— Добре. — Това вече го знаеше.

Тя отново сведе глава.

— Имаше стремежи да се съюзи с Атрика и да ги върне обратно тук. Искаше да властва с тяхна помощ. — Клеър вдигна очи, за да го погледне, хубавите й очи бяха разширени и блестяха от сълзи и срам. — Адам, майка ми искаше хаос и кръвопролитие, за да има сила и престиж.

Адам дори не мигна.

— Клеър, майка ти е била от Дъскоф. Била е вещица. Те всички това са искали. Затова са нарушили плана.

Тя се върна пак към изучаването на осеяната с корички кутия от пицата.

— Както и да е, тя се изправила срещу Крейн. Той не се съгласил с нея за начина, по който било най-добре да подчинят дааеман, който довели. Майка ми беше ядосана, затова минала през портала, мислейки, че от другата страна ще открие Атрика и ще го направи по своя начин.

Адам не можеше да отговори.

Той стана и направи едно кръгче из стаята, преди да успее да проговори.

— Затова взела шестгодишната си дъщеря от градината, където си играела, и минала през извънземен портал, без да знае какво ще се случи от другата страна?

Гняв се надигаше под повърхността на кожата му. Хиляди пламъчета. Покровителството към Клеър, дори двадесет и пет години по-късно, се засили.

Докато на него са му сваляли помощните колела и е имал партита за рожден ден в „Чък И. Чийз“, майката на Клеър е била заета да я отвежда далеч от всеки и всичко познато. Без да споменаваме съзнателното излагане на дъщеря й на опасност — право в ръцете на демоните.

Клеър вдигна глава, покровителствен гняв, подобен на неговия, пресичаше хубавите й черти. Тя отвори уста да отвърне и той вдигна ръка.

— Добре, съжалявам. Знам. Обичала си майка си.

— Така е.

Разбира се, че бе. Майка й е била единственото човешко същество — аемон — през цялото съществуване на Клеър.

Той прокара ръка през косата си и отчаяно се опита да овладее емоциите си. Адам нямаше представа защо Клеър толкова често го караше да губи контрол над тях.

— Какво стана, когато пристигнахте? Тя изобщо откри ли Атрика?

— Не, слава на Домовете. Ру ни откри първи. Бе готов да ни убие, защото разбра, че майка ми е дошла, за да опита да се съюзи с Атрика. Вместо това, защото бяхме жени, той ни съжали.

— Но не ви е върнал обратно.

Тя поклати глава.

— Не. Той не вярваше на майка ми, че няма да създаде проблеми с вещерите. Мислех, че може да ме върне обратно след смъртта на майка ми, но дотогава бях станала твърде ценна за него.

— Богове, Клеър.

Тя сви рамене.

— Ти попита.

— Знаеш ли кой е баща ти? Имаш ли изобщо някакво семейство, което да познаваш тук?

Тя застина неподвижно.

— Дълго време подозирах, че баща ми е Уилям Крейн.

Адам отново бе безмълвен.

— Не знам със сигурност. Майка ми умря, когато бях на осем. Стана изведнъж. Болестта я победи за около седмица. Подозирах Крейн, защото често говореше за него. — Тя облиза устните си и гласът й стана по-тих. — И заради начина, по който говореше за него.

— Ако това е било вярно, Джак би бил твой полубрат. — Може би имаше някакви ДНК тестове, които можеха да направят, когато това свършеше… ако някога свършеше.

Тя вдигна поглед към него.

— Да, това не би ли било откачено?

Адам бе сигурен, че и Джак би помислил така.