Аня Баст
Магьосническо сърце (12)

12

Тя премигна.

— Какво?

— Елиумът, Клеър. — Клепачите му се снижиха малко, заедно с гласа му — гладко, черно кадифе. — Какво си помисли, че имам предвид?

Адам упорито се опитваше да запази маската на безгрижен шегаджия, но Клеър можеше да види през нея. Всичко лежеше открито в сините му очи, които изобилстваха от вълнение и тъмнина, които често противоречаха на безобидната му усмивка. Може би бе заблудил магьосниците от Сборището, но не бе заблудил нея.

Адам бе мъж, с когото трябва да внимаваш, мъж с характер, минало и желание да нанася щети.

— С теб никога не знам със сигурност. — Гласът й трепереше ли леко? Проклятие!

— Като магьосник на огъня, лекуването е по моята част. Каза, че елиумът е като рак вътре в теб, затова ме остави да го проуча. Може би мога да помогна. — Палецът му продължи да гали дланта й.

— Спри с това — отсече тя.

— Опитвам се да те накарам да се отпуснеш.

— Има точно обратния ефект.

Милването престана.

— Съжалявам, скъпа.

Припламна раздразнение.

— Не ме наричай „скъпа“. Не съм ти „скъпа“. Спри.

Той се ухили.

— Съжалявам, Клеър. Сега се отпусни.

— Няма да можеш да… ох. — Дъхът й се накъса и очите й се затвориха.

Силата му завладя сетивата й — пикантна, силна, гореща. Виеше се през тялото й като кадифена панделка с цел и мисия. Напомняше й за първия път, когато Ру бе променил магията й, но онова беше умишлено, обикновено. Това бе съблазнително, сексуално.

Магията на Адам се просмукваше в кожата й и проникваше в нея като есенна мъгла. Не беше плашещо, а по-скоро нещо леко и меко. Разпростираше се в тялото й, изучавайки я отвътре — търсейки, търсейки…

Тя потрепери.

— Как може да го правиш?

— Не подценявай нас, простите магьосници. — Гласът му бе копринено примамлив. — Всички ние си имаме особености. Сега се отпусни.

— Не мисля за вас като за прос… ох. — Гладкото кълбо, което вплете в нея, направи неща, които нямаха нищо общо с магията, поне не и с тази на елементите. Нямаше сили да му каже да спре.

— Точно така. Позволи му.

Колената й омекнаха и Адам й помогна да седне на дивана. Той коленичи на килима пред нея и продължи проучването.

После откри елиума и тя подскочи, а очите й се отвориха. Онова, което беше като докосване на кадифе и коприна, сега драскаше като зебло. Не болеше, но дразнеше. Елиумът бе странност, не съвпадаше с останалата част от магията й. Нежното изследване на Адам направи този факт кристално ясен.

Очите му бяха затворени.

— А, ето го. — Вътрешните милувки започнаха отново, връщайки я към отпускането. — Мога да го усетя. По-груб е от останалата част от магията ти, чужд. Не пасва на основната ти сила, като част от пъзел с неправилни ъгли, но природата му пак е от елементите.

Тялото й стана тежко и топло. Пръстите на Адам се преплетоха в косата й и масажираха основата на врата й, докато нишките на магията му се виеха през нея. Тя преглътна с усилие и трябваше да насили гласните си струни да проработят.

— Това е дааеманска магия, не на елементите.

— Може би, но в същността си е на елементите, Клеър. Мога да усетя огъня в него. Зове ме. Огън и метал. Мога да усетя студена, твърда руда. Острият му вкус, почти като медта, но не съвсем, покрива задната част на устата ми. Има и дърво. Има огън от друга земя, метал, който не мога да опиша, и непознато дърво. Те са…

— Елементи от Юдай.

— Да, може би.

Тя отвори очи. Устата на Адам бе само на един дъх разстояние от нейната. Бе се взирал в нея, докато беше работил, очите му бяха разфокусирани. Сега се фокусираха. Пръстите му спряха нежния масаж на тила й за няколко удара на сърцето, след това го подновиха.

За момент Клеър си помисли, че Адам ще прекоси краткото разстояние между устните им и ще я целуне. Задържаха напрегнатия момент помежду си, преди Адам да я пусне, магическите нишки от сила се изтръгнаха от нея с осезаемо изплющяване. Тя изпусна дъха, който бе задържала.

Адам се извърна, раменете му се прегърбиха, леко потреперване премина през него.

— Колко знаеш за демонската магия? Просвети ме.

Тя с усилие накара мозъка си да се задвижи. Прочисти гърлото си и с това се опита да прочисти ленивата мъгла, която Адам бе спуснал върху тялото и ума й.

— Не мога да направя това, което ти току-що стори. Никога не съм докосвала никоя дааеманска магия със силата си, но изглежда естествено да има магия на елементите в дааеманската магия.

— Защо го казваш?

Тя преглътна с усилие и подреди мислите си.

— Нашата магия е родена от тяхната, така че елементите би трябвало да присъстват в силата им.

— Да. — Той се обърна към нея. Лицето му отново бе маската, която тя познаваше, но сенки се движеха в очите му. — Обзалагам се, че можеш да докоснеш магията на друг магьосник, Клеър. Най-важната дума в изречението е „магьосник“. Това е умение, което само някои притежават, а с твоите способности се хващам на бас, че го имаш. Искаш ли да опиташ? Никога не си имала шанса на Юдай. Тук го имаш.

Тя направи крачка към него, заинтригувана от възможността.

— Мога ли да опитам на теб?

Самонадеяна усмивка пропука сериозното изражение на лицето му, но нещо несигурно премина през погледа му. Изчезна за миг и той пристъпи към нея.

— Това беше идеята.

Тя докосна средата на гърдите му, седалището на магията му.

— Как да започна?

— Затвори очи.

Тя остави клепачите й да се плъзнат надолу. Ръката му се затвори около нейната, широка, силна и топла. Накара я да подскочи.

— Шшш, всичко е наред, Клеър. — Гласът му бе едва доловим шепот и тя можеше твърде лесно да си представи как го използва в леглото с нея, с преплетени крайници и чаршафи. Тя облиза внезапно пресъхналите си устни.

— Сега изтегли нишка от твоята магия — инструктира я той. — Както и да го правиш, от един елемент или от няколко. Подготви я и я изпрати в мен.

Тя направи каквото й каза, усещайки мудността на Земята, на която пребиваваше сега. Да работи с магията тук бе близко до това цял живот да живее на луната и после да трябва да свикне с гравитацията. Съсредоточавайки се върху силата си, тя я изпрати в гърдите на Адам, поколебавайки се за момент, а след това изтласквайки я вътре.

Дъхът му секна и ръката му се стегна около нейните.

— Да — въздъхна той. — Вътре си.

Устата й се изви леко заради желанието в гласа му. Беше възбуждащо да усетиш нечия друга сила да се отърква по този начин в твоята. Хубаво бе да знае, че и той го чувства. Сега, ако можеше да го възбуди до степен на лудост и да си тръгне, щяха да бъдат квит.

Би го направила, ако можеше.

Доближавайки се малко по-близо до него, така че да може да докосне гърдите му, тя позволи на магията си да се освободи напълно в тялото му, докосвайки пламтящата топлина, която живееше в гърдите му. Беше опасно да се играе така със сила като неговата. Може да се опариш, ако стигнеш твърде далеч. Затова тя спря точно на края й, близвайки я със собствената си магия, отърквайки се в нея като котка.

Той я издърпа до тялото си със стон и твърдият му пенис се притисна в корема й. Ръцете му се плъзнаха на кръста й, търсейки подгъва на ризата й и кожата отдолу.

— Клеър, мамка му… — той не довърши. Ръцете му се преместиха на копчето и ципа на панталоните й, спирайки се там. Топлината на пръстите му стопли корема й.

Най-накрая някаква реакция от него. Може би в края на краищата не беше чак толкова незначителна.

Проблемът бе, че и тя реагираше; тялото й отвръщаше на интереса му към нея. Играта, която си играеше с него, можеше да й коства много. Въпреки всичко тя погали магията му, призовавайки я да я помилва.

Ръцете му внезапно се стегнаха около нея и магията му пламна нажежена до бяло. Тя ахна, дръпвайки магията си обратно в себе си, когато той я отблъсна. Тя седна тежко на дивана зад нея.

После той се озова там, с ръце на коленете й.

— Добре ли си, Клеър?

— А-аз съм добре. Какво беше това?

— Ти — гласът му звучеше дрезгаво. — Ти беше. Трудно ми е да се удържам. Накрая не можах. — Той направи пауза. — Привличането помежду ни трябваше да е отслабнало досега, но аз все още съм силно привлечен към теб. Твърде много.

Главата й се вдигна рязко.

— Мислех, че не можеш да го усетиш.

— О, по дяволите, Клеър, усещам го през всяка секунда, когато съм близо до теб.

Това беше страхотно, но все още не обясняваше защо не я бе докосвал. По пътя на всяка логика, ако изпитваше и частица от това, което тя изпитваше, трябваше да й е налетял.

— Трябваше да отслабне досега.

— Зная. — Гласът му излезе като тихо изръмжаване. — Мътните го взели, зная.

Тя преглътна с усилие заради горещия поглед в очите му. В този момент той изглеждаше готов да я бутне назад на дивана и да съблече дрехите й точно там и точно в този момент. Дори Тай не я бе гледал така — сякаш бе меню от четири ястия, а той не бе ял от дни.

— Защо изглеждаш толкова загрижен за привличането между нас, Адам?

Той прекъсна напрегнатото изучаване на лицето й.

— Клеър, не знам какво да кажа. — Адам извърна глава и потърка с длан челюстта си, която се нуждаеше от бръснене. — Виж…

— Хей.

И двамата вдигнаха поглед, за да видят Тео да ги гледа сурово от входа на всекидневната. Поправка, да гледа сурово Адам.

— Имаш да казваш нещо? — попита Адам. Той не отмести ръка от коляното й, а в гласа му имаше предизвикателство. Нещо неизречено премина между двамата мъже.

Тео го гледа още малко и после прехвърли поглед върху нея.

— Добре ли си?

— Защо да не съм?

Раменете на Тео бяха напрегнати.

— Ако някога стане така, че не си добре, ела при мен.

Адам се изправи.

— Какъв е проблемът, Тео? Помагах й за магията й. Тя се изгори на моята и се уверявах, че е добре.

— Да, е, на мен ми изглеждаше, че искаш да й помогнеш с много повече от магията й. — Тео отново премести поглед върху Клеър. — Както казах, ако ти създаде нежелани проблеми, ела при мен.

Адам се размърда, видимо наежен. Устните му се свиха в тънка линия, но не отговори.

Клеър се опита да не се усмихне. Тези аемони не бяха дисциплинирани като Итрай, но мъжете имаха също толкова тестостерон във вените си.

— Ами ако ми създаде желани проблеми?

Тео овладя изненадата си добре, но тя все пак я зърна да минава през лицето му като бързо движещ се облак. Той премигна.

— Това си е между вас двамата. Не съм ви надзирател.

Тя не знаеше какво е „надзирател“, но предположи, че той се опитва да каже, не е негова отговорност.

— Добре е да го знам.

Адам се размърда и на лицето му се настани отегчен израз.

— Да не би да дойде тук, за да кажеш нещо интересно, Тео?

— Тъкмо говорих с Томас. Подбрал е десет магьосника да ни посрещнат и да ни помогнат да пазим Клеър, докато Мика не отбележи някакъв прогрес. Ще се измъкнат от Сборището, ще се уверят, че не ги наблюдават, ще се съберат и ще дойдат тук. Томас каза, че може да ги очакваме по някое време утре сутринта.

— Кои? — попита Адам.

— Знам само, че със сигурност идват Джеймс, Крейг, Ерин, Том Блейк, Андреа, Лиса М. и Ингрид. Не назова останалите. Джак се е опитал да дойде, но Томас е отказал заради бебето.

Адам кимна.

— Добър екип.

— Почти най-добрия. Щеше да е, ако Джак и Томас бяха вътре.

Клеър се изправи, изведнъж почувствала студ. Тя обви ръце около себе си.

— Не искам най-добрите магьосници от Сборището да се излагат на опасност заради мен.

Тео я фиксира с поглед.

— Не е само заради теб, Клеър. Ние също не искаме Атрика да се сдобият с елиума. Би било опасно за нас.

— Не се притеснявате за Итрай?

Тео сви рамене.

— Итрай са жокер, но са се отдръпнали, за да ни оставят на мира. — Той поклати глава. — Не знаем какво ще направят Атрика, ако елиумът се озове в техни ръце. Повярвай ми, това е точно толкова за самозащита, колкото и за спасяването на твоя живот.

— Ужасно приказлив си, Тео. Да не са ти пуснали снощи или нещо подобно? — попита Адам.

— Майната ти, Адам — изстреля в отговор… и всъщност се ухили. Клеър бе изненадана, че лицето му не се напука.

— Искам да заведа Клеър в парка — каза Адам. — Имаме нужда да излезем от къщата. — Той се обърна към нея. — Искаш ли да се махнем от тук за известно време?

— Няма нужда да питаш втори път.

Усмивката на Тео помръкна.

Адам забеляза и подаде ръка на земния магьосник.

— Хей, човече, знаеш, че Атрика могат да дойдат тук, когато си поискат. Може да държим Клеър заключена в Грибин и демоните ще проникнат вътре като през станиол. Защитите не означават нищо за тях. Не са атакували четири дни, което значи, че не знаят къде сме. Няма проблем, ако излезем за малко. Клеър се нуждае от малко пространство и чист въздух.

Така беше. Адам добре бе предугадил нуждите й… поне в това отношение.

— Както казах, не съм надзирател. — Тео гледа намръщено още един момент, после изчезна обратно през вратата.

Адам я изгледа продължително, след това се ухили и й подаде ръка.

— Хайде да се отървем от това място за известно време.

Няколко минути по-късно вече бяха в колата. Никой от тях не си направи труда да облече палто, тай като и двамата имаха огнена магия, която да призоват. Чарджърът^[1] се съживи и тихо замърка, автомобилът бръмчеше под нея с очевидно обуздана сила.

Адам обви ръце около волана и затвори очи за момент. Блаженство обхвана чертите на лицето му.

— Обичаш тази кола — каза тя, когато той включи на скорост и натисна газта.

— Хубава е. Какво да не й обичаш?

Тя се намести на седалката си и се загледа в пейзажа, който подминаваха — огромни, стари къщи, които принадлежаха на заможни фамилии. Перфектно поддържани морави. Грижливо оформени алеи. Нямаше студени, остри ъгли. На това място Клеър се почувства малко по-спокойна. Или мъжът до нея я караше да се чувства спокойна. Адам имаше променлив ефект върху нея. В един момент я правеше сляпа от нужда, а в следващия присъствието му я успокояваше.

Той зави по друга от красивите улици и излязоха от жилищния квартал и отидоха в търговския район. Магазините светеха ярко в ранните часове на нощта и двойки вървяха ръка за ръка по улицата.

Сигурно е хубаво, замисли се тя, да имаш някой само за себе си. Някой, на когото да се отдаде телом и духом. Макар че се бе научила да живее без това, част от нея копнееше за нещо такова. Копнееше за човек, когото да нарече свой в този свят или в който и да е от световете.

— Добре познаваш това място — каза тя, разсейвайки се от опасната посока на самосъжаление, която мислите й бяха поели. — Знаеш точно къде отиваш.

— Имам връзки тук. Семейство. — Той направи пауза и си пое въздух. — Всъщност е семейството на съпругата ми. Те живеят наблизо. И двамата с жена ми сме родени и израснали в Чикаго, но тя има семейство и тук, чичовци и братовчеди. Понякога идвах с нея.

Клеър не чу много след думата съпруга. Обърна си и започна да го изучава с напрегнато внимание.

— Ти си женен?

Той й хвърли поглед.

— Не. Вече не. — Гласът му бе напрегнат, колкото ръцете му на волана.

Клеър прерови паметта си, както често правеше, за преподаденото от майка й.

— Тогава значи си разведен?

— Не, никога не сме се развеждали.

Тя се взря право напред, осмисляйки го.

— О, съжалявам.

— Вината не е твоя. — Той й отправи крива усмивка, но тя не достигна до очите му. Даже никак. — Както и да е, много от магьосниците в Сборището имат връзки в Минесота. Може би тук е имало генофонд, някакво магическо привличане или нещо подобно, не знам. Ингрид е от тук някъде. Джак Макалистър също. Томас дори държи апартамент в града. А аз просто го знам от втора ръка.

— Може да е от водата и дърветата.

— Моля?

— Статичните елементи са силни. Има много вода. Мога да усетя как ме зове.

— Не го наричат „Земята на десетте хиляди езера“ без причина. Според Мика тук има много водни магьосници. — Той зави наляво. — Пристигнахме, Чероки Парк.

Адам паркира Чарджъра на едно от местата. Излязоха от колата и тръгнаха към дърветата. Навън бе малко студено, но наоколо нямаше никого. Улиците в жилищния район бяха пусти.

Щом се озоваха достатъчно навътре в парка, Клеър се почувства още по-спокойна. Тя спря за момент до едно извисяващо се дърво. Облягайки се на него, тя опря ръце на грубата кора и затвори очи, сливайки се с околната среда. Студеният въздух целуваше бузите й и шумолеше в клоните на дървото горе. Почвата бе мека под краката й и лекият мирис на земя достигна до носа й.

Това бе земята, която помнеше от детството си.

Зеленина, растения, уханието на суров елемент. Всички елементи бяха тук, освен огъня, въпреки вероятността той да съществува навсякъде през цялото време. Ах, да, сега вече човешката част от нея си беше у дома… най-накрая.

— Благодаря ти, че ме доведе тук — каза тя, а очите й все още бяха затворени. Разтърси я емоция, стимулирайки водната магия в седалището на силата й.

Топлината му я обезсилваше, той стоеше толкова близо.

— Помислих си, че може би ще ти хареса малко природа в диетата ти. След като почувствах магията ти, с всичките комбинирани четири елемента, предположих, че сигурно умираш за нещо такова.

Тя отвори очи и вдиша дълбоко от свежия въздух.

— А дори не знаех, че имам нужда от това.

Той посочи с глава.

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Тя го последва, почти несъзнателно напасвайки крачката си с него.

Адам й хвърли поглед, пъхайки ръце в джобовете си.

— Та каква е работата с Домовете?

Клеър се намръщи, а после осъзна, че има предвид израза, който тя използваше.

— Четирите Дома на Вселената. Това е първоначалната религия на дааеман. Отгледана съм с нея. Има четири дома, всеки от тях има духовен покровител, по един за всеки вид дааеман. Когато дааеман умрат, те живеят между преражданията в съответния дом, чакайки да се преродят. — Тя стисна устни. — Нямам представа къде се предполага, че отиват аемоните. Подозирам, че мислят, че нямаме душа.

Той пропусна стъпка.

— Демонска религия. Това е шантаво.

— Защо? Те имат култура също като вас. Религия, закони, изкуство.

— Да, и Мика това повтаря. Просто е странно. Имам предвид, че тук демоните са част от нашите вярвания. Те са лошите, другари на дявола. Те са отговорни за всичкото зло на света и са създанията, които някои хора винят за собственото си лошо поведение. Демоните обладават хората, карат ги да вършат злонамерени неща.

Клеър замлъкна, обмисляйки казаното от него.

— Видовете някога са живели тук, много отдавна, по вашето библейско време и много преди това. Съществували са заедно с хората, дори са имали деца от тях.

Адам кимна.

— Така са създали магьосниците.

— Да. Сега, не знам със сигурност, но предполагам, че понеже дааеман са били толкова непринадлежащи на този свят, толкова подобни на богове, затова са се превърнали в легенда във вашата култура. Накрая вероятно са се превърнали в тези създания, които сеели зло. Разбирам защо са били възприети така от хората.

— Но Атрика наистина са чисто зло.

Тя кимна.

— Да. Атрика са живи оръжия, създадени само за да се бият във войни с такива размери, каквито вероятно не са били виждани на Земята. Итрай, Сиари и Мандари живеели в хармония с хората. Атрика ги преследвали и понякога правели деца на жените, най-често като ги изнасилвали. Тогава мостът между измеренията е бил отворен за всички видове, преди Итрай да се опитат да прочистят Юдай от Атрика.

— Много жалко, че не са успели.

— Вярно е, че Атрика са кръвожадни, всеки един от тях. Така са проектирани. Също така са и най-емоционалния от видовете. Емоциите ги правят дори още по-опасни, защото действат по импулс и по егоистични прищевки. Отегчени са откакто са приключили войните на Юдай. Останалите видове — повечето от тях — мислят за доброто на расата си, преди да вземат решения.

— Отегченият Атрика е опасен Атрика.

— Всеки вид Атрика е опасен Атрика.

Потъвайки в мълчание, те вървяха през горичка от дръвчета в стъмващия се здрач. Листата скърцаха под обувките им и дъхът им излизаше видим в студения нощен въздух.

Клеър затаи дъх, когато гледката изникна.

Адам спря до нея.

— Отвесният склон с изглед към Мисисипи.

— Великолепно е.

Адам знаеше от какво има нужда тя. Само трябваше да докосне силата й и я бе разбрал по-добре, отколкото бе успявал някой от много време насам. Тя затвори очи за момент и вдиша дълбоко.

— Наистина знаеш как да лекуваш хората.

— Това е по моята част, достатъчно странно. Необичайно умение в такъв деструктивен елемент. — Ъгълчето на устата му се изви нагоре. — Лекуването е най-голямата ми сила. Томас би казал, че най-голямата ми сила е унищожаването и съм доста добър и в това, но лекуването? Да, това наистина е по моята част.

Тя се вгледа в него за дълъг момент, гледайки през повърхността, с която прикриваше личността си, и право в същността му. Клеър наклони глава настрани.

— Значи лекуваш всеки друг, но не и себе си?

Леката му усмивка се стопи и той се размърда.

— Всеки получава рани.

Тя отправи поглед през отвесния склон.

— Вярно е, но раните на някои хора са по-дълбоки от тези на други.

Той отмести рязко поглед от нея.

— Моите не са.

Не му вярваше.

Слънцето се спусна зад хоризонта, преплитайки в небето нюанси на червено, оранжево, лилаво и жълто, докато над тях не се спусна пълна тъмнина.

— Може би това място може да е хубаво въпреки всичко — промърмори тя.

— Клеър?

Тя се обърна към него и отвори уста да отговори, но той я придърпа към гърдите си и спусна устни върху нейните.