Аня Баст
Магьосническо сърце (5)

5

Настана хаос.

Томас се завъртя към Теван в бойна поза, докато Адам издърпа силно Клеър назад към себе си.

Явно на сълзливата среща щеше да й се наложи да изчака.

Клеър се препъна назад и се обърна, виждайки как Адам се протяга към тила си и вади медно острие от ножницата, която явно бе скрита под дългото му палто. Томас и Тео направиха същото.

Теван би трябвало да е с пълни ръце, без значение дали е поел каплиумът, който би го направил частично имунизиран към медта. Клеър бе научила Томас как да владее магията си, за да премине през щитовете на Атрика.

— Хайде, скъпа, трябва да вървим — заяви Адам, докато я дърпаше по коридора. — Томас ще ми съдере задника, ако не те опазя, а шибаният демон Атрика току-що фиксира малките си червени очички върху теб с убийствени намерения.

Клеър хвърли поглед назад към Томас и другия магьосник, Тео. Те се разправяха с дааемана точно там, до рецепцията. В името на всичките Четири Дома, тя искаше да използва магията си! Мразеше факта, че сега е уязвима и безсилна колкото всеки обикновен човек.

Точно като онези, които скоро щяха да се изсипят по коридорите, понеже земната магия вече не бе съсредоточена да ги държи зад вратите.

— Ами…

Адам я задърпа надолу по коридора със сила, с която тя не можеше да се бори, прекъсвайки изречението й. Явно нямаше да бъде наоколо, за да види израженията по лицата на човеците, ако зависеше от този огнен магьосник.

Заедно изтичаха до дъното на коридора, завиха надясно и изскочиха през двойна врата с премигващ червен знак над нея, който гласеше „авариен изход“. Да, това си беше спешен случай.

Изтрополиха надолу по пътя си след редици и редици стълби, стъпките им отекваха по стълбището. Адам държеше здраво ръката й в своята, а в другата стискаше дръжката на меча.

— Ами човеците? — изрече задъхано на Адам. — Ще започнат да излизат от стаите, в коридорите.

— Да, знам. Обикновено не отприщваме сритваща задниците магия на места, където обикновените хора могат да видят. В този случай не знам. Томас и Тео ще направят всичко възможно, но зависи най-вече от този Атрика. Съмнявам се, че демонът го е грижа особено дали ще го видят.

— Грижа го е. Не знам защо, но не искат да привличат внимание към себе си. Забелязах, че съм в безопасност, когато съм сред хора. — Тя направи пауза, спомняйки си закусвалнята. — Е, през повечето време.

— Това е добре. На този етап ще се възползваме от всяко възможно предимство.

В края на стълбите, той я поведе към ъгъла и внимателно отвори вратата. Очевидно не намери Атрика от другата страна, защото прибра оръжието си в ножницата. Хвърли й чантата, която висеше от рамото му.

— Вътре ще намериш дрехи за преобличане и перука. Върви и се преоблечи.

Дишайки тежко повече заради чистия страх, отколкото заради физическото натоварване, тя веднага свали горнището на пижамата си.

— О, мамка му — въздъхна Адам. Обърна се.

Тя не носеше никакво бельо отдолу.

Упс.

Клеър приключи с обличането, спомняйки си със закъснение, че привичките на Земята бяха различни от тези на Юдай. Майка й го бе обяснила, преди да умре.

— Съжалявам, но сега моментът не е подходящ за скромност. — Тя хвърли болничното си облекло в ъгъла, сменяйки го изцяло, с изключение на пантофите.

Адам се обърна, а на устата му се разпростря усмивка.

— Да съм казал, че имам нещо против?

Бузите на Клеър пламнаха и тя нахлупи русата перука върху главата си. Тя скриваше дългата й къдрава, тъмна коса.

На Юдай може и да беше забравяла да се облича всеки ден, да ходи гола през цялото време, а демоните Итрай нямаше да я удостоят с нещо повече от любопитен поглед. Не, че не я виждаха по сексуален начин, по-скоро уважаваха статуса й на жена по такъв формален, овладян начин, че никога не изпускаха либидото си от контрол. Никога не биха обърнали внимание на възбудата си или да коментират красотата й на глас. Тя бе в пълна безопасност от тях.

Бе важно да запомни, че мъжете аемон бяха различни. Щяха да я гледат по начин, по който Итрай не бяха — като благоразположен към тях сексуален обект — и, по думите на всички, нямаше да имат същото въздържание и дисциплина като Итрай.

Това бе нещо, с което трябваше да свикне. Нещо важно за запомняне.

Той сграбчи ръката й и отново открехна вратата.

— Добре, хайде. Трябва да се махнем от тази сграда. Адът се отприщи на Земята. — Адам я придърпа зад себе си, когато се измъкна навън в коридора отвъд вратата.

Двама полицаи бързаха надолу по коридора покрай тях, към асансьорите, с ръце на служебните си револвери.

— Томас каза, ако се разделим, да излезем през изхода на Спешното отделение. — Адам я теглеше надолу по коридора покрай хора в инвалидни колички и върху носилки, които бяха придружени от лекари или медицински сестри.

Проправиха си път през чакалнята на Спешното отделение. Клеър гледаше внимателно: имаше жена с окървавен крак, зачервено дете, което изглеждаше уморено и мъж, който се държеше за корема сред чакащото множество. Адам я преведе през автоматични, плъзгащи се врати и на блажено свежия въздух.

Лъскав, сребрист автомобил спря пред тях със скърцане на гуми. Тъмният земен магьосник наречен Тео седеше на предната седалка. Томас шофираше.

— Качвайте се бързо — нареди Тео.

Адам отвори задната врата, бутна я вътре и бързо я последва. Тя се озова с буза върху кожената тапицерия, а едрото тяло на Адам я приковаваше, докато Томас потегли бързо.

Огненият магьосник й помогна да седне и тя се намери притисната до него, с ръката му около себе си. Топлината му я успокои, затова той не се отдръпна.

Томас й хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

— Здрасти, Клеър. — Погледът му бе топъл, нежен. Като на брат.

Сърцето й се свлече в краката й и тя осъзна, че все още храни, някъде дълбоко в себе си, малко пламъче към този мъж. Глупаво. Тя знаеше пределно ясно, че сърцето му принадлежи на друга.

Клеър се протегна и прокара пръсти през по-тъмната му от обсидиан коса. Напук на всичко, тя се ухили.

— Пак е пораснала.

— Всичко повредено заздравява. Радвам се да те видя.

Усмивката й се разшири.

— Е, това е лъжа.

— Добре — поправи се той, със свиване на едното си широко рамо и обезоръжаваща усмивка, проблясваща в огледалото за задно виждане. — Бих предпочел да беше при други обстоятелства. — Той направи пауза. — Какво правиш на Земята и можеш ли да ми кажеш защо току-що избягахме на двама демона Атрика, Клеър?

Тя си пое въздух, издърпа русата перука от главата си и му разказа всичко, което й се бе случило през последните четиридесет и осем часа.

— Не мога да използвам магията си — завърши тя. — Ру ми даде тази топка… тази… тази сила, която Атрика искат толкова много и след това ме бутна през портала. Все още не знам как да управлявам тази дааеманска магия. Мисля, че е оръжие, което наричат „елиумът“ и може да ме убие или пък тези около мен, ако опитам. В изблик на чисто отчаяние, в болницата използвах само собствената си магия, за да се свържа с въздушните магьосници. — Тя заобръща изкуствената коса в скута си. — Помниш колко трудно бе да убиеш един Атрика…

— Сега на Земята има двама.

Тя кимна.

— Но само толкова. Ако Ру е разрушил портала, това означава, че повече не могат да дойдат. Поне това е нещо.

Клеър вдигна поглед, за да срещне за момент този на Томас в огледалото.

— Ру разруши портала, което означава, че никой не може да дойде… нито да отиде обратно там. Не и докато не го изгради отново, което отнема време и е сложно. — Тя стисна устни. — Ако още е жив.

— Знаем колко е трудно да се създаде портал, Клеър. Опитвахме се да го направим през последните единадесет месеца, за да те изтеглим. — Тя трепна изненадано, но Томас продължи. — Зная, че отказа да се върнеш с мен, Клеър, но изглеждаше несигурна за решението си да останеш.

Тя наведе глава и заразглежда обутите си в дънки колена.

— Беше ме страх да изоставя живота, който познавах, но част от мен искаше да се върне с теб онази нощ.

— Така си и помислих.

— Страхът надделя — довърши тя, преглъщайки с усилие. — Липсваше ми Земята, която помнех, но се страхувах да напусна Юдай.

Той срещна погледа й в огледалото за обратно виждане.

— И ето те сега тук, въпреки страха ти.

— Да.

— Беше ли наказана задето ми помогна да избягам, Клеър?

Тази нощ бе прогорена в паметта й. Бе прекарала седмици, обгрижвайки Томас след мъченията, които Ру му прилагаше, със седмици планира бягството му. В нощта, когато осъществи плановете си и помогна на Томас да стигне от килията си до стаята с портала, Итрай бяха разкрили предателството й. Бе имало битка, но тя бе научила Томас как да победи дааеман с магията си на елемента земя и с борба успешно си бяха извоювали пътя надолу по коридорите на Иристрай.

Бе предала Итрай от вярност към аемона, защото и тя бе такава. Бе го направила, за да покаже на Ру, че не е негова, че не я е пречупил и не трябва да я приема за даденост. Бе го направила, за да покаже на Итрай, че може да го направи, за да им докаже силата си. И най-накрая, бе го направила в чест на любовта, която споделяха Томас и Изабел.

— Да, бях наказана, но не много лошо. — Тя се замисли. — Е, беше достатъчно лошо. Ру ме осакати магически за шест месеца.

Томас я погледна в огледалото.

— Но не те нараниха? Много се притеснявах, че са те наранили физически.

Тя поклати глава.

— Ру никога не би позволил да ми се случи нещо, без значение колко ужасно е престъплението ми. — Клеър направи пауза. — До сега, във всеки случай.

— Ти си ценна за Ру, нали?

Тя сви рамо.

— Аз съм магическа чудатост на Юдай. Отклонение… негово забавление.

— Какво, като домашен любимец? — изръмжа Адам до нея.

— Не, аз съм повече от това. Аз съм слуга, прислужница, но Ру е емоционално привързан към мен. Макар че съм негова собственост.

Ръката на Адам се стегна около нея.

— Вече не си.

До този момент не бе осъзнала, че вече е свободна. Безгрижие припламна за кратко в гърдите й, точно преди сантименталността да я накара да се осъзнае.

Тя поклати глава.

— Ру ще дойде за мен. — Тя направи пауза и си пое дъх. — Оставам си негова собственост.

Тео заговори за пръв път, обръщайки се към нея.

— Първо трябва да се погрижим за демоните Атрика. След това ще мислим как да се справим с пазителя ти. — Той оголи зъби за кратко, карайки Клеър да си мисли, че той вероятно вече има някаква идея за това, което иска да стори на Ру. — Но ти си нечия собственост, единствено ако ти самата избереш да бъдеш такава. — Той се обърна обратно.

— Атрика ще тръгнат след мен без съмнение — каза Клеър. — Могат да ме подушат от голямо разстояние, заради природата на магията ми. Също така свободно използват кървава магия, за разлика от Итрай. Не зная много за кървавата магия, но може би имат достъп до проследяващо заклинание.

Томас й хвърли бърз поглед в огледалото.

— Затова бягаме. В момента. Когато има достатъчно разстояние между нас и тези момчета, ще спрем и ще се прегрупираме, ще решим къде да отидем след това.

— Какво? Ние? — Клеър се наклони напред. — Не, Томас. Няма да ти позволя да се замесваш в това повече, отколкото вече си. Ами Изабел? Трябва да я защитиш от заплахата, която доведох със себе си.

Адам изсумтя.

Томас срещна погледа й в огледалото.

— Да защитя Изабел? Явно никога не си срещала жена ми. Изабел знае колко много сме ти задължени, Клеър. Ще ме одере жив, ако не направя всичко възможно, за да те опазя.

Адам положи ръка на гърба й. Топлината от дланта му проникна през ризата й и достигна кожата й.

— За теб не е безопасно да отидеш сама.

Тя обърна обезумелите си очи към него.

— Не е безопасно за Изабел! Или за когото и да било, заради мен.

— Заради Ру, не заради теб, Клеър. — Ръката на Томас се стегна малко по-силно върху волана. — Вече предупредих Сборището. Уязвимите на възможна атака вече са напуснали сградата. Джак, Мира и бебето, например. Казах и на Изабел да върви.

— Мислиш ли, че те е послушала? — Устата на Адам се изви в усмивка.

Томас хвърли поглед в огледалото.

— Познаваш Изабел. Както и да е, Атрика преследват Клеър. Няма да отидат в Сборището, така че всеки там е в безопасност. Идват право към нас.

Тя се отпусна обратно върху седалката.

— Веднага спри колата. Слизам. Не те спасих на Юдай, за да те върна при Изабел, само за да бъдеш убит от Атрика тук.

— Клеър — каза Томас със стоманен глас. — Няма да споря с теб за това.

Тя кимна към Тео и Адам.

— Предполагам, че и вие двамата имате любими?

Тео само се взираше напред и не каза нищо. Адам сведе поглед към обувките си. Никой от тях не отговори.

— Не? — Тя направи рязък жест с ръка. — Е, добре тогава. Тези двамата са заменими. Може да ми помогнат да се освободя от Атрика. Ти, Томас, като глава на Сборището, повече от сигурно не си заменим и точно сега не трябва да си около мен.

Адам се намръщи.

— Заменим? Не съм сигурен, че…

Клеър се наведе напред, жестикулирайки.

— Няма да съм отговорна за излагането на опасност на главния маг на твоите хора. Няма да споря за това с теб, Томас.

— Всъщност съм съгласен с нея — каза Тео.

Колата потъна в тишина. Изглежда този не говореше често, но, когато го направеше, хората слушаха.

Тео продължи.

— Вярвам, че това, което тя предлага, е мъдър ход за действие. Адам и аз можем да я изведем от Чикаго, далеч от демоните, които я преследват. Ти може да се върнеш и да пазиш Сборището. Сега се нуждаят от водачеството ти повече от всякога, Томас.

— Именно. — Клеър седна обратно, с пухтене. Беше я грижа за Томас прекалено много, за да го види в опасност сега и нямаше тя да е тази, която да го постави в такова положение.

Пръстите на Томас се стегнаха до побеляване върху волана.

— Не мисля, че Тео и аз сме заменими. — Адам я стрелна с поглед, изпъстрен с ледени висулки. — Но трябва да кажа, че Клеър и Тео имат право. Във всеки случай нямаме нужда от теб, шефе. Тео и аз сме напълно способни да се уверим, че Клеър ще бъде в безопасност.

Томас хвърли поглед към огледалото за задно виждане при фразата „във всеки случай нямаме нужда от теб“, стискайки устни.

— Срещу двама демона Атрика?

Адам се приведе напред, пакостлива усмивка проблесна на устата му.

— Всички знаем, че си педант и вманиачен на тема контрол. Всички казват, че трябва да започнеш да вярваш повече на хората си. Сега е перфектната възможност.

— Вярвам на теб и Тео. — Той изръмжа. — И не съм педант, нито вманиачен по контрола.

Целият автомобил потъна в тишина. До нея, Адам се изкашля.

— Не забравяй Дъскоф — каза накрая Тео. — Никога не ги забравяй. Кой знае какво точно се случва? Кой знае дали са замесени или не? Трябва да останеш в Сборището, Томас. Остави мен и Адам да се справим с жената.

— Не ме наричай „жена“. — Клеър се втренчи в тила на Тео. — Имам си име.

Адам се наклони по-близо до нея.

— Той има проблем с неща като нормалните социални взаимоотношения.

Е, и тя също, но все пак успяваше да запомни имената на хората.

— Мамка му — Томас изруга под нос. Клеър усети нотка на поражение в гласа му. — Взимате тази кола. Взимате дебитната ми карта от Сборището. Теглите много пари и ползвате само нея за каквото и да е. Никакви кредитни карти. Никакви парични преводи. Не знаем какъв вид ресурси или познания за Земята имат вече тези демони, нито дали са или не са замесени Дъскоф. Пазете се. Чухте ли ме?

— Чухме те, татенце — отговори Адам.

— Насочете се към градовете-близнаци^[1] — додаде Томас.

Адам надигна глава.

— Към жилището на Джак в Минеаполис?

Томас поклати глава.

— Не. Към силно защитената къща в Сейн Пол. Засега. Докато не разберем какво се случва.

Адам го погледна особено.

— Защитите не действат на демони. Нищо не действа на демоните.

— Да, но все още не знаем дали Дъскоф са замесени.

— Има логика. Не знаех, че имаме защитени къщи там.

— Сборището държи поне по една в големите градове. Удвояват се като инвестиция в имущество. — Томас хвърли поглед към Адам. — Застраховани са високо, така че, ако се наложи да запалите мястото, можете, но се опитайте да не го правите, става ли?

Адам вдигна ръце.

— Хей, шефе, познаваш ме.

— Да, така е.

Томас насочи колата към паркинга на дълга сграда, от където хората влизаха и излизаха с найлонови и хартиени торби. Докато Томас правеше нещо в предната част на автомобила, Клеър зяпаше обкръжението си.

Адам улови погледа й, вероятно забелязвайки зяпането й.

— На северозапад от града сме. В предградията. Това е търговски център. Хората идват тук, за да пазаруват.

— О, като пазар.

— Нещо такова. Тук продават дрехи, мебели и разни други домакински неща. Без храна.

— А! — Тя се взираше през прозореца към минаващите. — На Юдай жените правят почти всичко за дома и обзавеждането. Те са занаятчиите в онзи свят. — Опита се да прикрие тъгата в гласа си.

Юдай бе единственият дом, който бе познавала и малко й липсваше, макар че на моменти бе жесток и студен. Тези аемон нямаше да разберат чувствата й, след като дааеман бяха техни врагове.

Само Атрика бяха нейни врагове. Не останалите. Не другите видове. Да, тя може и да таеше някакво негодувание към Итрай и в частност към Ру, но чувствата й бяха смесени. В края на краищата те бяха единствените хора, които наистина познаваше или с които се идентифицираше.

— Мика ще се радва да си поговори с теб някой път — каза Адам, прекъсвайки мислите й.

— Кой е Мика?

— Той е архиварят на Сборището и основен източник на знание по всички въпроси. Той е този, който през последните месеци ръководеше опитите да отворим портал и да те спасим. Мика е очарован от всички аспекти на демонската култура, а ти си пряк източник. Текстовете, които има, са полезни, но не са пълни. Особено що се отнася до съвременната култура на Юдай.

Тя зачовърка подгъва на ризата си.

— Ще се радвам да поговоря с него някой път.

Томас се обърна и подаде сгънато парче хартия на Адам.

— Надявам се скоро да можеш лично да говориш с Мика, Клеър. Дотогава е време всички вие да заминавате. Отдалечете се. Бързо. Всичката информация, която ще ви бъде нужна, е на този лист. — Той измъкна малка правоъгълна плочка от портфейла си. — Дебитна карта. Изчезвам. — Той отвори вратата и излезе от автомобила.

Клеър също излезе бързо и се хвърли в ръцете на Томас, докато Адам заставаше зад волана. Тя зарови лице в гърдите му.

— Благодаря ти. — Думите идваха от дъното на душата й.

Томас я целуна по главата.

— Не, Клеър. Няма за какво да ми благодариш. Ти ми спаси живота. Сега просто се опитвам да върна услугата.

Той я пусна и тръгна, изваждайки малък, черен предмет от джоба си, натискайки бутон и говорейки в него.

Клеър постоя за момент извън колата, оставяйки вятъра да развее косата й. Взря се в непознатата улица, по която пътуваха, наблюдавайки непознати хора и подушвайки непознати миризми.

Бяха ли по петите им дааеманите дори в момента?

Глупав въпрос. Естествено, че бяха.