Аня Баст
Магьосническо сърце (22)

22

Клеър изпищя и Адам я бутна зад себе си.

— Махни се от пътя ми — изрева Теван.

Кай изникна зад него. Той се надвеси над нея, взирайки се в шокираното изражение върху лицето й и усмихвайки се, сякаш предвкусваше схватката. Атрика обичаха, когато жертвите им са ужасени.

Тя и Адам бяха хванати натясно в коридора. Нямаше как да продължат напред, нито да се върнат назад. Остро и горчиво гадене се надигна в гърлото й. Значи това беше краят.

Кай се протегна и сграбчи рамото й. Тя не мислеше, просто реагира… но този път не се пресегна за елиума. Магия изригна от нея — въздух, земя, вода и огън. За първи път в живота си успяваше да извлече всичките четири нишки наведнъж. Изплющя като дебел, смъртоносен бич, с насочени към Кай и Теван върхове. Въздухът около тях запулсира веднъж, накара ушите й да заглъхнат, а после целият свят се замъгли.

Когато зрението й се проясни, Кай беше по задник в коридора, изглеждайки зашеметен. Клеър бе също толкова изненадана, магията все още трептеше приятно в центъра на гърдите й. Бе реагирала вследствие на страха и инстинкта и бе защитила перфектно себе си и Адам.

Адам я дръпна силно надолу по коридора, покрай шокирания Теван, който също бе по задник, и я повлече през вратата на път за колата.

Тя се препъна надолу по стълбите и Адам едва я задържа права. Стигнаха до колата и Адам запали двигателя, натискайки силно газта и карайки гумите да изсвирят по паважа на кръглата алея в Сборището и виещия се път, извеждащ от земите на Сборището.

Хвърляйки поглед в огледалото за обратно виждане, тя видя как двата демона изскачат от Сборището и тръгват по пътя след тях. Изчезваха и се появяваха, всеки път все по-близо до Челънджъра.

— Адам — извика предупредително тя.

— Виждам. Сложи си колана — извика Адам, изстрелвайки високоскоростната кола по пътя към портите. Някой се бе обадил предварително — най-вероятно Томас — и вратите бавно се отваряха.

Тя бързо се подчини и след миг чу изщракване и Кай се появи на пътя пред тях. Клеър извика от изненада.

Адам не трепна, нито се поколеба, просто го прегази. Едрото демонско тяло на Кай се блъсна бронята на Челънджъра и полетя нагоре, удряйки се здраво в предното стъкло и пропуквайки го, преди да се претърколи върху тревната площ на Сборището, която обграждаше двете страни на дългата алея.

Треперейки, тя сграбчи подлакътника и се обърна назад, виждайки Кай да се претъркулва на крака, очевидно без наранявания. До нея Адам не бе намалил натиска си върху педала на газта, който се опираше в пода.

Минаха през отворените порти на Сборището, стигнаха улицата и се сляха с движението. Изсвириха клаксони, когато Адам промени посоката на колата и направи всичко възможно да подобри световния рекорд за висока скорост.

Докато се движеха, демоните не можеха да ги проследят и не можеха да се телепортират в колата.

Когато бе способна да спре да трепери и да се фокусира, тя се обърна към Адам.

— О, мамка му. — Домовете не изглеждаха достатъчно силни за преживяното преди малко. Може би се превръщаше в истински землянин.

Челюстта на Адам бе сключена, а ръцете му стискаха волана. Дори не я погледна. Цялото му внимание бе съсредоточено върху пътя.

— Това бе малко прекалено близо.

— Къде отиваме?

— Точно сега нямам представа. Томас каза да не избираме конкретно място, така че да не могат да използват кървава магия. Доколкото ме е грижа, ще продължаваме да караме възможно най-дълго. Не ми пука къде. Целта ми е да те държа в безопасност.

Един мъртъв магьосник, това бе казал Томас. Пръстите й стиснаха подлакътника толкова силно, че болка се стрелна нагоре по ръката й. Какво ли щяха да направят демоните, объркани от бързото им бягство? Бяха ли Томас, Мика, Изабел и останалите обсадени в Сборището в този момент?

Дали някой от тях щеше да умре?

Адам й хвърли поглед.

— Какво беше това, което направи в Сборището? Онази малка пулсация от магия, която ги накара да полетят? Не беше елиумът, това поне ми е ясно, но и не беше някой от елементите.

Тя поклати глава.

— Не знам. Направих го без да мисля. Просто грабнах четири нишки сила, преплетох ги заедно, така че да образуват бич и ги запратих към Атрика.

Тя стисна устни и затвори очи, спомняйки си стаята, където Ру я обучаваше, спомняйки си думите му: Изтегли нишките заедно, Клеър. Обедини ги.

Никога не бе успявала да го стори, никога не бе разбирала дори за какво говори той. Поне до сега.

— Значи използва всички елементи наведнъж.

— Да, всъщност това направих.

— Приличаше на демонска магия, Клеър. Дори малко миришеше на демонска магия, макар и не толкова горчива.

Клеър преглътна с усилие през внезапно пресъхналото си гърло.

— Наистина?

— Да. Можеш ли да го направиш отново?

— Не знам.

— Надявам се да можеш, Клеър. Наистина. — Той се насочи към изхода за магистралата, отправяйки се на юг.

 

 

Клеър се размърда в седалката си, опитвайки се да се намести по-удобно върху вече схванатия си гръб.

Адам се бе насочил към Флорида, но само като крайна цел. Нямаха конкретен град наум. Нямаше и да се движат направо натам, а по криволичещ, ленив маршрут.

Не бе като да нямаха време за губене.

Бяха говорили с Томас преди няколко часа. Както се бе опасявала Клеър, демоните бяха атакували Сборището, след като бяха осъзнали, че жертвите им отново са се изплъзнали през пръстите им. Имаше няколко ранени магьосника, но нищо фатално в Сборището.

Следващият въпрос на устата на Клеър бе за магьосниците със заклинанието за примамване. Крейг бе този, който бе умрял. Теван бе прекършил гръбнака и счупил врата му.

Сълзи се спуснаха по лицето на Клеър, докато Томас обясняваше, че за щастие останалите им наранявания не били сериозни, с изключение тези на Тео. Тео бе свършил със счупен крак, пукнати ребра и сътресение. Отказвайки да отиде в болницата в Мисури, Тео ги бе принудил да го върнат в Сборището, заедно с разкъсаното и мъртво тяло на Крейг.

Когато стигнали Сборището, естествено намерили още хаос.

Демоните главно били заинтересовани от разрушаването на всички следи от лабораторията за заклинания на Мика, още щом разбрали намеренията му да извлече елиума от Клеър. Бяха свършили страхотна работа.

Това бе спънка.

Не само, че Мика трябваше да създаде отново заклинанието, което се мъчеше да промени, сега отново трябваше да събере всички нужни съставки. Някои от тях бяха много редки и трудни за намиране.

Демоните не бяха открили библиотеката на Мика със старателно набавяни древни текстове. Мика ги бе скрил добре. Това си беше добра новина. Другата част от оптимизма идваше със самата атака. Томас предполагаше, че демоните няма да ги е грижа за лабораторията или изобщо за заклинанието, ако Мика не бе на прав път.

Така че за сега, докато чакаха Мика да поправи всичко разрушено и ги извика у дома, те пътуваха.

Сърцето на Клеър бе преизпълнено със сълзи и мечтаеше за вцепенението, което можеше да получи на Юдай. Идването на Земята, срещата с Адам, бе прогонило леда, който се бе научила да издига през годините. Липсваше й студената броня без емоции, която имаше преди, макар че захвърлянето й бе далеч по-добро за нея в дългосрочен план.

Е, ако имаше дългосрочен план.

Пътят се извиваше под гумите на колата, белите линии по средата блестяха на светлината от фаровете. Тя се размърда отново на пасажерската седалка. Някъде в Кентъки дупето й бе заспало и тя не можеше да го събуди отново.

Тя хвърли поглед към датчика за горивото. Показваше, че резервоарът е пълен, когато тръгнаха, но сега бе почти празен.

— Когато спреш, за да заредиш, може аз да покарам малко.

Нещата извън проблема с демоните продължаваха да са малко обтегнати между тях. Не бяха говорили много по време на пътуването си.

Той й метна поглед.

— Някога карала ли си кола преди? — Съмнение звънтеше в думите му.

— Знаеш, че не съм, но ми изглежда достатъчно лесно. Натискаш педала за газта, за да потеглиш напред, после спирачката, за да спреш. Ще се оправя.

Той се вгледа в пътя.

— По-добре аз да карам.

Тя въздъхна и кръстоса ръце.

— Адам, ние сме в безкрайно, непрекъснато движение. Няма как да продължаваш да караш и караш без да спиш. Има един термин, който чух наскоро, описващ хора като теб — маниак на тема контрол.

Усмивка изви устните му.

— Би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг — провлачи той с тих глас, приличащ на разтопен мед. — Обичам да контролирам.

Тя потрепери, тялото й отговори на тона и намека му. Клеър се отърси и се стегна.

— Опасно е да продължаваш да караш така, Адам.

— Опасно е и да спра. Знаеш ли колко дълго можем да останем на едно място, преди да ни проследят?

Тя прехапа долната си устна.

— Съжалявам, но говорим за демонската магия на Атрика. Знам малко за нея, но не всичко. Не достатъчно, за да знам как работят индивидуалните им заклинания. Нито кървавата магия.

— Е, скоро ще трябва да рискуваме. Имаме нужда от гориво и храна.

— И тоалетна.

— И това също. Да се молим хубавата кола никога да не е имала проблеми с двигателя.

Това бе отрезвяваща възможност.

— Добре, значи, когато спрем, аз ще поема шофирането за известно време, а ти може да поспиш.

Ръцете му се стегнаха върху волана.

— Няма проблем да карам още малко.

— Адам, не е така. Не се карай с мен за това, ще загубиш.

— Дори не можеш да караш…

Тя изтегли нишка въздух и я изпрати под капака. Цялата кола се разтресе.

— Не искам да чувам нито дума повече, Адам.

Той затвори уста и не проговори.

Разбира се, той изчака, докато колата не започна да пуши. Спряха на бензиностанция в края на изхода, с идеята възможно най-бързо да заредят, да отидат до тоалетната и да вземат малко храна от магазина.

Клеър излезе от колата и се протегна в свежия, студен нощен въздух. Беше хубаво да се отърве от тази стоманена кожа за малко.

Гледайки надолу към пътя, който отвеждаше от бензиностанцията нататък, тя изпита импулс да побегне — да почувства удара на бетона под обувките си и да позволи на студения нощен вятър да изпълни дробовете й и да си играе с разпуснатата й коса. Свобода от създадения от Челънджъра затвор.

Тя хвърли поглед към Адам, който наливаше гориво в колата. Раменете му бяха прегърбени, главата му бе наведена пред лицето на силния вятър. Стресът се усещаше ясно в начина, по който стоеше тялото му, в извивката на раменете му и в стегнатата му челюст. Бе невероятно притеснен за нея.

За първи път в живота й, освен майка й, имаше някой, когото го беше грижа за нея. Постоя дълго, гледайки Адам, усмивка заигра по устните й. В този момент, въпреки случващото им се, въпреки срещата им със смъртта тази сутрин, Клеър се чувстваше по-добре отколкото когато и да било през целия й живот.

— Адам.

Той вдигна поглед към нея, вятърът развяваше косата върху челото му. Имаше напрежение в извивката на челюстта му и в линиите, извиващи се около устата му. Тревога замъгляваше очите му и лежеше видима в суровия израз на устните му.

Клеър се усмихна.

Адам изглеждаше объркан за момент, а после буреносните облаци изчезнаха. Топлина замести твърдостта в изражението му, прогонвайки мрачната поза на устните му. Любов се появи в извивката на устните му, стопляйки очите му до по-тъмно синьо.

Те задържаха погледите си за още малко, а после тя се обърна и влезе в магазина, за да ползва тоалетната. Тя усещаше погледа на Адам като осезаема милувка по кожата си, докато се разхождаше. Когато се обърна към вратата, той все още се взираше в нея, усмивка играеше на устните му. Приятно чувство премина през тялото й.

Домове, това чувство ли беше любовта? Ако бе така, то на нея й харесваше.

Светлините на магазина я заслепиха, след като бяха карали в мрака толкова дълго. Тя премигна към флуоресцентните лампи, очите я боляха от липсата на сън.

Мъжът зад щанда й хвърли бърз поглед, след което се върна към четенето на списанието си. Тя подмина машината за замразени напитки и стелажи с пакетирани сладкиши и пакети чипс, стомахът й изкъркори. След като използваше тоалетната, щеше да изкупи половината магазин. Вредната храна, бе открила тя, беше златиста.

След като използва тоалетната (с голямо облекчение), тя застана до мивката, оставяйки топлата вода да облива ръцете й. Адам вероятно бе приключил със зареждането на колата. Можеха да вземат малко храна за из път и да потеглят отново, но тя щеше да кара. Трябваше да са партньори в това, а не…

— Клеър.

Тя вдигна поглед и видя Теван в отражението на огледалото. Стомахът й се сви. Тя се завъртя, събирайки сила. Той постави ръка на рамото й, точно когато тя го удари с магията си.

Бе закъсняла.

Светът избухна. Тялото й се разкъса на молекулно ниво и се разпиля из вселената. Когато се събра отново, тя бе коленичила на студения, бетонов под, повдигаше й се.

Върховете на чифт черни ботуши бяха на инчове от носа й. Някой пъшкаше наблизо — Теван. Поне бе успяла да удари копелето, преди да я телепортира. И все пак знаеше отлично, че демонските очи на Кай се взират надолу към нея със задоволство.

Бяха я заловили.