Аня Баст
Магьосническо сърце (11)

11

— Адам.

Клеър простена, а клепачите й изпърхаха и се отвориха. Една мускулеста ръка бе прехвърлена през леглото над главата й. Не можеше да види нищо друго от тялото на Адам.

Това бе хубаво.

Тя затвори отново очи и плъзна ръка между бедрата си, където еротичният сън, от който се бе събудила, все още я караше да чувства топлина и болезненост.

Никога не бе имала сън като този.

Той се бе надвесил над нея, едрото му тяло я притискаше към матрака, горещият му дъх бе върху ключицата, пъпа, вътрешната част на бедрата й… Стърчащата му руса коса докосваше кожата й, докато той отпиваше от същността й, водейки я бързо и неумолимо към разтърсващ оргазъм с устните и езика си.

Тя дори не знаеше, че подобни действия са възможни. Не правеха това на Юдай, поне доколкото знаеше.

Клеър стисна в юмруци чаршафите, спомняйки си как, след като той я беше докарал до оргазъм с устата си, бе задържал китките й над главата, а след това разтвори бедрата й с коляно, прикова я с ханша си и вкара пениса си дълбоко в нея.

Бе толкова реално.

И оргазмът й бе почти толкова реален. Бе утихнал дразнещо бързо, оставяйки я хлъзгава и незадоволена. Сънят бе направил зърната й чувствителни, а устата й искаше да бъде целуната отново така, както я бе целувал миналата нощ.

Клеър прокара пръсти по зърната си, изпращайки шокираща вълна от удоволствие през тялото й, която я накара да ахне. Под възглавничката на показалеца й, клиторът й бе набъбнал и нуждаещ се.

Тя простена от раздразнение.

Той наистина бе дошъл при нея миналата нощ, бе направил всичко по силите си да я прелъсти. Тя също го искаше. Бе паднала в краката му като някоя глупава девственица, отчаяна да се потъркалят. Домове, тя бе признала, че иска да прави секс с него и на практика му се бе хвърлила отгоре. Ако бе свалил панталоните й и бе направил всички онези еротични неща, които отразяваха очите му, тя щеше да му позволи и щеше да стене за още.

Но вместо това той внезапно бе прекратил връзката им — бе използвал извинението, че е отвратително — и едва я бе погледнал втори път след това, макар че спяха в една и съща стая. Единственото, което той направи, когато стана време за сън, бе да промърмори „лека нощ“ и да изгаси осветлението.

Копеле. Играеше някаква игра, а тя не знаеше правилата. Затова просто нямаше да играе.

Да, тя все още го искаше. Тялото я болеше от желание за още от докосването, с което я бе дразнил, за милувките, с които я бе дарил в съня й. Но нямаше да бъде изкушена и игнорирана. Проклет да е задето си мислеше, че е толкова отчаяна.

Ако той я искаше, а стана ясно, че това не е така, щеше да му се наложи да се потруди.

 

 

Адам се събуди със стон и най-голямата ерекция, която бе получавал някога.

Той с усилие си пое дъх и се претърколи, внимавайки за болезнено еректиралия си пенис. Леглото на Клеър бе празно, чаршафите и одеялата бяха спретнато подпъхнати под матрака, който бяха сложили на пода за нея. Гласът й дойде от другата стая, където говореше на Тео.

Какво, по дяволите!?

Не бе имал такъв сън от преди да стане тийнейджър и тогава поне свършваше в съня си и получаваше някакво облекчение.

Той притисна с длан очите си и издиша накъсано. Точно сега дори звукът на гласа й караше тялото му да се стяга от желание.

— Мамка му — изруга той и се изтърколи от леглото. Имаше нужда от душ — от студен душ.

Докато пресичаше пода близо до матрака й, той усети аромата на Клеър — онзи неин уникален аромат, който беше комбинация от сапун и някакво цвете, което не можеше да определи. Накара коленете му да омекнат от желание. Прииска му се да се строполи върху леглото й и да се търкаля в него като котка в трева.

Забърза към банята и пусна водата от душа, докато събуваше бельото си и го запрати на купчинка върху пода. После влезе под душа и остави хладната вода да се стича по тялото му, да блъска в раменете и главата му.

Адам се подпря с ръка върху облицованата с плочки стена на банята и затвори очи, опитвайки се да прогони спомена за съня, но се провали в този си опит. Усили до максимум студената вода, но дори и това не помогна.

Мекият допир на бедрата й до бузите му, вкусът и ароматът й, изпълващи сетивата му и подлудявайки го от нуждата да я изчука. Сладкото усещане от клитора й срещу езика му и начинът, по който тя трепереше и стенеше, докато той я отвеждаше към бърз и неумолим оргазъм, смучейки тази сладка, малка частица плът в устата си.

След това, възхитителното поддаване на бедрата й срещу коляното му и усещането на китките й под ръцете му. Горещият, кадифен капан на влагалището й около твърдия му пенис, толкова сладко влажно и перфектно. Как я чука здраво и бързо — плът се блъска в плът, — докато тя не потреперва за втори път, мускулите на хубавата й, прекрасна вагина го изцеждат до последната капчица…

Бе обвил ръка около ствола на пениса си още преди да осъзнае, че го прави. Адам се галеше от основата до върха, по-силно и по-бързо, по същия начин, по който искаше да влезе дълбоко в Клеър. Сви в юмрук ръката си върху стената, когато свърши, а удоволствието се надигна от топките му и избухна. Името на Клеър се изтърколи от устните му, когато го заля.

Когато се свърши, той подпря глава на стената и остави водата да се стича по тялото му.

Кое в тази жена го измъчваше така дяволски много? Бе имал много жени в живота си. Магьосниците бяха щастливци, че не трябва да се безпокоят, че може да хванат някоя болест. След смъртта на Елиза, Адам се бе уверил, че ще се възползва от тази облага.

Давейки мъката в секс с всякакви жени. Така го наричаше Джак.

Идеята беше, че никога не му бе пукало за жените, тогава защо точно тази му влияеше така? Сякаш беше някой тринадесетгодишен хлапак, който току-що беше открил купчината със списания „Пентхаус“ на баща си под леглото?

По дяволите, нямаше търпение магиите им да намерят баланса и да може да си почине.

След като взе душ, облече се и изгълта чаша черно кафе, той си наля още една и намери Клеър и Тео вън в задния двор.

Той беше единственият, който не беше облечен в зимно палто и ръкавици. Трябваше само да освободи малко магия и оставаше топъл. Като негова лична фурна. Адам предположи, че и Клеър може да го прави.

— Сега го натисни — нареди Клеър.

Земната магия запулсира, когато Тео издърпа около двадесет малки филиза от замръзналата земя в задния двор. Заради усилието, дъхът му стана видим във въздуха на мразовитата утрин. Зелените стъбла надигнаха сънливите си глави и разтвориха листа.

— Мамка му. — Адам застана до Клеър. Той заоглежда новите израстъци, които бяха изскочили от покритата с лед земя. — Можеше ли да го правиш и преди, Тео?

Тео направи почивка от взирането в новите растения, за да погледне Адам. Лицето му бе преобразено от благоговение. Той примига.

— Не.

Не получаваш често благоговение от Тео. Презрение. Гняв. Мълчание. Не благоговение. Беше шокиращо.

— Това е откачено. — Адам се обърна към Клеър. — И невероятно.

Клеър сви рамене.

— Това бяха едни от първите номера, на които ме научи Ру, когато му станах прислужница. Магията ми бе по-силна тогава. — Тя се смръщи. — Макар че тук, на Земята, магията е по-трудна за управление. Усеща се по-тежка тук.

— Знаеш ли номера за огнената магия? — Адам използва малко сила, за да стопли изстиващата чаша кафе, която държеше.

— Да, разбира се. Не мога да ви направя това, което Ру направи на мен, защото не съм дааеман, но мога да помогна и на двама ви да подобрите уменията си над елементите.

Тео се обърна към нея.

— Как Ру ти даде останалите три елемента?

Тео бе очарован от нея, след като бе освободила уникалната си сила, и не беше заради блестящата личност на Клеър или заради красивото й лице. Тео бе като хрътка търсеща и откриваща магия; нямаше съмнение в това. Той вече бе магьосник с много умения и беше завладян от нея, защото тя имаше още повече умения.

— Направи го с дааеманска магия. — Тя стисна устни. — Честно казано не съм сигурна как — постепенно през годините. Увеличаваше силата ми в определени моменти от годината, деня, чеса. Присаждаше й заклинания, променяйки и оформяйки я. Понякога дори посред нощ. Изглеждаше сложно и доскоро подозирах, че съм много ценна за него, защото я управляваше. Тогава запрати елиума в мен и ме изпрати препъваща се в заешката дупка с двама Атрика по петите ми.

— Не че искам да защитавам Ру или нещо подобно — каза Адам, — но звучи така, сякаш е бил принуден. Вероятно е тръгнал след теб възможно най-скоро. Разбира се, ако имам думата по въпроса, то той няма да те вземе обратно.

Адам отпи от кафето си, за да прикрие проблясъка на покровителство, което изпитваше към нея. Караше ръцете му да се стегнат и челюстта му да се сключи.

Клеър може и да имаше стокхолмски синдром или каквото и да е към Юдай и Ру, но Адам щеше да направи всичко възможно да го спре. Сякаш я покриваше черупка от лед и рано или късно това щеше да я убие.

Клеър му хвърли поглед, а в очите й блестеше гняв.

— Да, е, Ру бе мой другар и защитник в продължение на много години. Ако може да измъкне елиума от мен, ще му го позволя.

— Планираш ли да се върнеш на Юдай? — попита Тео.

Тя вдигна поглед към него.

— Не знам дали ще имам избор.

— Не си робиня — каза Тео с твърд глас. — Ти си свободен човек. Можеш сама да взимаш решения, Клеър.

Смехът й прозвуча рязко в тихия въздух.

— Мисля, че си наивен, Тео. — Тя хвърли поглед към Адам. — И двамата сте. Не знаете пред какво се изправяте срещу Атрика или Итрай. Аемоните на това място са били късметлии досега, че Итрай не са им обърнали внимание. Ако хвърлят око на това място, Домовете да са ви на помощ. Избор! — Тя изсумтя. — Не бих имала голям избор пред волята на Ру.

Тео я фиксира с пронизващ поглед, а челюстта му се стегна. Той отвори уста, за да отговори, но мобилният му телефон извибрира. Тео го извади от джоба си и влезе в къщата, отговаряйки на обаждането.

Адам отпусна челюст, колкото да проговори.

— Ако някога тръгнат след нас, Клеър, ще видиш колко точно изобретателни можем да бъдем. — Той знаеше, че очите му блестяха от гняв, противно на усмивката му. — Не ни подценявай.

— Съжалявам, ако съм наранила гордостта ти. Засега магьосниците от Сборището изглеждат силни. Надявам се, че ще бъдат способни да победят Итрай или Атрика, ако се стигне до там. Просто…

Той се обърна към нея, приближавайки се толкова, че можеше да помирише кожата й, да усети топлината на тялото й. Адам се поколеба, изведнъж чувствайки се малко пиян. Проклятие, добре, че намери облекчение под душа.

— Те, Клеър? Защо винаги поставяш граница между нас и тях и заставаш от страната на демоните? Ти си магьосница. Ти си една от нас.

Тя поклати глава, отмествайки поглед.

Той улови ръката й, маската, която винаги внимателно държеше на място имаше опасност да се изплъзне от изражението му, но не можеше да направи нищо по въпроса.

— Как мога да те накарам да видиш, че принадлежиш към нас, Клеър?

— Не принадлежа никъде, Адам. Не принадлежа на никого. Майка ми се е уверила в това, когато ме измъкна от това място, когато бях на шест, и ме даде на Итрай.

Хватката му се стегна за момент и устата му се отвори, после се затвори. Пусна я.

— Проклета да е майка ти тогава.

Тя се обърна и се отдалечи.

— Твърде късно.

Той я сграбчи за ръката и я завъртя с лице към себе си, преди да успее да си тръгне. Погледът му претърси нейния за някаква следа от това, което може би чувстваше.

— Добре съм, Адам. — После тя се обърна и влезе в къщата.

— Поне единият от нас е — прошепна той, преди тя да изчезне вътре.

Тя се поколеба, но продължи да върви.

 

 

Докато чакаха, Клеър остави въздушната си магия възможно най-свободна, за да може да я предупреди, ако Атрика се приближат до къщата, но след четири дни Атрика така и не се появиха. Това беше добре. Лошото беше, че Мика бе направил малък напредък относно проблема й и Клеър стана още по-нетърпелива да се отърве от елиума.

На дивана срещу нея лежеше Адам, разпънал мощното си тяло, заемайки всеки инч свободно пространство. Очите му бяха затворени, но Клеър знаеше, че той не спи. Вече можеше да разпознава промените в дишането му, които издаваха истинския сън. Тя лежеше будна през последните три нощи, заслушана във всяко негово движение.

Той носеше чифт протъркани дънки, които — не че отделяше голямо внимание — очертаваха бедрата и задника му много добре. Клеър харесваше сините дънки, дрехи каквито нямаха на Юдай. Особено много ги харесваше върху Адам, когато бяха протъркани на правилните места.

Тя се размърда неловко на стола си, бутайки тежката книга в скута си. Сънят, дори и след три дни, все още се бе вкопчил в паметта й. Все още я караше да потреперва, когато си помислеше за него.

И Адам все още не я бе докоснал.

Фактът, че Адам не я бе докоснал, я тревожеше далеч по-малко от това, че на нея много, много й се искаше да го направи.

Раздразнена, тя отгърна книгата за фотография, която бе отбелязала с палец, преди да я затвори. Тежкото тупване сепна Адам, карайки го да подскочи.

Тя въздъхна.

— Ако можех да отида в Сборището и да работя с Мика, може би заедно щяхме да го разгадаем. Трябва да погледна текстовете, които е получил, но от тук не мога да направя нищо, с което да му помогна.

Адам се отпусна отново и затвори очи.

— Твърде опасно. Ако Атрика не могат да те проследят магически — което явно не могат — логиката казва, че някак наблюдават Сборището, търсят следа за това къде си.

Тя метна книгата на възглавницата до себе си.

— Не ми харесва да имам оръжие в мен.

— Научи ли вече как да използваш елиума? Може би ако се научиш да го отприщваш и насочваш, ще се почувстваш по-малко враждебно настроена към него.

— Все още опитвам. Вчера успях само до толкова да го разбутам, че накрая ми стана лошо. Все едно имам рак в себе си.

— Рак? — Адам отвори очи, спусна дългите си крака на пода и прекоси стаята, отправяйки се към нея. Привличането между въздух и огън, което мощно им влияеше преди четири дни, досега трябваше да е отслабнало. Бяха прекарали много време заедно, дори спяха в една стая. По всички правила магиите им трябваше да са намерили баланса и да прекратят непрестанното докосване и бучене, взаимното въздействие, което бе от толкова сексуален характер.

Да не споменаваме факта, че тя не само имаше въздушна магия в себе си, но имаше и водна магия. Огънят и водата естествено се отблъскваха и трябваше да прекъснат това нещо между въздух и огън.

Но не, не стана така.

Сега, дори няколко дни по-късно, когато Адам се протегна и тя прие предложената й ръка, искри и тръпки преминаха през нея. С Тео, макар че те също споделяха привличането между вода и земя, тя го усещаше слабо и дори това малко привличане бе изчезнало преди два дни.

Адам бе онзи, който събуди тялото й от самоналожената сексуална кома. Адам бе онзи, който заинтригуваше всеки инч от тялото й.

Да, той не бе посегнал към нея нито веднъж след онзи следобед. Не си разменяха нищо повече от страстни погледи или случаен допир на телата в коридора, които караха колената й да омекват.

Очевидно тя бе единствената, която чувстваше привличането, и това нараняваше гордостта й.

Все пак не е като да нямаха време или възможност. По цял ден само упражняваха магия. Тя научи Тео и Адам на номера, за да ги направи по-силни, за да ги подготви за всяка възможна конфронтация с Атрика. Атрика притежаваха естествени щитове срещу магията на елементите, но това не означаваше, че не може да бъде използвана като оръжие, когато е управлявана по определен начин. Да позавъртиш малко снопа от сили на елементите и можеше да бъде доста ефективна срещу дааеман.

Когато не даваше уроци по магия, тя ровичкаше елиума. За съжаление през повечето време й прилошаваше като го прави.

Адам спря пред нея, поколеба се, после я издърпа до гърдите си.

Тя застина и опита да се отдръпне.

— Какво, в името на Домовете, правиш, Адам? — Движението й го накара единствено да я задържи по-здраво. Дъхът й се удари в твърдите му гърди и ръцете й се впиха в широките му рамене.

Тя застина и отчаяно се опита да игнорира това, че тялото й отговаряше на близостта му. Последното нещо, което искаше бе да му достави удоволствието да разбере колко й въздейства. Не и когато я дразни и после я отблъсква напълно. Въпреки думите си, Адам не я намираше за привлекателна в края на краищата. Това беше добре. Домовете знаеха, че досега трябваше да е свикнала да я намират за непривлекателна.

Той сграбчи ръката й, другата му ръка я обгърна през кръста. Клеър пребори импулса да се измъкне от него и да избяга от стаята. Къде изобщо беше Тео? Човекът изчезваше толкова често. Твърде често. Точно сега беше адски неудобно.

Адам завъртя ръката й и помилва дланта й с палец. Не трябваше да го чувства еротично, такова невинно нещо… но беше така.

— Нека го докосна.