Аня Баст
Магьосническо сърце (1)

1

Двадесет и три години като прислужница на дааеман бяха подготвили Клеър за много неща, но не и за това. Нищо не би могло да я подготви за това.

Тя се сви до тухлената стена, студът проникваше през тънката й рокля, и наблюдава как тъмните сенки нарастват върху отсрещната сграда. Захвърлена хартия, обезпокоена от вятъра, прошумоля по настилката, а от дъното на уличката внезапно се появиха гласове и смях, и постепенно затихнаха.

Сенките продължаваха да нарастват.

Клеър хвърли поглед към улицата отвъд сенчестата кухина, в която се бе скрила, където бледата жълта светлина от уличните лампи се разливаше по тротоара. Не мислеше, че ще успее. Не мислеше, че може да ги надбяга.

Имаше само няколко души на света — на който и да е свят — които можеха да надбягат твърдо решен дааеман, особено пък Атрика.

Чуждата земя въздишаше и трепереше много по-далеч от бетона под краката й, реагирайки на заглушената й и объркана магия. Това място, тази Земя, въобще не беше като в спомените й. Мястото, което бегло си спомняше, бе зелено, меко и изпълнено с аромат, с растящи неща. Това място бе твърдо и студено. Твърде шумно. Нараняваше очите й с остри ръбове и ярки светлини.

Част от нея беше копняла да се върне на това място, въпреки че по-голямата част от нея се боеше. Сега Клеър знаеше, че е била права да се страхува.

Отминете ме. Моля ви, отминете ме.

Странният, сух дъх от магията на Ру все още тегнеше в устата й. Горещият му прилив бе спаднал до нещо горчиво. Тръпнеше в тялото й, карайки я да трепери от време на време, докато тялото й се бореше да задържи това нещо, което беше толкова по-голямо от нея. Тя нямаше намерение да задържа тази сила. Не беше създадена за нея. Не беше нейна. Елиумът, най-силното оръжие на Итрай. Или поне тя така предполагаше. Каквото и да беше, Атрика го искаха и това можеше да означава само смъртта й.

Единственият въпрос беше дали ще дойде бързо или бавно.

Тя стисна плътно очи, спомняйки си. Беше се случило едва вчера, но сякаш бяха минали години. Когато Атрика бяха пробили защитите на двореца, Ру я бе завел до стаята с портала, възнамерявайки с нейна помощ да унищожи портала между измеренията, който свързваше Земята с Юдай.

Но, когато Атрика нахлуха в стаята, Ру я бе поразил с топка магия, толкова силна, че моментално й бе отнел сетивата за зрение, обоняние и слух. Както бе възнамерявал, зарядът я изстреля назад, в портала. Ру бе възнамерявал да разруши портала, след като тя премине, и несъмнено го бе направил, но не и преди двама Атрика да скочат след нея.

На Земята, където се намираше портала, й отне само момент да се ориентира и после се бе впуснала в бяг, за да спаси живота си, знаейки, че Атрика ще са непосредствено след нея. Въпреки че стомахът й бе натежал заради последиците от преминаването й през портала, въпреки че главата й бе готова да се разцепи като презрял пъпеш, тя тичаше.

Но не достатъчно бързо. Не достатъчно далеч. И със сигурност не се бе скрила достатъчно добре.

Миналата нощ бе изкачила някакви метални стълби и се бе свила на върха на сграда да поспи, със звуците на града, ширнал се под нея, град, който почти помнеше, но не съвсем. На сутринта, принудена да открие храна, бе слязла и направи всичко по силите си, за да избегне двамата Атрика, за които знаеше, че я преследват.

През всичките си години на Юдай, тя никога не бе виждала Атрика толкова отблизо. Ру, Кае, лидерът на дааеманите от вида Итрай, се бе отнасял с нея като с глезен домашен любимец. Беше я предпазвал от всичко, което можеше да я нарани… до сега. С Ру не бе търсила нищо, никога не бе оставала без храна. Това, всичко това, й бе напълно непознато.

Трябваше да намери Томас Монахан и аемоните, полухора — полудааемани, които живееха на тази планета. Тук се наричаха магьосници на елементите. Те бяха единствените, които можеха да разберат какво се случва. Те бяха единствените, които можеха да й помогнат сега.

Клеър знаеше малко за тях, не знаеше къде да ги открие, нито пък как функционираха в този свят. Дори не бе използвала магията си, не и с подаръка на Ру, който трептеше в нея. Нямаше представа как би реагирала магията й. Ако Ру й бе вдъхнал елиум, инцидентното й отприщване можеше да означава абсолютно унищожение. Неспособността да използва силата си бе може би най-лошото в настоящото й положение.

По-лошо от студа. По-лошо от глада или от умората, или от страха.

Бе спъната по всеки възможен начин.

На Клеър никога не й е било толкова студено. През всичките демонски зими, които бе прекарала на Юдай, където температурите се въртяха около съсипващи здравето на аемоните стойности, тя никога не е била толкова окаяна. Раната на крака, която получи през първия ден, докато бягаше от Атрика, не беше толкова излекувана, колкото замръзнала. Гладът постоянно я разсейваше и я отслабваше. В момента беше толкова мърлява, че хората на улицата я отбягваха и я гледаха състрадателно.

Никога не бе била толкова унизена.

Днес вървеше по улиците, без да знае накъде се е запътила. Знаеше само, че трябва да продължава, тъй като Атрика може би бяха способни да я проследят магически.

Хората притискаха хартия и монети, които тя разпозна като пари, в ръката й от време на време. Обаче, когато разпита къде би могла да открие магьосниците на елементите, те само я поглеждаха странно и се отдалечаваха бързо. Запитванията как да се защити от демоните — човешкото произношение на дааеман — срещаха подобен отговор, така че Клеър спря да пита. Тези случайни прояви на щедрост бяха малобройни и редки, но все пак й помогнаха да си купи малко храна, сделка, при която тя доста се запъна. А последвалото парче месо, увито във влажен хляб, беше ужасно.

Успя да се изплъзне на Атрика за известно време, но после зави зад ъгъла и се натъкна на тях. Клеър се завъртя и се опита да се отправи в противоположната посока, преди да я забележат, но бе твърде късно. Така че хукна по уличката и се постара да се скрие.

Сега те я търсеха. Можеше да ги помирише. Дааеманската магия имаше специфичен остър аромат, а тези Атрика не прикриваха истинската си същност в момента. Сякаш се опитваха да я сплашат.

Вършеше работа.

Клеър отвори очи само за миг и хвърли поглед към тъмното небе, с неговата необичайна липса на звезди. Тук нямаше нищо друго, освен бетон. Бетон и квадратни форми. Черно, студено небе. На Юдай, в столицата Ай, сградите бяха направени от лавандулов и розов мрамор, понякога черен или сив. Всички те блестяха и искряха под слънцето. Постройките бяха изградени от колони, нежни извивки и арки. Дворецът, наречен Иристрай, беше с величествена архитектура.

Въпреки това, дааеманите бяха жесток вид. Дори Сиари, образованата класа, бяха по-склонни да убиват преди да задават въпросите. Класата на бойците, Атрика, бяха най-зле. Противно на останалите видове, те се хранеха с гнила плът, обичаха да пият кръв и се възбуждаха от изтезания и болка.

Но всички видове, дори Атрика, имаха красива архитектура.

Майка й й беше казвала, че е родена тук, на Земята, и Клеър имаше някакви мъгляви, ранни детски спомени от това място, но по-скоро се чувстваше сякаш се бе плъзнала надолу в заешката дупка.

Преди да умре, майка й често бе разказвала на Клеър приказката за „Алиса в страната на чудесата“. Може би майка й се бе чувствала като Алиса, когато за пръв път бе дошла на Юдай, колкото и Клеър на Земята.

Мачкащи стъпки отекваха изпод нечии крака, смущаващо близо. Клеър замръзна, устата й пресъхна.

Сенчестите пръсти върху срещуположната сграда се удължиха и след това застинаха. Клеър задържа дъха си и дори не мигна. Викането и гласовете от улицата едва проникваха в блокираното й съзнание. Пръстите се обърнаха и се отправиха обратно в нейната посока.

Клеър балансираше, готова да хукне. Да бяга. Само това можеше да стори. Искаше да отприщи магията си, да използва най-доброто си оръжие. Пръстите я сърбяха от желанието да го стори.

Лице на дааеман изникна над нея.

— Хванах те.

Огромните му ръце се спуснаха върху раменете й и стиснаха. Сълзи избиха в очите й от болката. Тя се забори и хватката му се спусна върху китките й, карайки я да извика.

Вторият Атрика сграбчи първия през кръста и го повлече далеч от нея.

— Тя е моя! — изръмжа той.

Първият дааеман, който я беше сграбчил — Клеър смяташе, че се казва Теван — се надигна от мястото, където бе повален върху паважа. С тихо ръмжене, процеждащо се от гърлото му, той се нахвърли върху втория. Очите и на двама им светнаха в червено и зъбите им се удължиха.

Убийствена ярост.

Клеър постоя за част от секундата, наблюдавайки изправените един срещу друг дааемани. Ако магията, която Ру й бе вдъхнал, бе елиум, тя бе много ценна за тях. Естествено щяха да се бият за нея. В нея лежаха всичките им надежди и мечти за победа над властващите Итрай. Всеки щеше да иска контрол над нея.

Каква късметлийка бе, че носи такова съкровище.

Клеър хукна.

Осъзнавайки, че са изгубили плячката си, Атрика прекратиха териториалния си спор и я последваха.

Привеждайки се ниско и отклонявайки се, тя едва избегна хватката на Теван и се изстреля от уличката, криволичейки покрай високи, сребристи контейнери, купчини черни чували и прескачайки изхвърлени кашони. Обувките й, направени за гладкия, мраморен под в двореца, не се справяха добре по бетонните пътеки на Земята. Прокъсани отдолу, те осигуряваха малко защита.

Нещо остро се заби в подметката й и тя изскимтя, усещайки струйка гореща, лепкава кръв. Тя изруга на Аемни, един от обичайно говорените езици от всички видове. Сега им оставяше перфектна следа.

Тя сви в уличката и почти се сблъска с един мъж. Той й извика, когато тя го заобиколи и забърза надолу по тротоара.

В другия край, поток от хора напускаха сградата, разпръсквайки се из тъмните през нощта улици под ярко осветения знак, който висеше отгоре, говорейки и смеейки се. Знаейки, че тълпата бе единственият й шанс, Клеър заобиколи, пресичайки улицата. Лъскавите, движещи се бързо превозни средства — коли, така ги наричаха — пищяха и кривваха.

Тя се гмурна сред тълпата от другата страна, разпръсквайки тези, които бяха в непосредственото й обкръжение, с изненадани ахкания. Рискувайки да хвърли поглед назад, тя видя, че двамата Атрика бяха стигнали улицата и я бяха забелязали. Проправиха си път към нея.

— Помощ! Помогнете ми! — Гласът й звучеше дрезгаво и тя се задави с английския. Използваше го с Ру, когато той искаше практика, и със земния магьосник, Томас, когато беше заловен в Иристрай. Иначе не го бе говорила откакто майка й бе починала.

Хората около нея изглеждаха разтревожени. Повечето не я погледнаха. Правеха се, че я няма там, търсеща помощ, със съдрани обувки и разкъсана, мръсна рокля, които не осигуряваха защита от студения, хапещ въздух. Някои я погледнаха със съжаление на лицата си; други се подсмихваха и говореха иззад ръцете си. Една жена притисна в ръката й едно от парчетата зелена хартия. Клеър се взря в него, неразбирайки. Тя молеше за помощ, не за пари.

— Моля, даае… демоните — прошепна тя. — Демоните Атрика ще ме хванат.

Атрика щяха да отворят седалището на магията й, за да получат елиум. Щяха да я счупят като орех, за да се доберат до ядката вътре. Как ли Ру изобщо си е представял, че тя ще успее? Една слугиня аемон срещу двама мотивирани демони Атрика?

Тя затвори очи, преживявайки отново момента, когато Атрика бяха насилили вратата на стаята с портала на Итрай. Избликът на ярка магия, виковете и звуците на войната, всичките убийствено разгневени Атрика. Ру дори можеше да е мъртъв сега. Нямаше помощ в непосредственото й бъдеще. Дори и Ру да бе оцелял, щеше да отнеме много време, за да отвори нов портал и дори още по-дълго, за да я проследи.

Една ръка се сви върху рамото й, стряскайки я. Тя вдигна поглед към красиво мъжко лице. Елегантни, извити вежди, зелени очи, усмивка.

— Ела с мен — каза мъжът. — Има закусвалня нагоре по пътя. Ще вземем храна и ще видим какво можем да направим, за да ти помогнем.

Погледът й отскочи обратно към дааеманите, пресичащи улицата. Вече бяха много близо. Тя сграбчи ръката на мъжа.

— Да, да вървим.

Той потупа ръката й.

— Всичко е наред. Сега се успокой, става ли?

Тя хвърли поглед назад към преследвачите си.

— Нека останем с тълпата. Възразяваш ли?

— Разбира се, че не. Тълпата ще държи ли… демоните… настрани?

О, слава на всичките Четири Дома и на Покровителите! Той разбра. Тя кимна категорично.

— Няма да ме наранят, ако съм с човеци. Не искат да подстрекават междуизмерен инцидент.

Той повдигна вежди.

— А! Тогава да вървим. Как се казваш?

— Клеър.

— Клеър, какво хубаво име. Как е фамилията ти?

Тя не отговори, понеже не я знаеше. Майка й никога не й беше казвала. Тя само поклати глава и отмести поглед засрамено. Бяха ли фамилиите много важни тук? Признак на класа, може би?

Докато вървяха, мъжът отвори малък, черен предмет, натисна няколко бутона и заговори в него. Клеър не обърна внимание на това, което казваше, беше твърде съсредоточена върху дааеманите, които ги следваха. Сега спазваха дистанция, но щяха да я следят, докато не я откриеха сама и уязвима. Всичко, което правеше, бе да печели малко време.

Клеър се надяваше, че човеците имат някакъв начин за справяне с Атрика. Бе чула, че един от тях е бил приклещен тук за много години, без портал. Магьосниците се бяха справили с този. Може би магьосниците на елементите бяха владетели на това място. Би имало смисъл, имайки предвид способностите им. Макар че това не обясняваше празните погледи, които получаваше, когато питаше за тях. Поне бе открила един мъж, който разбираше за Атрика. Надяваше се, че той знае как да открие Томас Монахан.

Добрите новини — ако имаше добри новини — бяха, че има само двама Атрика и повече не можеха да ги последват, след като Ру бе разрушил портала.

В нея се надигна истеричен смях. Беше без пари и изгубена в непознат свят, в който не бе стъпвала откакто бе била на шест годинки и имаше само двама Атрика, които я преследваха. Това ли бяха добрите новини?

Мъжът погледна загрижено, когато тя се засмя. Той се поколеба, след това й отвори вратата на ресторанта.

— Пристигнахме.

Умът на Клеър се въртеше толкова бързо, че дори не бе забелязала, че са достигнали целта си.

Тя влезе в малко заведение, оглеждайки заобикалящата я обстановка. Хора стояха до дълъг плот. Останалите седяха в кабини близо до предния прозорец, откъдето се виждаше тъмната улица. Повечето от клиентите в ресторанта се обърнаха и я погледнаха, карайки Клеър да се смути заради дрехите и изцапаното си лице.

— Без скитници тук — каза кльощава сервитьорка с остри черти на лицето, носеща кана с някаква тъмна, неопределена течност.

Ужас прониза Клеър.

— Не съм скитница.

Тя отмести поглед, знаейки много добре, че изглежда като такава. Тя бе — беше — прислужница на Кае на демонския вид Итрай. Робиня, може би, но робиня на господаря. Това значеше най-доброто от всичко, макар и да бе собственост.

Мъжът постави ръка на рамото й.

— Разбира се, че не си. — После се обърна към сервитьорката. — Всичко е наред. Аз съм клиничен психолог и… — Той придърпа сервитьорката настрани и й заговори тихо. Сервитьорката кимна и й хвърли бегъл поглед.

Интуицията на Клеър настоя за внимание. Това не беше добре.

Това не беше добър поглед.

Клиничен психолог? Умът й се зарови сред пълните с уроци по английски тетрадки и речника, който майка й й бе оставила. Психологът беше доктор на ума. Защо го бе споменал на сервитьорката? Дали мислеше, че Клеър е луда?

Тя вдиша. Количеството на тревогата й се увеличи. Трябваше да се махне от тук. Това, което до преди миг изглеждаше като сигурно убежище, вече не изглеждаше така. Домове, тя нямаше представа на кого да се довери в този свят, което означаваше, че не може да има вяра на никого.

Вдигна поглед към прозореца и видя тъмнокожия Атрика да се взира в нея. Очите му бяха мрачни и изпълнени със заплаха. Той разтвори устни и зъбът му блесна към нея — мълчаливо обещание.

Звънчето на вратата зад нея иззвъня и тя се обърна, за да види другия Атрика, маскиран като човек, да влиза в закусвалнята. Този беше по-светъл от другия — висок, рус, с широки рамене. Нацепен от мускули, този можеше да счупи костите й със завъртане на китката си. Това бе онзи, за когото смяташе, че се казва Теван. Ако бе Теван, той бе един от водачите на въстанието на Атрика. Командир.

Странно, той изглеждаше като Ру. Това накара гърлото й да се стегне от копнеж по дома — безопасният, топъл дом. Тя имаше смесени чувства към Итрай, но точно сега мисълта за тях бе успокояващо позната в свят, изпълнен със заплахи.

Преди хиляди години, Итрай — ръководещи другите два вида дааеман — бяха опитали да изличат всички Атрика от лицето на Юдай. Бяха пропуснали само шепа от тях и тези оцелели се бяха покрили, заклевайки се един ден да вземат Юдай за себе си. Опитът за геноцид бе подхранил вече нарастващата война между видовете.

Онзи, когото мислеше за Теван, улови погледа й за дълго и тя не можа да извърне очи. Яростно обещание проблесна дълбоко в тъмносините му очи. Сви се в една от кабините и се престори, че чете пластмасовото меню. Все още носеше бойните си кожи от главата до петите и привличаше много любопитни погледи.

Всички видове дааеман, те бяха четири, можеха да прикриват вида си чрез магия. Например Атрика можеха да изглеждат като Итрай или Сиари, или Мандари. Показваха истинските си лица, само когато се ядосаха или когато бяха на лов. В момента Теван бе неразличим от останалите мъже в ресторанта, освен с мощното си телосложение.

Клеър се обърна отново с гръб, сърцето й блъскаше в гърдите. Тя залепи безцелен, спокоен поглед на лицето си. Нямаше да помогне, ако позволи на Атрика да разберат колко я плашат. Те обичаха жертвите им да се страхуват. Това правеше лова много по-задоволителен за тях, караше ги да бъдат още по-свирепи, когато хванеха плячката си.

Клеър отправи втори бърз поглед около обкръжението си, забеляза входа към кухнята и малкия коридор, който отвеждаше към две врати наблизо. Вероятно имаше заден изход, но тя не можеше да мине от там. Досега вторият Атрика несъмнено бе отишъл от другата страна; бе изчезнал от тротоара отпред. Тя имаше нужда от прозорец или нещо друго, което да я изведе отстрани на сградата.

Клиничният психолог се обърна отново към нея със стегната, малка усмивка на лицето си.

— Моля, нека седнем. Поръчах ти хубав портокалов сок.

Клеър не знаеше какъв е този портокалов сок, но не искаше нито капка от него.

— Трябва да, ъм…

Той я хвана за горната част на ръката и я поведе към кабината.

— Просто поседни с мен за малко. Искам да си поговоря с теб за… демоните.

Да, сега тя чу неверието в гласа му, когато каза думата „демон“, чу колебанието. Може би магьосниците тук бяха скрити. Може би хората не знаеха нищо за тях или за дааеман, нищо за пресичането с хората от Юдай в древното им минало.

Как можеше да са толкова невежи?

Клеър се плъзна смутено в кабината, усещайки хлъзгавата пластмаса под плата на роклята си. Поне тук бе топло. След миг сервитьорката постави висока чаша с ярка течност пред нея.

Мъжът се приведе напред, карайки пластмасата под него да изпука.

— Клеър, знаеш ли коя година е?

Не знаеше. Клеър се взря упорито в плота на масата.

— Клеър, знаеш ли в коя страна се намираш?

Това го знаеше. Тя вдигна поглед.

— Съединените щати.

Мъжът се усмихна.

— Много добре. Да, ти си в Чикаго, сред приятели. Знаеш ли кой е президентът на Съединените щати?

Тя не можеше да понесе повече.

— Разбира се, че не! Бях затворена в демонско измерение за двадесет и пет години, откакто бях на шест годинки! Върнах се само преди ден, след като бях принудена да поема топка магия, която не би трябвало да нося, и след това бях изблъскана през междуизмерен портал. Заради тази магия ме преследват двама от най-агресивния вид демони. Ще ме убият, за да се доберат до нея! — Тя стисна устни и се взря в увисналото му чене и разширените очи. — Така че виждате, сър, не искам да седя тук и да отговарям на безсмислени въпроси като кой е президентът ви.

Отвън пронизителният вой се усили. Тя се намръщи, поглеждайки през прозореца. Нещо приближаваше. Какъв бе този ужасен звук?

— Обадих се на някои хора да дойдат и да ти помогнат, Клеър.

Пореден смях се надигна в нея.

— Да ми помогнат? Никой не може да ми помогне сега. Още по-малко пък вие. — Тя се измъкна от кабината и хукна към кухнята. Зад себе си, тя чу как Атрика става и тръгва след нея, стъпките му бяха тежки върху лъскавия под.

Мъжът също я последва, викайки й да спре. Тя хвърли бърз поглед назад, виждайки Теван да го запраща настрани. Човешкият мъж се просна на плота и се килна на пода, докато клиентите в ресторанта ахкаха.

Тя се хвърли през вратата и в кухнята, моментално погълната от странни, мазни миризми. Клеър се плъзна и спря пред готвач, който стоеше с увиснало чене, държейки хлабаво някакъв инструмент за приготвяне на храна.

Клеър се затича надолу по стълбите до мъжа, единственият й възможен изход. Чувайки тежки стъпки след себе си, тя забърза към единственото подходящо място, което можеше да види — вратата водеше към някакъв склад — и затвори вратата с трясък след себе си.

Издърпа шкаф, пълен с консерви и пакети храна, пред вратата, докато Атрика я удряше от другата страна със сила, която караше зъбите да тракат. Теван ревеше от гняв, докато тя вклиняваше шкафа на място, което да предотврати отварянето на вратата.

Тя имаше предимство. Дааеманите не биха могли да скачат — да се телепортират — за няколко дни. Трябваше да открият истински баланс с честотата на вибрация на това измерение, преди да могат да го направят. Молекулите на това място се движеха по-бавно, отколкото на Юдай, и да огънат пространството, за да скочат, преди да са открили баланса, можеше да ги убие.

Трябваше да е такава късметлийка.

Клеър се завъртя, с разширени очи и дишайки тежко. Магията й пулсираше в гърдите, трептейки по ръцете и краката й, умолявайки за освобождение, но беше там, смесена с другата, странна дааеманска магия. Трябваше да я откаже.

Мед? Имаше ли мед тук? Всички видове дааеман бяха алергични към нея. На Юдай бе забранена, дори изровена и изхвърлена на места с токсични отпадъци, но тук, на Земята, не би била. Не видя никаква мед около себе си, която да може да познае. Много лошо, тъй като Теван и приятелят му все още нямаше да могат да осигурят никаква частична защита към метала.

Теван блъскаше и викаше от другата страна на вратата. Беше само въпрос на време да открие начин да влезе с магия.

Време да си върви. Като обезумяла, тя затърси път навън.

Ето! Малко прозорче до тавана, над малък плот, осеян с консерви със зеленчуци. Явно тази стая бе предимно под земята.

Зад нея вратата се открехна и металът на шкафа се огъна.

— Аз съм Теван, командир на войската на Атрика, и почти те спипах, малка магьоснице.