Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (97)

96.
Рафаел Гуиди

Юна паркира колата си до парк „Крунуберг“ и бързо прекосява зелените площи към сградата на полицията, като в същото време звъни в районното в Сьодертелие. Нещо го гризе отвътре, безпокойството, че не е останал до приключването на историята с Понтус Салман.

Лошите предчувствия още повече се засилват, когато колегата от Сьодертелие обяснява, че не знае къде е Понтус Салман.

— Ще се обадя отново — казва той на готландски диалект. — Дай ми само няколко минути.

— Но нали сте се погрижили за него? — пита Юна.

— Би трябвало — колебае се колегата.

— Съвсем ясно казах, че трябва да бъде задържан.

— Не ме притискай — казва полицаят. — Сигурен съм, че колегите са се справили добре.

Написва нещо на компютъра, мърмори на себе си и допълва още нещо, преди да отговори:

— Да, задържан е и пушката му е конфискувана: уинчестър 400.

— Добре, дръжте го, а аз ще изпратя кола да го вземе — казва Юна и усеща слабата миризма на плувен басейн от Крунубергаската баня, когато влиза през големите стъклени врати.

Качва се с асансьора, минава бързо по коридора и почти пред кабинета на Карлос Елиасон иззвънява телефонът му. Диса е. Всъщност няма време за разговор, но все пак се обажда.

— Здравей — казва Диса. — Ще дойдеш ли утре?

— Каза, че не искаш да празнуваш рождените си дни.

— Знам, но мислех… само ти и аз.

— Звучи добре — казва Юна.

— Имам да ти съобщя нещо важно.

— Окей — отвръща Юна вече пред вратата.

— Аз…

— Извинявай, Диса — прекъсва я той. — Но не мога да продължа. Хващаш ме на път към важна среща.

— Имам изненада — не млъква тя.

— Диса, трябва да затворя — прекъсва я той и отваря вратата.

— Но… — противи се Диса.

— Ужасно съжалявам, но няма да успея.

Влиза в стаята на Карлос и сяда на дивана, където вече се е настанила Сага Бауер.

— Не можем да открием Аксел Рисен и се опасяваме, че е свързано с разрешението за износ — казва Юна. — Мислим, че Рафаел Гуиди стои зад това, поради което е необходима заповед за арест веднага щом…

— Заповед за арест? — изненадано го прекъсва Карлос. — Аксел Рисен не отговаря по телефона от два часа, не е отишъл на работа сутринта и вие мислите, че е отвлечен от Рафаел Гуиди, преуспял бизнесмен, който никога не е бил обвиняван в каквото и да било престъпление.

Карлос вдига ръка и започва демонстративно да брои на пръсти:

— Шведската полиция няма данни за него, Европол няма данни за него, Интерпол няма данни за него, разговарях с полициите на Франция, Италия и Монако.

— А пък аз разговарях с Аня — усмихва се Юна.

— Ти си разговарял с…

Карлос млъква, когато вратата се отваря и влиза Аня Ларшон.

— В продължение на десет години името на Рафаел Гуиди се среща в шест предварителни разследвания, засягащи престъпления с оръжие, икономически престъпления и смъртни случаи — докладва тя.

— Но предварителни разследвания — възразява Карлос. — Те не означават…

— Мога ли да разкажа каквото знам? — прекъсва го тя.

— Да, разбира се.

— Подозренията към Рафаел Гуиди са отхвърляни в ранен стадий почти във всички случаи и никога не се е стигало до съдебен процес.

— Нищо ново — обажда се Карлос.

— Концернът му е спечелил 123 милиона долара от операция „Пустинна буря“ чрез снабдяване на щурмовите самолети „Найтхоук“ с АГМ-65 „Маверик“ — продължава Аня, след като поглежда за кратко в бележките си, за да провери данните. — При това една от дъщерните му фирми е снабдявала сръбските сили с ракетна артилерия при обстрелването на същите самолети по време на войната в Косово.

Аня показва снимка на Рафаел със слънчеви очила и оранжева чаша в ръка. Облечен е в леки дрехи: панталон с цвят на синчец и добре изгладена свободна риза в същия цвят. Застанал е усмихнат между двама, облечени в черно бодигардове пред червено ламборгини диабло.

— Съпругата на Рафаел… известната цигуларка Фиоренца Колини — продължава Аня. — Само година след раждането на сина им Петер заболяла от рак на гърдата, преминала всички възможни лечения, но починала, когато момчето било на седем години.

На изрезка от вестник „Република“ се вижда Фиоренца Колини с красива червена цигулка, целият оркестър на „Ла Скала“ е нареден зад нея, диригентът Рикардо Мути е застанал встрани, вълнистата му коса блести на светлината от прожекторите. Тя е облечена в елегантна, платинено лъскава рокля със сребриста бродерия и вшити мъниста, усмихва се на себе си с леко притворени клепачи. Десният лакът се движи надолу, лявата длан е разперена над цигулката, тонът, който свири, е висок.

На първата страница на „Нюзуик“ Рафаел Гуиди е застанал до Алис Купър и показва новородения си син под заглавието „Бебе за милиард долара“.

На друга изрезка е в светъл костюм и говори със Силвио Берлускони, а зад тях се виждат три блондинки в оскъдни бански около басейн от розов мрамор с формата на сърце.

— Рафаел Гуиди живее в Монако, но ако някой иска да се срещне с него, трябва да го направи в морето, това подразбрах — разказва Аня. — Понастоящем прекарва почти цялото си време на мегаяхтата си „Тереза“. И няма нищо чудно. Яхтата е творение на „Люрсен“ в Бремен отпреди петнайсет години, най-скъпата в света по онова време.

На малка снимка във френското списание „Вог“ се вижда белият, с форма на стрела, плавателен съд в открито море, като порцеланово острие на копие, а на плакат по средата с надпис „Лъвът в Кан“, е изобразено празненство от филмовия фестивал на борда на луксозното возило. Всички мъже са облечени в смокинги. Актьорът Кевин Костнър разговаря със Салма Хайек, а Рафаел Гуиди е застанал между съпругата си и известния плейбой модел, шведката Виктория Силвстед. Зад него стоят двама бодигардове с безизразни лица. Пристанището е загатнато през многото прозорци на трапезарията. Клетки за птици с тукани висят от тавана, а в средата има клетка с голям мъжки лъв.

Връщат изрезките от пресата на Аня, която казва спокойно:

— Всички ли ще чуем това… Белгийското разузнаване е записало телефонен разговор между италиански прокурор и Салваторе Гарибалди, бригаден генерал от Кралската италианска армия.

Раздава им импровизиран превод и пъха флашката в компютъра на Карлос, навежда се напред и кликва на звуковия файл. Програмата се отваря мигновено, нечий глас говори бързо. Монотонно се съобщават обстоятелствата около разговора на френски: място, дата и час. После се чува метално щракване и отдалечен тон за набиране.

Кратко пращене, обажда се ясен глас:

— Слушам и съм готов да започна предварителното разследване — казва прокурорът.

— Макар че никога не бих свидетелствал срещу Рафаел, дори и да ме изтезават, дори…

Гласът на Салваторе Гарибалди изчезва, записът пращи, става съвсем тихо, после отново се чува той, но слабо, като през затворена врата.

„… с дулни спирачи и безоткатни ракетни системи… и дяволски много мини… Рафаел никога не би… като в Руанда, не му пукаше. То не бяха тояги, то не бяха мачете — нищо, от което да се печелят пари. Но когато настъпи поврат и всичко се стовари върху Конго, искаше да участва, мислеше си, че нещата са се раздвижили. Първо въоръжаваше Руандийския патриотичен фронт, за да поощри Мобуту, а после започна да снабдява племето хуту с тежко въоръжение, за да даде отпор на Руандийски патриотичен фронт“.

Странно пищене се намесва сред пращенето, записът прекъсва, след което отново се долавя гласът му.

Диша бързо, мърмори на себе си и вече се чува съвсем близо:

„За това с кошмара не вярвах, че е сериозно. Трябваше да стоя до нея и да държа потната й ръка… Дъщеря ми беше на четиринайсет. Толкова красива, толкова прекрасна… Рафаел… направи го той самият, искаше да реже с ножа, крещеше, че владее кошмара ми. Умът ми не го побира“.

Странно пращене, загатнат вик, счупено стъкло, звукозаписът прекъсва.

„Защо иска да прави неща, които са… Взе ножа за рязане на филета от един от бодигардовете… лицето на дъщеря ми, красивото, красивото й лице…“

Салваторе Гарибалди ридае високо, жалва се и крещи, че иска да умре, нищо друго.

Пращене и записът свършва. Муха да бръмне, ще се чуе. В кабинета влиза игрива светлина през малките прозорци, които гледат към зелените склонове на парка.

— Този запис не доказва нищо — казва Карлос след малко. — В началото не иска да даде показания, така че предполагам, прокурорът е прекратил предварителното разследване.

— Три седмици след телефонния разговор собственик на куче е открил главата на Салваторе Гарибалди — казва Аня. — Лежала в канавката до алея Гьоте зад хиподрума в Рим.

— А какво се е случило с дъщерята? — тихо пита Юна.

— Четиринайсетгодишната Мария Гарибалди все още се издирва — лаконично съобщава Аня.

Карлос въздъхва, мърмори нещо, приближава се до аквариума и поглежда декоративните рибки, преди да се обърне към останалите.

— Какво да правя? Не можете да докажете, че мунициите са на път към Судан, нито пък да свържете изчезването на Аксел Рисен с Рафаел Гуиди — казва шефът. — Дайте ми и най-малката нишка и ще говоря с прокурора, но ми трябва нещо, което да ги свързва, а не само…

— Знам, че е той — прекъсва го Юна.

— Не само това, че Юна смята, че знае — приключва Карлос.

— Необходими са ни правомощия и ресурси, за да заловим Рафаел Гуиди за престъпление срещу шведското и международното законодателство — инати се Юна.

— Не и без доказателства — категоричен е Карлос.

— Ще ги открием — не се предава Юна.

— Трябва да убедим Понтус Салман да свидетелства.

— Ще го доведем още днес, но мисля, че трудно ще го накараме да свидетелства, прекалено е уплашен… толкова е уплашен, че е на път да сложи край на живота си — допълва Юна.

— Но ако арестуваме Рафаел, тогава сигурно ще се осмели да говори. Имам предвид, ако нещата се поуталожат — намесва се Сага.

— Не можем да арестуваме човек като Рафаел Гуиди без доказателства или свидетели — подчертава Карлос.

— Тогава какво, по дяволите, ще правим? — пита Сага.

— Ще попритиснем Понтус Салман, това е всичко, което можем…

— Но аз мисля, че Аксел Рисен е в опасност — казва Юна. — Нямаме време, за да…

Тримата млъкват и обръщат погледи към вратата, когато прокурорът Йенс Сванейелм влиза в стаята.