Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (72)

71.
Седем милиона варианти

Диса и Юна седят един срещу друг на маса в ресторант на площад „Мусебаке“. Слънчевата светлина огрява салона през големите прозорци с изглед към Стария град, острова Шепсхолмен и блестящата вода. Бяха яли печена херинга с картофено пюре и боровинков сос и тъкмо допиваха последните глътки безалкохолна бира. Роналд Браутигам седи на малката сцена пред черен роял, а десният лакът на Изабел ван Кьолен е повдигнат при движението на лъка.

Музиката спира, последните тонове на цигулката трептят, изчакват пианото и преди края високо вибрират.

Юна и Диса си тръгват от ресторанта, излизат на площада, спират и се поглеждат.

— Какво е това с Паганини? — недоумява тя и оправя яката на ризата му. — Последния път пак говори за него.

Той нежно улавя ръката й.

— Исках просто да се срещнем…

— За да се караме, че не си пиеш лекарството?

— Не — сериозно възразява той.

— А правиш ли го?

— Скоро ще започна да го пия. — В гласа му се долавя нетърпение.

Тя замълчава, светлозеленият й поглед спира върху него за миг. Поема си дъх и предлага да тръгват.

— Във всеки случай музиката беше великолепна. Сливаше се някак си нежно със светлината отвън. Мислех си, че Паганини винаги е бил… еквилибристичен и стремителен… Слушала съм веднъж Юнгве Малмстен да свири Каприз номер 5 в „Грьона лунд“^[1].

— Когато беше гадже на Бенджамин Гантенбайн.

— Сприятелихме се във Фейсбук след толкова години.

Разхождат се, хванати за ръка през Слусен надолу към моста Шепсбрун.

— Може ли да се разбере по пръстите какви тонове свири някой на цигулка? — пита Юна.

— Имаш предвид, без да се чува нищо?

— От снимка.

— Приблизително, струва ми се… зависи колко добре познаваш инструмента — казва тя.

— Но с каква точност?

— Мога да попитам Кай, ако е важно — предлага тя.

— Кай ли?

— Кай Самюелсон от музикалния факултет. Карах шофьорски курс с него, но всъщност го познавам чрез баща ми.

— Можеш ли да се обадиш сега?

— Окей — казва Диса и смръщва вежди. — Искаш да му позвъня сега?

— Да — отвръща Юна.

Тя пуска ръката му, взима телефона, търси сред контактите си и звъни на професора.

— Обажда се Диса — усмихва се тя. — Да не би да прекъсвам обяда ти?

Юна чува весел мъжки глас в слушалката. След кратка размяна на любезности Диса пита:

— В момента съм с един добър приятел, който иска да те попитам нещо.

Засмива се на коментара и пита по същество:

— Може ли да се види какви тонове свири един цигулар… не, изобщо… имам предвид по пръстите.

Юна гледа Диса, която слуша със смръщено чело. Някъде от уличките на Стария град се чува маршова музика.

— Окей — казва Диса след малко. — Знаеш ли, Кай, най-добре е да говориш с него.

И подава слушалката на Юна.

— Юна Лина.

— За когото Диса говори толкова много — допълва Кай Самюелсон с приветлив глас.

— Една цигулка има само четири струни — започва Юна. — Всъщност не би трябвало да може да се свирят много различни тонове…

— Какво имате предвид, като казвате „да се свирят“? — учудва се професорът.

— Най-ниският тон трябва да е свободен „сол“ — казва Юна със спокоен глас. — А някъде има и най-висок тон, който…

— Добре разсъждавате — прекъсва го професорът. — Френският учен Мерсен издава през 1636 година „Универсална хармония“. В това свое произведение споменава, че най-добрите цигулари могат да изсвирят до една октава над всеки свободен тон. Това означава, че обхватът е от малко „сол“ до три пъти подчертано „ми“… което ни дава общо трийсет и четири тона в хроматичната скала.

— Трийсет и четири тона — повтаря Юна.

— Но ако се насочим към малко по-съвременните музиканти — продължава Самюелсон ентусиазирано, — тогава диапазонът ще се разшири според новата позиция на пръстите… и е възможно достигане до три пъти подчертано „ла“, а по този начин и до хроматична скала с трийсет и девет тона.

— Продължавайте — казва Юна, докато Диса се спира до галерия със странни, размазани картини.

— Въпреки че още когато Рихард Щраус преработва учебника по инструментознание на Берлиоз през 1904 година, четири пъти подчертаното „сол“ се посочва за възможно най-високия тон за оркестров цигулар, което означава четирийсет и девет тона.

Докато Кай Самюелсон се смее в слушалката, Юна го изчаква мълчаливо.

— Горната граница далеч не е достигната — пояснява професорът. — При това може да се добави цял регистър от флажолети и кварти.

Те подминават новопостроен викингски кораб до Слотскайен и приближават парка „Кунгстрегорден“.

— А на виолончелото? — прекъсва го Юна нетърпеливо.

— Петдесет и осем — отвръща той.

Диса му хвърля припрян поглед и посочва масичките отвън.

— Всъщност въпросът ми е дали бихте могли да погледнете портрет на четирима музиканти: две цигулки, една виола и едно виолончело — казва Юна. — Бихте ли могли от ясна снимка, само като видите пръстите им, струните и грифовете на инструментите, да познаете какво свирят.

Юна чува как Кай Самюелсон си тананика в слушалката.

— Има много варианти, хиляди…

Диса свива рамене и продължава, без да го поглежда.

— Седем милиона комбинации — казва Кай Самюелсон след миг.

— Седем милиона — повтаря Юна.

В слушалката става тихо.

— Но на моята снимка — продължава Юна упорито — пръстите и струните се виждат ясно и доста лесно могат да се изключат много алтернативи.

— С удоволствие ще погледна снимката — отговаря професорът. — Но няма да мога да отгатна тоновете…

— Но…

— И представете си, Юна Лина — продължава той развеселен. — Представете си, че стигнете до приблизителните тонове… как бихте ги открили сред хилядите струнни квартети: Бетховен, Шуберт, Моцарт…

— Разбирам, невъзможно е — прекъсва го Юна.

— Категорично — допълва Кай.

Юна благодари за разговора и сяда до Диса, която го чака до зиданата ограда на един фонтан.

Тя скланя лице към рамото му. Когато я прегръща, си спомня думите на Роберт Рисен за брат му: „Щом Аксел не е успял, не вярвам, че е възможно“.