Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (70)

69.
Струнният квартет

Юна крачи редом с Аксел по мраморната пътечка в задния двор. Носи се силен аромат на люляк. Продължават към ателието и почукват. Свиренето утихва и на вратата застава мъж с оредяла коса, на средна възраст, доста красив, с интелигентно лице и със стройно някога тяло, но вече поотпуснато от годините.

— Полицаят иска да говори с теб — казва Аксел сериозно. — Заподозрян си в предизвикващо раздразнение поведение.

— Признавам безапелационно — казва Роберт.

— Приятно ми е — казва Юна.

— Има ли още нещо?

— Имаме всъщност няколко случая, престояли известно време — започва Юна.

— Сигурно съм виновен.

— Благодаря — казва Юна и подава ръка на Роберт. — Юна Лина, Национална полиция.

— За какво става дума? — пита по-малкият брат с усмивка.

— Разследваме неочакваната смърт на бившия генерален директор на Инспектората за стратегически продукти, затова разговарях с брат ви.

— Не знам нищо повече за Палмкруна от написаното във вестника.

— Мога ли да вляза за малко?

— Разбира се.

— Аз ще се върна при колегата ви — казва Аксел и затваря вратата след Юна.

Таванът е нисък и скосен като в мансарда. Сякаш е преустроено вече съществуващо мазе, където красиво лакирана дървена стълба води към ателието. Посреща ги силна смесица от миризми на прясно, рязано дърво, смола и терпентин. Навсякъде висят части от цигулки, подбрано дърво, издълбани тела, специални инструменти, длета, малки като коркова тапа, и закривени ножове.

— Чух ви да свирите през прозореца — казва Юна.

Роберт кимва и посочва красива цигулка.

— Малко трябва да се настрои.

— Вие ли сте я направили? — пита Юна.

— Да.

— Фантастично красива.

— Благодаря.

Роберт взима цигулката и я подава на Юна. Лъскавият инструмент е почти безтегловен. Юна го обръща и помирисва.

— Тайната е в лака — коментира Роберт и слага инструмента в калъф с виненочервена подплата.

Юна отваря чантата си, изважда найлоновия джоб и подава снимката, изпратена от Бьорн Алмскуг на Карл Палмкруна.

— Палмкруна — казва Роберт.

— Да, а познавате ли лицата отзад, музикантите?

Роберт поглежда отново снимката и кимва.

— Това е Мартин Бийвър — сочи той. — Кикуей Икеда… Изомура и Клайв Грийнсмит на чѐлото.

— Известни ли са?

Роберт се усмихва, без да иска:

— Почти легенди… Струнен квартет „Токио“.

— Струнен квартет „Токио“ — винаги ли свирят тези четиримата?

— Да.

— Винаги?

— От много отдавна жънат големи успехи.

— Виждате ли нещо особено на тази снимка?

Роберт поглежда внимателно.

— Не — казва той след малко.

— Не свирят само в Токио? — пита Юна.

— Свирят по целия свят, но инструментите са собственост на японска фондация.

— Обичайно ли е?

— Да, когато става въпрос за наистина специални инструменти — отвръща сериозно Роберт. — А тези, които виждате на снимката, са без съмнение едни от най-добрите в света.

— Разбирам.

— Квартетът „Паганини“ — казва Роберт.

— Квартетът „Паганини“ — повтаря Юна и поглежда отново музикантите на снимката.

Тъмен лъскав отблясък на дървото, черните дрехи на изпълнителите се отразяват в лака.

— Направени са от Страдивариус — разказва Роберт. — Най-старият инструмент е цигулка от 1680 година… Кикуей Икеда свири на него. Мартин Бийвър свири на цигулката, дадена от граф Козио ди Салабуе на Паганини.

Роберт млъква и хвърля въпросителен поглед към Юна, но той му кимва да продължи:

— Четирите инструмента са били притежание на Николо Паганини: виртуозен цигулар и композитор… написал произведения, смятани за напълно нелепи, защото изглеждали неизпълними, докато самият Паганини не вземел цигулката. Ще минат сто години след смъртта му, преди някой да засвири неговите творби… някои от техниките му все още се смятат за невъзможни… да, много са шегите за Паганини и двубоя му с цигулката.

Настъпва тишина. Юна поглежда отново снимката, четиримата мъже, които седят на сцената в далечината. Гледа инструментите им.

— Значи струнен квартет „Токио“ често свири заедно на тези инструменти?

— Да, имат осем-девет концерта на месец.

— Кога мислите, че е направена снимката?

— Не може да е по-стара от десет години, имам предвид, ако се съди по вида на Мартин Бийвър, когото съм срещал няколко пъти.

— Навярно може да се определи кога, ако се знае мястото?

— „Алте Опер“ във Франкфурт.

— Сигурен ли сте?

— Знам, че свирят там всяка година — казва Роберт. — Понякога дори няколко пъти в годината.

— По дяволите — промърморва Юна на фински.

Трябва да има начин да се определи кога е направена снимката, да се отхвърли или потвърди казаното от Понтус Салман.

Юна отваря найлоновия джоб, за да прибере копието, мисли си, че сигурно единствено Пенелопе може да изясни обстоятелствата.

Отново поглежда снимката, единия цигулар, движението на лъка, високо вдигнатия лакът, после вдига поглед и се взира в Роберт със светлосивите си очи.

— Едни и същи неща ли свирят, когато са на турне? — пита Юна.

— Едни и същи? Не, всъщност… изпълнявали са всичките квартети на Бетховен, а това само по себе си е доста голямо разнообразие. Свирят, разбира се, и много други произведения, понякога Шуберт и Барток. И Брамс. Списъкът е дълъг… Дебюси, Дворжак, Хайдн, голяма част от Моцарт и Равел и тъй нататък, и тъй нататък.

Юна се изправя, прави няколко крачки в ателието, спира се и се обръща към Роберт.

— Хрумна ми нещо — казва той с внезапна настойчивост. — Може ли, ако се гледат ръцете на музикантите… да се определи от снимката при внимателно вглеждане кое произведение изпълняват?

Роберт отваря и затваря уста, поклаща глава, но все пак не спира да се усмихва, гледайки снимката. В светлината на прожекторите на сцената на „Алте Опер“ свири струнен квартет „Токио“. Слабото лице на Клайв Грийнсмит е с необичайно благо изражение, високото му чело блести. Кикуей Икеда взима висок тон с кутрето на лявата си ръка по грифа на цигулката.

— За съжаление, е невъзможно, може да става въпрос за… който и да било тон, но…

— А с лупа… Тогава ще се виждат пръстите, струните, грифът на инструмента…

— Теоретично да, но…

Въздъхва и поклаща глава.

— Познавате ли някого, който би могъл да ми помогне? — продължава Юна настоятелно. — Някой музикант или преподавател в Музикалната академия, който би могъл да анализира снимката?

— Бих желал да…

— Няма да стане, така ли? — пита Юна.

— Не, сериозно — отвръща Роберт и свива рамене. — Щом Аксел не е успял, не вярвам да е възможно.

— Аксел? Брат ви?

— Не сте ли му я показали? — пита Роберт.

— Не — отвръща Юна.

— Нали разговаряхте се него.

— Не и за музика, нали вие сте музикантът — усмихва се полицаят.

— Попитайте го във всеки случай — заключава Роберт.

— Защо той…

Юна млъква, когато се почуква на вратата на ателието. Влиза Сага Бауер. Слънчевата светлина огрява русата й коса.

— Тук ли е Аксел? — пита тя.

— Не — отговаря Юна.

— Още един полицай? — учудва се Роберт с усмивка.

— От разузнаването — лаконична е Сага.

Паузата е малко по-дълга, Роберт сякаш не може да откъсне поглед от нея. Не може да се нагледа на големите, невероятно сини очи и сякаш изрисуваните светлорозови устни.

— Не знаех, че в Тайните служби има отдел за нимфи — продумва той, усмихва се широко и безгрижно, след което се опитва да изглежда сериозно: — Извинете, не беше нарочно, но наистина приличате на нимфа или на Бауерова принцеса.

— Външният вид лъже — казва тя сухо.

— Роберт Рисен — представя се той и подава ръка.

— Сага — отвръща тя.