Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (7)

6.
Как е настъпила смъртта

Двайсет минути по-късно комисар Юна Лина паркира черното си волво на „Страндвеген“. Зад него спира сребрист линкълн таун кар. Юна излиза от колата и чака двамата колеги от отдел „Убийства“. Заедно завиват покрай ъгъла и влизат откъм „Гревгатан“ 2.

В скърцащия стар асансьор до последния етаж Томи Куфоед разпитва Юна с обичайния си троснат тон какво знае до момента.

— Инспекторатът съобщил за отсъствието на Карл Палмкруна. Няма семейство и никой от колегите му не го е познавал по-отблизо. Но когато не се явил на работа, Отделът за опазване на обществения ред взел мерки. Йон Бенгтсон отишъл в апартамента му, открил го обесен и ми позвъни. Каза, че подозира, че се касае за престъпление, и настоя да намина незабавно.

Изразителното лице на Натан Полок се изкривява в гримаса:

— Какво го е навело на мисълта за убийство?

Асансьорът спира и Юна дърпа решетката. Йон Бенгтсон стои пред вратата на апартамента на Палмкруна. Пъха някакво книжле в джоба си и Юна му подава ръка.

— Томи Куфоед и Натан Полок от отдел „Убийства“ — представя ги Юна.

Тихо се поздравяват.

— Вратата беше отключена, когато влязох — започва да разказва Йон. — Чух музика и открих Палмкруна обесен в един от просторните салони. През годините съм намирал какви ли не старчета, но този път, се съмнявам… едва ли става дума за самоубийство с оглед позицията на Палмкруна в обществото…

— Добре че се обади — казва Юна.

— Разгледа ли мъртвеца? — пита рязко Томи Куфоед.

— Не посмях дори да се приближа до него — отвръща Йон.

— Много добре — промърморва Куфоед и двамата с Йон Бенгтсон слагат на пода плоскости, на които да стъпят.

След малко Юна и Натан Полок са готови да влязат. Йон чака до синия диван. Сочи двойната врата, леко открехната към светлия салон. Юна продължава напред, стъпвайки върху плоскостите, и бута вратата.

Усеща топлината от потоците слънчева светлина през високите прозорци. Карл Палмкруна виси по средата в светъл костюм, шлифер и леки обувки. Бялото лице е накацано от мухи: те снасят малки жълти яйца около очите и ъгълчетата на устните и кръжат около локвата урина и елегантното куфарче на пода. Тънкото въже е впито в шията, белегът е тъмночервен, кръв се е стекла надолу по ризата.

— Убийство — отсича Томи Куфоед, нахлузвайки чифт ръкавици.

От троснатия тон няма и помен, усмихнат застава на колене и започва да снима висящия труп.

— Шийните прешлени със сигурност са засегнати — отбелязва Полок.

Юна поглежда към тавана, а после към пода.

— Касае се за демонстрация — потръпва Куфоед и не спира да снима мъртвеца. — Имам предвид, че убиецът държи да покаже стореното, да каже нещо, да бъде чут.

— Това си помислих и аз — бърза да се съгласи Йон Бенгтсон. — Салонът е празен, няма столове или стълба, по които да се покачи.

— Какво иска да каже тогава? — продължава Куфоед, снижава камерата и оглежда тялото с присвити очи. — Обесването се свързва с предателство, Юда Искариот, който…

— Чакай малко — внимателно го прекъсва Юна.

Гледат неясния му жест към пода.

— Какво има? — пита Полок.

— Мисля, че е самоубийство — отвръща Юна.

— Типично. — Томи Куфоед се смее прекалено високо. — Плеснал с криле и полетял към…

— Куфарчето — продължава Юна. — Ако е било изправено, щял е да стигне.

— Но не до тавана — възразява Полок.

— Може да е подготвил примката предварително.

— Да, макар да си мисля, че грешиш.

Юна свива рамене и измънква:

— Заедно с музиката и възлите така…

— Няма ли поне да погледнем куфарчето? — упорства Полок.

— Първо трябва да проверя за следи — предупреждава Куфоед.

Мълчаливи съзерцават прегърбеното тяло на Томи Куфоед, който пропълзява и разгръща на пода черен пластмасов филм с тънък желатинов слой. Притиска го внимателно с гумен валяк.

— Можеш ли да извадиш две торбички и парче опаковъчна хартия? — пита той и посочва към чантата с материали.

— Велпапе ли? — уточнява Полок.

— Да, благодаря — отговаря Куфоед и поема торбичките, които Полок му подхвърля.

Набелязва следите по пода и му маха да се приближи.

— Ще откриеш отпечатък от обувка по периферния ръб на куфарчето — обажда се Юна. — Паднало е назад, а тялото се е олюляло по диагонал.

Натан Полок мълчи, приближава се и застава на колене. Сребристата му конска опашка увисва върху ръкава на сакото, когато се протяга и изправя куфарчето. Ясно се виждат светлосиви стъпки върху черната кожа.

— Какво ви казах? — пита Юна.

— Мамка му — въпреки умората, Томи Куфоед се усмихва с възхищение на Юна.

— Самоубийство — измънква Полок.

— Поне чисто технически — потвърждава Юна.

Стоят и гледат висящото тяло.

— На какво всъщност се натъкваме? — чуди се Куфоед, като усмивката не слиза от лицето му. — Човекът, който е взимал решения за износа на боеприпаси, е сложил край на живота си.

— Не е за нас — въздиша Полок.

Томи Куфоед смъква ръкавиците и кимва към тялото.

— Юна? Та какво за възлите и музиката?

— Двоен шкотов възел — пояснява инспекторът и посочва към куката на тавана. — Свързвам го с дългата кариера на Палмкруна във флота.

— А музиката?

Юна мълчи и го гледа замислено.

— Ти какво смяташ?

— Не знам, соната за цигулка. Началото на XIX век или…

Звънецът на вратата го прекъсва. Четиримата се споглеждат.

Юна се запътва към антрето, останалите го следват, но остават вътре, за да не се виждат от стълбището.

Той излиза в преддверието, спира, канейки се да погледне през шпионката, но се отказва.

Усеща течението през ключалката, когато протяга ръка и натиска бравата. Тежката врата се плъзва. Етажът е тъмен. Осветлението угасва автоматично, светлината от червено-кафявите прозорци е слаба. Съвсем наблизо чува бавно дишане. Някой скрит тежко си поема дъх. Ръката на Юна посяга към пистолета и той предпазливо поглежда зад отворената врата. В ивицата светлина от процепа до пантите стои висока жена с големи ръце. Около шейсет и пет годишна. Не помръдва. Голяма лепенка с телесен цвят е залепена на бузата й. Прошарената й коса е подстригана късо, на черта, като на младо момиче. Гледа Юна право в очите, без да се усмихва.

— Свалихте ли го? — пита тя.