Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (69)

68.
Повод за празнуване

В далечината откъм Техническия колеж Юна чува бучене на тромпети, свирене на свирки и приглушени, забързани удари на големи барабани. Група протестиращи се задава по улица „Уденгатан“. Двайсетина младежи с антифашистки символи. Носят табели, с които протестират срещу отношението на Тайните служби към членовете на „Бригадата“. Юна вижда да се развява пъстро парче плат със символа на дъгата и сърп и чук и чува как скандират със звънки млади гласове:

„Тайните“ вонят на фашизъм, държавата насърчава тероризъм!

Възмутените възгласи от „Уденгатан“ отзвучават, когато Юна Лина и Сага Бауер се запътват към идиличната уличка „Брахевеген“, по стръмно възвишение, издигащо се до църквата „Енгелбрект“. Бяха се свързали с Инспектората за стратегически продукти, където разбраха, че генералният директор работи вкъщи днешния предобед.

От лявата страна се намира красивият частен палат, където живеят братя Рисен в два отделни апартамента. Фасадата е величествена, но мрачна, от ръчно изработени тухли, инкрустирани с олово прозорци, художествена дърворезба и медни орнаменти около еркерите и комините.

Стигат до единствената, с тъмен блясък, външна врата и месингова табелка с името Аксел Рисен. Сага натиска копчето на звънеца. След миг тежката врата отваря висок, загорял от слънцето мъж, с приветливо изражение на лицето.

Сага се представя като комисар от разузнаването и обяснява накратко целта на посещението им. Аксел Рисен внимателно разглежда легитимацията й и вдига поглед:

— Съмнявам се, че ще мога да ви бъда полезен, но…

— Все пак винаги е удоволствие човек да се отбие тук — казва Юна Лина.

Аксел го поглежда учуден, но после се засмива одобрително на шегата му и ги въвежда в светлия висок салон. Облечен е в тъмносин панталон от костюм, светлосиня риза, закопчана догоре, и с пантофи на краката.

— Да седнем в оранжерията, там обикновено е малко по-хладно.

Следват Аксел през просторния апартамент, покрай широката махагонова стълба, в редица преминават през двата големи салона.

Оранжерията е остъклено място към градината, където високият жив плет хвърля зелени сенки и изгражда стена от листа и клони. Орхидеи без аромат и билки подправки са красиво подредени върху медна масичка, облицована с плочки.

— Заповядайте, седнете — поканва ги Аксел. — Тъкмо се канех да пия чай с шотландски бухти, би било приятно да ми направите компания.

— Не съм яла шотландски бухти, откакто бях на езиков курс в Единбург — усмихва се Сага.

— Чудесно — казва Аксел и излиза.

Връща се след няколко минути с метален поднос. Слага каната, чинийките с резенчетата лимон и захарницата в средата на масата. Малките тестени топки са увити в ленена кърпа. Аксел сервира внимателно на тримата, слага чаши и чинийки, и ленена салфетка до приборите на всекиго и после налива чая.

През врати и стени се чува слаб звук на цигулка.

— С какво мога да ви помогна? — пита Аксел.

Сага оставя внимателно чашата и казва с ясен глас:

— Имаме няколко въпроса към Инспектората за стратегически продукти и се надяваме да ни съдействате.

— Абсолютно, но в такъв случай трябва да позвъня и да проверя дали всичко е наред — пояснява той любезно и взима мобилния си телефон.

— Разбира се — отвръща Сага.

— Извинете, забравих името ви.

— Сага Бауер.

— Мога ли отново да погледна легитимацията ви?

Тя му я подава, той става и излиза. Чуват го да говори кратко, после влиза, благодари и й връща документа.

— Миналата година Инспекторатът е издал разрешителни за износ за Южна Африка, Намибия, Танзания, Алжир, Тунис — казва Сага забързано, сякаш не е имало пауза. — Муниции за тежки картечници, преносими противотанкови оръдия, гранатомети…

— И Яс Грипен^[1], разбира се — допълва Аксел. — Швеция си сътрудничи отдавна с много страни.

— Но никога със Судан?

Той отново среща погледа й и намек за усмивка пробягва по лицето му:

— Не допускам.

— Имам предвид преди заповедта за арест на президента Ал Башир — обяснява тя.

— Разбрах ви — казва той развеселен. — Противното би било напълно немислимо, нарича се „безусловна пречка“, излишно е да го обсъждаме.

— Вероятно сте успели да прегледате голяма част от решенията, взети от Палмкруна — интересува се Сага.

— Естествено — отвръща Аксел.

— Открихте ли нещо странно?

— Какво имате предвид под странно?

— Решения, които ви се струват особени — пояснява Сага и отпива от чая.

— Има ли основание за подозрения? — пита той.

— Това е въпросът ни към вас — усмихва се тя.

— Тогава отговорът ми е „не“.

— Доколко стигнахте назад във времето?

Юна чува въвеждащите въпроси на Сага за класификация, предварителна оценка и разрешение за износ, като същевременно наблюдава спокойното, съсредоточено лице на Аксел Рисен. Изведнъж отново се долавя цигулката. Звукът идва отвън, от отворения прозорец към градината. Мазурка с високи, тъжни тонове. После рязко прекъсва и започва отначало, пак спира и пак продължава.

Юна слуша музиката, мисли си за снимката на четиримата в частната ложа. Разсеяно докосва чантата си, в която носи копие.

Мисли си за Палмкруна, за това, как висеше с примка на шията, за завещанието и смъртта на сина му.

Вижда Сага да кима на нещо, което е казал Аксел. Зелен лъч преминава, трептейки, по лицето на Рисен и се отразява в медния поднос на масата.

„Палмкруна веднага разбира сериозността на положението, разсъждава Юна. Единственото, което Бьорн Алмскуг е трябвало да спомене в изнудваческото си писмо, е било, че Палмкруна на снимката е заедно с търговеца на оръжие Рафаел Гуиди. Директорът нито за миг не се е усъмнил в автентичността на снимката.“

Може би вече е знаел за съществуването й.

Или може би информацията на изнудвача за срещата в ложата е доказателство, че снимката съществува. Иначе нямаше да знае за нея.

Аксел долива чай на Сага. Тя маха троха от крайчеца на устата си.

„Нещо не е както трябва“, мисли си Юна.

Понтус Салман не се поколеба да посочи времето на срещата. Не изглеждаше снимката да го е обезпокоила.

Защо тогава е била заплаха в очите на Палмкруна?

Чува Аксел и Сага да обсъждат как изходните позиции за политиката на сигурност се променят, когато се вдига или се налага ембарго на дадени страни.

Юна мънка тихо, сякаш следи разговора, но всъщност продължава да мисли за снимката.

На масата в частната ложа е сервирано за четирима души и четирима са на снимката. Това означава, че петият, който държи фотоапарата, не е от гостите, за него няма предвидено място на масата, нито пък ще държи чаша шампанско в ръка.

Петият може би все още пази отговора на всичко това.

„Трябва да накараме Пенелопе скоро да проговори, мисли си Юна. Защото дори да не е тя фотографът, може да има ключа към загадката.“

Връща в паметта си лицата на снимката: Карл Палмкруна, Рафаел Гуиди, Агате ал Хайи и Понтус Салман.

Мисли за срещата с Понтус Салман, когато той се разпозна на снимката. Единственото забележително според него беше фактът, че Карл Палмкруна пиеше шампанско не защото е имало повод за празнуване, а защото поводът е бил само една първа среща.

Но ако все пак е имало повод за празнуване.

Пулсът на Юна се ускорява.

Ами ако и четиримата са вдигнали чаши в следващия момент и са се чукнали?

Понтус Салман посочи себе си и разказа предисторията на срещата, мястото и времето.

„Времето, мисли си Юна, времето, когато е направена снимката може да се разминава.“

Знаем само какво беше казал Понтус Салман, че срещата се е състояла във Франкфурт през пролетта на 2008 година.

Пенелопе Фернандес трябва да ни помогне.

Юна гледа ръцете си върху чантата. Предполага, че е възможно да се идентифицират музикантите отзад, чиито лица се виждат. Някой трябва да ги разпознае.

Защото ако разберем кои са музикантите, вероятно ще можем да докажем времето на срещата. Става дума за четирима души, които свирят в квартет.

Може би са свирили заедно само този единствен път. Без съмнение разпознаването ще определи кога е било това.

Естествено, казва си той, вече би трябвало да са го направили. Мисли си да остави Сага при Аксел Рисен и да отиде в полицията, да попита Петер Неслунд дали са се досетили, че съзвездието от музиканти може да даде точното време.

Поглежда Сага, тя се усмихва на Аксел Рисен и го пита за консолидирането на американската отбранителна промишленост. Споменава два от новите концерни гиганти: „Рейтиън“ и „Локхийд Мартин“.

Отново се чува звукът на цигулката през отворения прозорец. Този път нещо по-игриво. Рязка смяна на темпото, продължението звучи като надсвирване на две струни.

— Кой свири? — пита Юна и се надига.

— Брат ми, Роберт — отвръща Аксел с леко учудване.

— Разбирам — цигулар ли е?

— Гордостта на семейството… но преди всичко е лютиер, ателието му е тук отзад.

— Бих ли могъл да го попитам нещо?