Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (62)

61.
Това, за което винаги мисли

Още в десет Аксел си тръгва от Инспектората, за да работи вкъщи. Взима със себе си всички документи, свързани с разрешението за износ. Студено му е и е гладен, стига до грандхотела и поръчва късна закуска за двама. Прибира се и занася храната в кухнята. Бевърли седи до кухненската маса и разгръща някакво булчинско списание.

— Гладна ли си? — пита той.

— Не знам дали искам да бъда в бяло, когато се омъжвам — казва Бевърли. — Може би в светлорозово…

— Аз харесвам бяло — промърморва той.

Аксел подрежда подноса и двамата се качват в салона, в ъгъла в стил рококо до високите прозорци, където стои осмоъгълна маса от XVIII век. Плотът свидетелства за увлечението по инкрустации по онова време. Изобразени са дърво с пауни и жена, която свири на китайска цитра.

Аксел сервира в семейния порцеланов сервиз със сребърен герб, със сиви ленени салфетки и масивни винени чаши. Налива кока-кола в чашата на Бевърли и минерална вода с резенчета зелен лимон в своята.

Шията на Бевърли е крехка, брадичката изящна и красива. Едва наболата й коса подчертава меко заоблената задна част на главата й. Тя изпразва чашата и се протяга лениво. Красив детински жест. Той си мисли, че ще прави същото движение и като зряла жена, дори и като възрастна.

— Разкажи ми отново за музиката — моли тя.

— Докъде бяхме стигнали? — пита Аксел и насочва дистанционното към стереото.

От тонколоните се разнася надменно чувствената интерпретация на Александър Малтер^[1] на „Алина“ от Арво Перт^[2]. Аксел поглежда към чашата, в която играят балончетата в минералната вода, и изпитва неистово желание отново да започне да пие, да има бутилка шампанско към аспержите, преди да изпие хапчетата си за сън.

Налива й кока-кола. Тя вдига поглед и тихо благодари. Той се взира в големите й черни очи и не забелязва как пяната в чашата прелива, преди напитката да е потекла по масата. Целият китайски мотив потъмнява, сякаш слънцето се скрива зад облак, а под локвичката влага паркът с птиците заблестява.

Става и вижда отражението на Бевърли в прозореца, линията на брадичката й и изведнъж осъзнава, че тя прилича на Грета.

Странно, че го забелязва едва сега.

Иска просто да се обърне и да избяга, да напусне къщата, но си налага да вземе кърпа за подсушаване, преди сърцето му да си върне спокойния ритъм.

Лицата им съвсем не си приличат, но в много отношения Бевърли напомня за Грета.

Спира се и прокарва трепереща ръка по устата си.

Мисли за Грета всеки ден, опитва се да не мисли за нея всеки ден.

Седмицата до финала на конкурса го преследва.

Трийсет и четири години оттогава, но всичко в живота му е мрачно, беше толкова млад, само на седемнайсет, когато захвърли в миналото доста неща.