Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (56)

55.
Полицията

Страшна жега и задух е в къщата на Осиан Валенберг. Бьорн току се надига от стола, застава до прозореца и поглежда надолу към водата и кея. Пенелопе седи на дивана с телефона в ръка и чака полицията да отговори. Приеха сигнала и обещаха да се свържат с нея на същия номер, когато лодката на морската полиция наближи. Осиан седи във фотьойла с голяма чаша уиски и ги наблюдава. Беше взел успокоителни и каза с приглушен глас, че ще оцелее.

Пенелопе поглежда телефона, вижда, че сигналът отслабва, но все още е достатъчно силен. Полицията ще се обади съвсем скоро. Обляга се на дивана. Ужасно задушно е. Тениската й е мокра от пот. Затваря очи и мисли за Дарфур, за жегата в автобуса, когато пътува за Кубум, за да се присъедини към Джейн Одуя и „Акция срещу глада“.

Беше се запътила към бараките, в които се помещаваше администрацията на организацията, когато изведнъж спря. Забеляза деца, играещи на странна игра. Нареждаха глинени фигурки на пътя и ги оставяха колите да ги смачкат. Внимателно се приближи, за да разбере какво правят. Радваха се, когато сгазеха някоя от фигурките:

— Убих още една! Старец!

— Аз убих един фур^[1]!

Едно от децата изскачаше пак на пътя и бързо нареждаше две фигурки. Голяма и малка. Когато една каруца преобърна малката и я строши под колелата, децата тържествуваха:

— Мъничето умря! Малкото копеленце умря!

Пенелопе се приближи и ги попита какво правят, но те не й отговориха, а просто избягаха. Тя остана, загледана в глинените отломки, пръснати по червеникавия път.

Фурите са народът, дал името на района Дарфур. Това прастаро африканско племе е на път да изчезне от терора на Джанджавид^[2].

Тъй като африканските народи традиционно се препитават със земеделие, от незапомнени времена съществуват конфликти между тях и номадската част от населението. Но истинската причина за геноцида е нефтът. Той бе открит в местности, населени със стари племена, които трябваше да бъдат изселени.

Въпреки края на гражданската война на хартия, Джанджавид продължаваше със систематични чистки: изнасилваха жени, убиваха мъже и момчета, подпалваха жилища.

Пенелопе се бе загледала в бягащите арабски деца, бе се приближила и вдигнала оцелелите глинени фигурки от пътя, когато някой я извика:

— Пени! Пени!

Потрепери от страх, обърна се и видя Джейн Одуя да й маха. Джейн беше закръглена и нисичка, облечена в изтъркани от пране дънки и жълто яке. Едва я разпозна. Лицето й се бе сбръчкало и състарило само за няколко години.

— Джейн!

Прегърнаха се силно.

— Не трябва да говориш с тези деца — промълви Джейн. — Те са като всички останали, мразят ни, защото сме черни, не мога да ги разбера. Мразят черната кожа.

Джейн и Пенелопе се бяха запътили към бежанския лагер. Тук-там хората бяха започнали да се събират, за да хапнат и пийнат.

Миризмата от загоряло мляко се смесваше с вонята от тоалетните. Сините найлони на ООН се виждаха навсякъде, използваха се почти за всичко: завеси, защита от вятъра, чаршафи. Стотиците бели палатки на Червения кръст трептяха на вятъра, веещ над равнините.

Пенелопе бе последвала Джейн в голямата болнична палатка. Слънчевата светлина, преминаваща през белия плат, изглеждаше като посивяла. Джейн надникна през найлоновия прозорец в хирургичното отделение.

— Медицинските ми сестри се превърнаха в кадърни хирурзи — каза тихо. — Съвсем сами извършват ампутации и по-леки операции.

Две слабички момчета, около тринайсетгодишни, бяха внесли голям кашон с превързочни материали и го наредиха внимателно до няколко други. Дойдоха при Джейн, получиха благодарностите й и молба да помогнат на жените, пристигнали току-що, които се нуждаеха от вода, за да промиват раните. Момчетата излязоха и скоро се върнаха с големи пластмасови бутилки.

— Бяха към арабската милиция — поясни Джейн, кимайки към момчетата. — Но сега всичко е в застой. Поради липса на боеприпаси и оръжия се установи някакъв баланс, хората не знаят какво да правят, мнозина започнаха да помагат. В мъжкото училище доста от младежите са от милицията.

Една жена на носилка бе простенала, Джейн се завтече към нея, погали я по лицето. Едва на петнайсет години, но беше в напреднала бременност и с ампутиран крак.

През целия ден Пенелопе бе работила редом с Джейн, не задаваше въпроси, не говореше за нищо, правеше всичко каквото й кажат, за да се използват максимално лекарските познания на Джейн и колкото може повече хора да получат помощ.

Един африканец на около трийсет с красиво лице и мускулести рамене се бе приближил до Джейн с малка бяла кутийка.

— Трийсет нови дози антибиотици — каза сияещ.

— Сигурни ли са?

Той кимна с усмивка.

— Браво.

— Тръгвам, за да попритисна малко Рос, говореше, че тази седмица ще получим апарати за кръвно.

— Това е Грей — представи го Джейн. — Всъщност е учител, но не бих се справила без него.

Пенелопе бе протегнала ръка и срещна игривия му поглед.

— Пенелопе Фернандес.

— Тарзан — представи се той с вяло ръкостискане.

— Искаше да го наричат Тарзан, когато дойде тук — смееше се Джейн.

— Тарзан и Джейн — засмя се и той. — Аз съм нейният Тарзан.

— Най-накрая се съгласих да се нарича Грейстоук — разказваше Джейн. — Но всички смятат, че е прекалено трудно за изговаряне, така че трябва да се задоволи с Грей.

Един камион бе надул клаксона пред палатката и тримата бяха изтичали навън. Червеникав прах се вдигаше около ръждясалото возило. В откритата каросерия лежаха седем ранени при престрелка мъже. Бяха пристигнали от запад, от едно село, където бе избухнала престрелка около един кладенец.

Остатъкът от деня бе посветен на спешни операции. Единият от мъжете бе починал. При друг ранен до Пенелопе се приближи Грей с бутилка с вода. Тя поклати отрицателно глава, но той й се усмихна и спокойно каза:

— Ще успееш да пийнеш.

Благодари, пи вода и му помогна да прехвърлят ранените мъже на носилка.

Късно вечерта Пенелопе и Джейн бяха седнали изтощени на верандата на една от жилищните бараки и вечеряха. Все още беше горещо. Говориха си малко и гледаха към пътя между постройките и палатките, към хората, приключващи домакинската работа, докато се стъмва.

С падането на мрака се бе възцарила зловеща тишина. Пенелопе чуваше прибиращите се хора, шума от тоалетните, виждаше промъкващите се сенки в тъмнината. Но скоро всичко утихна, дори и най-малките деца спряха да плачат.

— Всички още се страхуват да не би войниците на Джанджавид отново да ги нападнат — каза Джейн, събирайки чиниите.

Бяха влезли, заключили и залостили външната врата, и после заедно измиха чиниите. Казаха си лека нощ и Пенелопе се отправи към стаята за гости в дъното на коридора.

Два часа по-късно се бе събудила. Беше заспала облечена, лежала и се вслушвала във величествената нощ на Дарфур. Не можеше да определи от какво се е събудила. Сърцето й тъкмо се успокояваше, когато изведнъж чу вик. Стана, приближи се до малкия прозорец с решетка и погледна навън. Луната осветяваше улицата. Някъде се чуваше напрегнат разговор. Трима тийнейджъри се задаваха по средата на улицата. Без съмнение бяха от милицията на Джанджавид. Единият беше с револвер в ръка. Пенелопе чу да крещят нещо за убиване на роби. Възрастният африканец, който печал картофи на жарава и ги продавал за два пиастъра парчето, вече седял на одеялото си пред склада на ООН. Момчетата го приближили и заплюли. Хилавият вдигнал револвера и застрелял стареца право в лицето. Гърмът проечал странно между постройките. Момчетата крещели, взели няколко картофа, наръфали ги и изритали останалите в канавката до убития мъж.

Излезли на улицата, огледали се, посочили и продължили право към бараката, в която живеели Пенелопе и Джейн. Пенелопе помнеше как бе задържала дъха си, чувайки ги да шарят по верандата, да говорят възбудено и да блъскат по вратата.

 

 

Пенелопе си поема дъх и отваря очи. Като че беше заспала на дивана на Осиан Валенберг.

Гръмотевица отзвучава с приглушен тътен. Небето се е смрачило.

Бьорн стои до прозореца, а Осиан отпива от уискито си.

Пенелопе поглежда телефона — никой не е звънял.

Морската полиция трябва скоро да пристигне.

Гърмежите бързо се приближават. Лампата на тавана угасва, аспираторът в кухнята утихва, токът спира. Чува се трополене по покрива и первазите и изведнъж завалява като из ведро.

Покритието на мобилния телефон се изгубва.

Светкавица озарява стаята, следва силен трясък.

Пенелопе се обляга и се вслушва в дъжда, усеща разхлаждането от прозореца, задрямва отново, но се събужда от думите на Бьорн.

— Какво? — пита тя.

— Лодка — повтаря той. — Полицейска лодка.

Тя бързо се надига и поглежда навън. Водата сякаш ври от силния порой. Голямата лодка вече се насочва към кея. Пенелопе поглежда телефона. Все още няма покритие.

— Побързай — казва Бьорн.

Той се опитва да пъхне ключа в ключалката на вратата на верандата. Ръцете му треперят. Лодката се плъзга към брега, като дава сигнал със сирената.

— Не става — ядосва се Бьорн. — Не е този ключ.

— Ой, ой, ой — ухилва се Осиан и изважда цяла връзка ключове. — Тогава трябва да е този.

Бьорн го грабва, пъха го в ключалката, завърта го и чува металното щракане.

Лодката едва се вижда в дъжда и вече започва да се отдалечава от кея, когато Бьорн отключва вратата.

— Бьорн — вика Пенелопе.

Моторът бучи и водата се пени, той размахва ръце и тича в дъжда надолу по чакълената пътека.

— Тук горе — вика той. — Тук сме.

Раменете и бедрата му са вир-вода. Слиза до кея и вижда как водата бълбука под спрелите двигатели. Чанта с оборудване за спешна медицинска помощ стои на кърмата. През предния прозорец се мярка полицай. Нова светкавица проблясва на небето. Оглушителен гръм. Полицаят, изглежда, говори по радиостанцията. Дъждът чука по покрива на моторницата. Вълни се разбиват в брега. Бьорн вика и маха с ръка. Лодката се връща плавно с левия борд към кея.

Бьорн се хваща за мокрите перила и се качва на палубата, слиза по спускаща се пътека към метална врата. Лодката се олюлява на вълните. Той се клатушка, отваря тежката врата и влиза.

Сладникава, метална миризма се носи из рулевата рубка, напомняща за петрол и пот.

Първото, което вижда, е почернял от слънцето полицай с рана на челото. Очите му са широко отворени. Потопен е в почти черна локва кръв. Бьорн се задъхва, оглежда се в тъмното и съзира полицейско оборудване, дъждобрани и списание за сърфисти. Чува глас през бръмченето на двигателя. Осиан Валенберг вика нещо от пътеката. Приближава се, накуцвайки към кея с жълт чадър над главата. Бьорн чувства пулса да бие в слепоочията му и разбира грешката си, попаднал е в капан. Вижда петната от кръв по вътрешната страна на стъклото и опипва да намери бравата. Стълбата към каютата проскърцва, той се обръща и вижда преследвача да изниква от мрака. Облечен е в полицейски дрехи, със съсредоточено, търсещо лице. Бьорн осъзнава, че е прекалено късно да бяга. Грабва една отвертка от полицата над таблото за управление, за да се брани.

Преследвачът се държи за парапета на стълбата, влиза в кабината, примигва на острата светлина и поглежда към прозореца и брега. Дъждът бие по стъклото. Бьорн се мести бързо. Цели се в сърцето с отвертката, отскача напред, без напълно да разбира какво се случва. Само рамото му леко потрепва. Изведнъж губи усещане за ръката си от кос, напречен удар. Отвертката пада на пода, издрънчава зад алуминиева кутия с инструменти. Преследвачът все още не пуска безжизнената му ръка, издърпва го напред, накланя тялото му, подсича крака му с ритник и го засилва, така че да падне с лице надолу върху стъпенката под руля. Вратът му се пречупва от удара с приглушен пукот. Няма усещане, само странни искри, малки пламъчета, подскачащи в тъмнината: все по-бавни и по-приятни. Лицето му леко потръпва, след няколко секунди е мъртъв.