Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (49)

48.
Булчинската корона

Трудно е да се свържеш с някого от „Силенция Дифенс“ АД. Всички телефони водят до един и същ лабиринт от прехвърляния и предварително записана информация. Най-накрая обаче Сага пробива, след като избира деветка и звездичка, за да се свърже директно с търговците от фирмата. Обажда се секретарка, чиито въпроси тя игнорира и говори по същество. Секретарката първо я изслушва, после й обяснява, че е избрала погрешен номер и че приемното време вече е изтекло.

— Ще ви помоля да се обадите отново утре между девет и единайсет и…

— Погрижете се да предупредите Понтус Салман, че ще бъде посетен от Тайните служби в два часа днес — прекъсва я Сага с повишен тон.

Чува се тихо щракане на компютърна клавиатура.

— Съжалявам — казва секретарката след миг. — Има срещи през целия ден.

— Не и в два часа — възразява Сага.

— Напротив, записано е, че…

— Защото тогава ще разговаря с мен — прекъсва я тя.

— Ще предам молбата ви.

— Благодаря много — приключва Сага и среща погледа на Юна през масата.

— В два часа? — пита той.

— Да.

— Томи Куфоед иска да погледне снимката — казва Юна. — Ще се видим в стаята му след обяда, преди да тръгнем.

Докато Юна обядва с Диса, криминалистите от Националната полиция обработват снимката.

Лицето на един от четиримата в ложата е изтрито до неузнаваемост.

 

 

Диса се усмихва на себе си, докато изважда купата от уреда за варене на ориз. Подава я на Юна и го наблюдава как навлажнява пръстите си, за да провери дали оризът е изстинал, за да може да оформя малки възглавнички от него.

— Знаеш ли, че Сьодермалм има собствена Голгота? — пита тя.

— Голгота? Не е ли…

— Хълм като Голгота — кимва Диса, отваря кухненския шкаф на Юна, изважда две чаши, налива бяло вино в едната и вода в другата.

Лицето на Диса изглежда спокойно. Летните лунички са все по-забележими, а непокорната коса е събрана на врата в хлабава плитка. Юна си измива ръцете и изважда нова кухненска кърпа. Диса застава пред него и увива ръце около врата му. Той отвръща на прегръдката й. Допира лице до главата й, вдишва аромата на косата й и усеща как топлите й длани галят гърба и врата му.

— Не можем ли да опитаме — шепне тя. — Не можем ли да го направим?

— Можем — тихо отвръща той.

Тя го държи здраво, здраво, после се освобождава от ръцете му.

— Понякога направо ме вбесяваш — мърмори и му обръща гръб.

— Диса, аз съм такъв, какъвто съм, но…

— Хубаво е, че не живеем заедно — прекъсва го тя и напуска кухнята.

Чува я да се заключва в банята, колебае се дали да я последва, чука на вратата, но всъщност знае, че тя иска да остане за малко насаме. Променя намерението си и се връща към храната. Взима парченце риба на дланта си и настъргва лентички уасаби^[1] отгоре.

След малко вратата на банята се отваря и Диса се връща в кухнята, застава на прага и го наблюдава как приготвя сушито.

— Спомняш ли си — казва Диса със смях в гласа — как майка ти винаги отделяше сьомгата от сушито и я пържеше, преди да я върне върху ориза.

— Да.

— Да сервирам ли? — пита Диса.

— Ако искаш.

Диса отнася чиниите и клечките към всекидневната, спира до прозореца и поглежда надолу към улица „Валингатан“, където просветват светлозелените листа на група дървета. Погледът й се рее над приятния квартал до площад „Нора Банториет“, където Юна живее от година.

Сервира върху мръснобялата маса, връща се в кухнята и глътва малко вино. Загубило е от остротата си, което всъщност се дължи на изстудяването. Потиска желанието си да седне на лакираното дюшеме и да попита дали не могат да ядат на пода с ръце, като деца, под масата. Но вместо това казва:

— Получих покана за среща.

— Покана за среща?

Кима, като й се иска да се държи малко гадно, но не съвсем.

— Разкажи ми — спокойно казва Юна и носи подноса със сушито на масата.

Диса отново взима чашата и казва игриво:

— Нищо, просто познат от музея от половин година ме пита дали искам да вечерям с него някоя вечер.

— Нима някой все още го прави? Кани дами на вечеря?

Диса се усмихва накриво:

— Ревнуваш ли?

— Не знам, малко — казва Юна и се приближава до нея. — Приятно е да те поканят на вечеря.

— Да.

Диса прокарва пръсти през гъстата му коса.

— Красив ли е? — пита Юна.

— Всъщност да.

— Какво по-добро.

— Но аз не искам да изляза с него — усмихва се Диса.

Той не отговаря, стои, без да помръдва, с обърнато настрани лице.

— Знаеш какво искам — нежно казва тя.

Лицето му изведнъж странно пребледнява, тя вижда перлите пот, избили на челото му. Бавно вдига поглед към нея: в очите му има нещо мрачно, тежко и бездънно.

— Юна? Да забравим това — смотолевя тя. — Извинявай…

Той отваря уста, за да каже нещо, прави крачка, но краката му внезапно се подгъват.

— Юна — извиква Диса и изпуска чашата.

Свлича се на пода до него, прегръща го и шепне, че скоро ще му мине.

След малко лицето му се прояснява, болката постепенно го отпуска.

Диса помита стъклата от чашата и двамата сядат мълчаливи на масата.

— Не пиеш лекарството си — казва тя.

— Доспива ми се от него. Трябва да мога да мисля, точно сега е важно мисълта ми да е ясна.

— Обеща да го пиеш.

— И ще го пия — уверява я той.

— Опасно е, знаеш — шепне тя.

— Започвам веднага, щом разреша този случай.

— А ако не го разрешиш?

 

 

Отдалече Северният музей прилича на бижу, изработено от слонова кост, но в действителност е построен от пясък и варовик. Изящна ренесансова мечта с изобилие от остри върхове и кули. Изграден е в чест на суверенитета на северните народи, макар при откриването му в един дъждовен ден през лятото на 1907 година съюзът с Норвегия да е разтрогнат, а кралят — мъртъв.

Юна бързо прекосява огромното фоайе и спира едва когато се изкачва по стълбите, съсредоточава се, задържа поглед върху пода и продължава бавно покрай осветените витрини. Нищо не привлича вниманието му. Той просто продължава да обикаля, обладан от спомени и носталгия.

Пазачът вече му е приготвил стол пред една от витрините.

Юна Лина сяда и започва да наблюдава лапландската булчинска корона с осем върха като две сплетени ръце. Тя проблясва нежно като жарава на светлината зад тънкото стъкло. Юна чува вътрешен глас, вижда усмихнато лице, както е седнал зад кормилото и кара в оня дъждовен ден, в който слънцето блести в уличните локви, сякаш огън блика изпод земята. Обръща се към задната седалка, за да провери дали Луми е седнала както трябва.

Булчинската корона изглежда направена от светли клони, кожа или сплетена коса. Наслаждава се на обета й за любов и щастие и мисли за сериозното изражение на съпругата си, за косата й с цвят на пясък, падаща върху лицето.

— Как си? — пита го пазачът.

Юна го поглежда учуден. Мъжът работи тук от години. Той е на средна възраст с набола брада и зачервени очи.

— Да ти кажа, не знам — смотолевя Юна и става от стола.

Споменът за малката ръчичка на Луми остава да тежи в съзнанието му, когато напуска музея. Само се беше обърнал, за да провери дали е седнала както трябва и внезапно почувствал как ръката й докосва пръстите му.