Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (42)

41.
Безсъние

Преди десет месеца Аксел Рисен срещна Бевърли Андершон за първи път. Всичко се дължеше на сериозните му проблеми със съня. След една случка преди повече от трийсет години заспиваше трудно. Помагаха му само хапчета за сън, изкуствен сън без сънища, може би без истинска почивка.

Но сън.

Трябваше непрекъснато да увеличава дозата. Хапчетата създаваха сънотворен шум, който заглушаваше мислите. Харесваше ги и ги смесваше със скъпо отлежало уиски. Но след прекалена употреба повече от двайсет години, брат му го бе открил в антрето в безсъзнание и с бликнала от двете ноздри кръв.

В Каролинската болница констатираха цироза на черния дроб.

Хроничното увреждане на клетките бе толкова напреднало, че го поставиха на опашка за трансплантация веднага след задължителния контролен период. Но поради нулевата му кръвна група и необичайно редкия тип тъкан, броят на възможните донори намаля катастрофално.

По-малкият му брат можеше да дари част от черния си дроб, ако нямаше сериозна аритмия и сърцето му можеше да не издържи тежката операция.

Надеждата за донор бе почти равна на нула, но ако Аксел се въздържаше от алкохола и приспивателните, нямаше да умре. И заедно с постоянна доза конакион, индерал и спиронолактон черният дроб щеше да функционира, така че той да води нормален живот.

Но сънят му изчезна, спеше не повече от час-два на нощ. Приеха го в специализирана клиника в Гьотеборг, направиха му полисомнография и поставиха диагноза на инсомнията му. Но тъй като приемането на лекарства бе изключено, можеше само да бъде посъветван за различни техники на заспиване, медитация, подлагане на хипноза и самовнушение, но нищо не помагаше.

Четири месеца след чернодробния колапс имаше буден период от девет денонощия и получи нещо като психичен срив.

Доброволно бе настанен в частната психиатрия „Св. Мария Йерта“.

Там срещна Бевърли, която тогава бе на не повече от четиринайсет.

Както обикновено, Аксел лежеше в стаята си, без да може да заспи, бе може би три през нощта, пълен мрак, когато тя отвори вратата. Приличаше на зъл дух, на сомнамбул, обикалящ коридорите по нощите.

Може би просто е търсела някого, при когото да остане.

Той лежеше в безсъние и отчаяние, когато момичето влезе. Застана тихо пред него, дългата й нощница се влачела по пода.

— Видях, че свети тук — прошепнала тя. — От теб струи светлина.

Приближи се до него и пропълзя в леглото му. Той не знаеше какво прави, хвана я за косата прекалено грубо и я притисна до себе си. Тя лежеше, без да отрони и дума. Вкопчи се в телцето й, притисна лице в шията й и изведнъж заспа.

Потъна в море от сън.

Първия път остана само няколко минути, но след това идваше всяка нощ.

Прегръщаше я, държеше я плътно до себе си и заспиваше, плувнал в пот.

Психическата му нестабилност премина, а Бевърли спря да се лута из коридорите.

И двамата решиха да си тръгнат от „Св. Мария Йерта“, а случилото се по-късно бе мълчаливо и отчаяно споразумение помежду им.

Разбираха, че същината на връзката им трябва да остане тайна, но за пред хората Бевърли получи разрешение от баща си да живее на квартира в отделена част от апартамента на Аксел Рисен в очакване на студентско жилище.

Бевърли Андершон е вече на петнайсет, граничното й разстройство е диагностицирано. Липсва й мярка в отношението към околните и способност да поставя граници. Няма нормален инстинкт за самосъхранение.

В миналото момичета като нея били затваряни в домове за бавноразвиващи се, стерилизирали ги насила или ги лоботомирали от опасения за необуздана сексуалност и разврат.

Все още има момичета като Бевърли, които тръгват подир неподходящи хора с цялото си доверие, а те не им мислят нищо добро.

Но Бевърли е късметлийка с Аксел Рисен. Често си го повтаря: той не е педофил, не иска да я нарани или да печели пари чрез нея. Нужна му е само заради съня му. Често казва, че той ще се ожени за нея, когато порасне достатъчно.

Аксел я оставя да развихря фантазията си около сватбата, защото това я прави доволна и спокойна. Убеждава се, че по този начин я защитава от заобикалящия свят, но, разбира се, знае, че същевременно я използва. Срамува се, но не намира друг изход, страхува се да не бъде сполетян отново от голямото безсъние.

Бевърли излиза с четка за зъби в уста. Кимва към трите цигулки, окачени на стената.

— Защо не свириш на тях? — пита тя.

— Не мога — отговаря той с усмивка.

— Значи ще си висят така? Дай ги на някого, който може.

— Харесват ми, защото съм ги получил от Роберт.

— Почти никога не говориш за брат си.

— Сложно е…

— Той прави цигулки в работилницата си — продължава тя.

— Да, прави цигулки… и свири в камерен оркестър.

— Не може ли да свири на сватбата ни? — пита тя и изтрива пастата за зъби от крайчетата на устните си.

Аксел я поглежда и се надява тя да не долови сковаността на лицето му, когато казва:

— Прекрасна идея.

Чувства как умората го поваля, как приижда на талази, как обхваща тялото и мозъка му. Минава покрай нея, влиза в спалнята и потъва в леглото.

— Спи ми се, аз…

— Жал ми е за теб — казва тя сериозно.

Аксел клати глава.

— Трябва да поспя — обяснява той, готов да заплаче.

Става и изважда една нощница от розов памучен плат.

— Скъпа Бевърли, облечи я.

— Щом искаш.

Тя спира и поглежда голямото платно с маслени бои на Ернст Билгрен, изобразяващо облечена лисица, седнала във фотьойл в буржоазен дом.

— Картината ме плаши — казва тя.

— Така ли?

Бевърли кимва и започва да се съблича.

— Не можеш ли да се преоблечеш в банята?

Тя свива рамене и когато сваля розовия си сутиен, той става, за да не я гледа гола. Отива до картината с лисицата, откача я и я поставя на пода с лице към стената.

 

 

Аксел спи сковано и тежко, със сбръчкано лице и стиснати челюсти. Притиснал е здраво момичето до себе си. Изведнъж се събужда, разхлабва прегръдката си и си поема дъх като удавник. Облян е в пот, сърцето му бие силно и тревожно. Запалва нощната лампа. Бевърли спи отпусната като малко дете, с отворена уста и влажно чело.

Отново се сеща за Карл Палмкруна. За последен път се бяха видели на среща на благородниците в Дома на благородниците. Палмкруна беше пиян, държеше се агресивно, дърдореше за различното оръжейно ембарго на ООН, като накрая подхвърли изненадващите думи: „Ако всичко отиде по дяволите, ще постъпя като Алгернон, за да не бера плодовете на кошмара си“.

Аксел угасва лампата, намества се удобно и продължава да мисли за казаното от Палмкруна: „… ще постъпя като Алгернон“. Какво имаше предвид? За какъв кошмар намекваше? Наистина ли беше го казал?

„За да не бера плодовете на кошмара си.“

Смъртта на Карл-Фредрик Алгернон беше мистерия в Швеция. Преди да загине, Алгернон работеше като инспектор на военна продукция в Министерство на външните работи. В един януарски ден се беше срещнал с шефа на концерна „Нобел Индъстрис“ Андерш Карлберг и го уведомил, че фирма на концерна фигурирала в едно разследване за контрабанда на оръжие в страните от Персийския залив. По-късно същия ден Карл-Фредрик Алгернон паднал пред връхлитащия влак в метрото на Централна гара в Стокхолм.

Мислите на Аксел плъзват встрани, правят все по-неясни кръговете около обвиненията в контрабанда на оръжие и подкупи, отправени към „Бофорс“ АД. Вижда пред очите си мъж в шлифер да пада гърбом пред летящия влак.

Полита бавно с развяваща се дреха.

Нежното дишане на Бевърли го успокоява. Обръща се към нея и обгръща с ръце телцето й.

Чува въздишката й, когато я притегля към себе си.

Държи я здраво и сънят приижда подобно на облаци, мислите се оттеглят и оредяват.

До края на нощта спи леко, събужда се в пет часа от конвулсивната прегръдка на тънките й ръце. Усеща как боцкащата й коса гъделичка устните му и умира от неистово желание да посегне към хапчетата.