Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (36)

35.
Изтрит материал

Криминален инспектор Юна Лина завива по улица „Ватюгатан“ от площад „Брункеберг“ зад Градския театър, спира и излиза от колата, забързва се през незабележима метална порта и продължава с големи крачки надолу по стръмна бетонна пътека.

В интернет кафе „Дриймбоу“ цари спокойствие. Подът току-що е измит, усеща се миризма на лимон и пластмаса. Лъскави столове от плексиглас стоят до малки компютърни масички. Движат се само бавните фигури върху защитните екрани на компютрите.

Закръглен мъж с клинообразна черна брада се навежда към висока маса и сръбва кафе от дълбока чаша, върху която е написано: „Ленарт значи лъв“. Дънките му са провиснали, а връзката на едната маратонка „Рийбок“ — развързана.

— Трябва ми компютър — казва Юна още с влизането.

— Нареди се на опашката — шегува се мъжът и маха с ръка към празните места наоколо.

— Специален компютър — продължава Юна и очите му проблясват. — Един мой приятел е бил тук в петък, искам компютъра, ползван от него.

— Не знам дали мога да предоставя…

Млъква, когато Юна застава на едно коляно и завързва обувката му.

— Важно е.

— Ще погледна петъчния списък — казва мъжът и малки червени петънца започват да обагрят бузите му. — Как се казва?

— Бьорн Алмскуг — отговаря Лина и се изправя.

— Номер пет, долу в ъгъла… Трябва да погледна личната ти карта.

В погледа на мъжа се чете объркване, когато поема полицейската карта и преписва името и ЕГН-то в книгата за посетители.

— Можеш да започнеш да сърфираш.

— Благодаря — любезно отвръща Юна и се запътва към компютъра.

Изважда мобилния си телефон и звъни на Юхан Йонсон, младо момче от отдела за компютърни престъпления към Националната полиция.

— Чакай малко — чува дрезгав, полусподавен глас. — Глътнах парче хартиена носна кърпичка, духах си носа и едновременно си поемах въздух, за да кихна… не, нямам сили да обяснявам. Между другото с кого разговарям?

— Юна Лина, инспектор от Националната полиция.

— О, мамка му, здравей, Юна, радвам се да те чуя!

— Вече звучиш малко по-добре — казва Юна.

— Да, вече я преглътнах.

— Трябва да проверя какви ги е вършил един младеж с един компютър в петък.

— Ясна работа.

— Бързам, намирам се в едно интернет кафе.

— И имаш достъп до самия компютър?

— Стои пред мен.

— Това опростява нещата. Опитай се да влезеш в „история“, сигурно е изтрита, защото компютрите се пренастройват след всеки клиент, но всичко се запазва на харддиска, просто трябва… или всъщност, най-добрият и бърз начин е, разбира се, да го донесеш, за да прегледам харддиска чрез програма, която съм създал…

— Среща след четвърт час в стаята за молитви в болница „Свети Йоран“ — казва Юна и изключва компютъра, хваща го под мишница и тръгва към изхода.

Мъжът с чашата за кафе зяпва от изненада и се опитва да застане на пътя му.

— Компютърът не може да напуска…

— Арестуван е — любезно обяснява Юна.

— Добре, но в какво е заподозрян?

Мъжът спира и го гледа пребледнял. Юна маха със свободната си ръка и излиза навън.