Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (33)

32.
Полицията действа

Сага Бауер поглежда часовника си и казва, че трябва да тръгват. Даниел Марклунд измънква на шега нещо подобно на това, че ще остане на барикадите, но в очите му се чете уплаха.

— Ще ви атакуваме здраво. Махни ножа, не се съпротивлявай, предай се веднага, не прави резки движения — бързо нарежда Сага, преди тя и Юна да напуснат тесния офис.

Даниел Марклунд не помръдва от стола си, проследява ги с поглед, после взима байонета и го хвърля в коша.

Юна и Сага се измъкват от лабиринтите на „Бригадата“ и излизат на улица „Хорнсгатан“. Комисарката се присъединява към цивилните от групата на Йоран Стуне, които седят в закусвалня „Наган“ и кротко нагъват пържени картофи. Очите им са безизразни и празни в очакване на заповед от оперативното ръководство.

Две минути по-късно петнайсет тежковъоръжени полицаи изскачат от четири черни минибуса. Отрядът атакува всички входове, сълзотворен газ плъзва в стаите. Петима младежи, сред които и Даниел Марклунд, са открити седящи на пода с ръце на главите. На улицата се чува кашляне, ръцете им са на гърбовете, закопчани с пластмасови белезници.

Обискът на Тайните служби показва всъщност само слабата бойна готовност на „Бригадата“: стар военен пистолет марка „Колт“, въздушна пушка, изкривена ловджийска пушка, кашон сачми, четири ножа и два шурикена^[1].

В колата, докато кара покрай брега Сьодер Меларстранд, Юна набира номера на шефа на Националната полиция, след два сигнала Карлос отговаря, като натиска високоговорителя с химикалка:

— Как се чувстваш в Полицейската академия, Юна? — пита той.

— Не съм там.

— Знам, тъй като…

— Пенелопе Фернандес е жива — прекъсва го Юна. — Преследват я и бяга да се спаси.

— Кой ти каза?

— Оставила е съобщение на телефонния секретар на майка си.

Слушалката замлъква, след малко Карлос си поема дъх.

— Окей, жива е, добре… Какво още знаем? Жива е, но…

— Знаем, че е била жива преди трийсет часа, когато се е обадила — казва Юна. — И че някой е по петите й.

— Кой?

— Не успява да го назове, но… ако е същият, когото срещнах, трябва много да побързаме — допълва Юна.

— Мислиш, че става въпрос за професионален убиец?

— Сигурен съм, че лицето, което нападна мен и Ериксон, е професионален гроб.

— Гроб ли?

— Сръбската дума за гроб^[2]. Скъпи са, по принцип работят самостоятелно, но си вършат работата, за която са им платили.

— Звучи невероятно.

— Прав съм — тросва се Юна.

— Все така казваш, но ако наистина става дума за професионален убиец, Пенелопе не би оцеляла толкова дълго… минали са почти две денонощия — възразява Карлос.

— Ако е жива, то е защото наемникът има други приоритети.

— Все още мислиш, че той търси нещо?

— Да — отговаря Юна.

— Какво?

— Не съм сигурен, може би снимка…

— Защо мислиш така?

— Най-добрата теория, с която разполагам в момента…

Юна докладва набързо за книгите, извадени от библиотеката, за снимката със стиха, за краткото посещение на Бьорн, за ръката на корема, отпечатъка на стъклото на вратата, късчетата тиксо и за ъгълчето от снимката.

— Смяташ, че убиецът е търсил фотографията, вече взета от Бьорн?

— Представям си, че е започнал да претърсва апартамента му и когато не е открил това, което търси, е излял бензина и включил ютията на съседката на максимум. Пожарната е алармирана в 11:05, но преди да овладеят огъня, целият етаж е изгорял до основи.

— Същата вечер е убил Виула.

— Вероятно е предположил, че Бьорн е взел снимката на яхтата, така че ги е проследил, качил се е на борда, удавил е Виула, претърсил е моторницата и е планирал да я потопи, когато нещо го е накарало да промени плана си, да напусне архипелага, да се върне в Стокхолм и да започне да претърсва апартамента на Пенелопе…

— Но не мислиш, че е открил снимката? — пита Карлос.

— Или е у Бьорн, или я е скрил у някой приятел, или в някой сейф, или не знам къде.

Тишина в слушалката. Юна чува тежкото дишане на Карлос.

— А ако ние първи открием снимката — казва шефът замислено, — значи всичко това със сигурност ще приключи.

— Да — потвърждава Юна.

— Имам предвид… ако видим снимката, ако полицията я види, тогава едва ли вече ще представлява тайна, едва ли някой ще убива заради нея.

— Надявам се да е толкова просто.

— Юна, аз… не мога да отнема предварителното разследване от Петер, но предполагам…

— Че ще отида в Полицейската академия и ще преподавам — прекъсва го Юна.

— Това е всичко, което искам да зная — смее се Карлос.

На връщане към Кунгсхолмен Юна прослушва секретаря на мобилния си телефон: няколко съобщения от Ериксон. Първо обяснява спокойно, че много добре би могъл да работи от болницата, тринайсет минути по-късно настоява да участва в разследването и двайсет и седем минути по-късно крещи, че ще полудее, ако не прави нищо. Юна му звъни, след два сигнала чува Ериксон да мънка с уморен глас:

— Квак…

— Закъснях ли? — пита Юна. — Да не би вече да си се побъркал?

Ериксон хълца в отговор.

— Не знам доколко разбираш — казва Юна. — Но няма време за губене. Вчера сутринта Пенелопе Фернандес е оставила съобщение на телефонния секретар на майка си.

— Вчера? — повтаря колегата бодро.

— Казва, че я преследват.

— При мен ли идваш? — пита Ериксон.

Юна го чува да сумти, когато му разказва, че Пенелопе и Бьорн не са спали заедно в нощта срещу петък. Едно такси я взима в 6:40 сутринта и я откарва до телевизията, където ще участва в дебат. Само няколко минути, след като таксито потегля от улица „Св. Полсгатан“, Бьорн влиза в апартамента. Юна разказва на колегата си за отпечатъка от длан на стъклото, за късчетата тиксо и откъснатия ъгъл, и обяснява, че той за себе си е напълно убеден, че Бьорн е стоял и чакал Пенелопе да излезе, за да може без нейно знание да вземе снимката.

— И смятам, че този, който ни нападна, е наемник и е търсил снимката, когато го изненадахме — продължава Юна.

— Може би — шепне Ериксон.

— Просто искаше да избяга от апартамента и предпочете да не ни убива — казва Юна.

— Защото иначе щеше да го направи — отвръща криминалистът.

Нещо започва да пращи в телефона, Ериксон моли някого да го остави на мира. Юна чува женски глас да повтаря, че е време за физиотерапия, и Ериксон да съска, че разговорът е личен.

— Заключението, до което можем да стигнем, е, че наемникът не е открил снимката — продължава Юна. — Защото ако я беше открил на яхтата, нямаше да я търси в дома на Пенелопе.

— А тя не е била там, защото Бьорн вече я е взел.

— Според мен опитът за пожар чрез експлозия в апартамента показва, че нашият човек не иска да докопа снимката, а всъщност само да я унищожи.

— Но защо е висяла на вратата на всекидневната на Пенелопе Фернандес, ако, по дяволите, е толкова важна? — пита Ериксон.

— Допускам няколко причини — казва Юна. — Най-вероятната е, че Бьорн и Пенелопе са направили снимка, която доказва нещо, но самите те не разбират сериозността на това.

— Точно така, точно така — оживява се Ериксон.

— За тях снимката не е нещо, което трябва да се крие, заради което трябва да се убива.

— Но Бьорн изведнъж променя мнението си.

— Може би е научил нещо, навярно е разбрал, че тя е опасна, и затова я взима — казва Юна. — Много неща не знаем и единственият начин да получим отговор е чрез честен полицейски труд.

— Точно така — почти крещи Ериксон.

— Можеш ли да се добереш до всички телефонни разговори през последната седмица, съобщения, тегления от банкови сметки и прочие? Касови бележки, автобусни билети, срещи, мероприятия, работно време…

— Да, за бога.

— Не, между другото, забрави, че съм попитал.

— Да забравя? Какво да забравя?

— Физиотерапията — смее се Юна. — Имаш време за физиотерапия.

— Това първоаприлска шега ли е? — пита Ериксон със сдържано възмущение. — Физиотерапевти? Какво, по дяволите, е това? Скрита безработица?

— Все пак се нуждаеш от почивка — дразни го Юна. — Има друг криминалист, който…

— Побърквам се само като седя тук.

— В болницата си от шест часа.

— Ще започна да се катеря по стените — оплаква се Ериксон.