Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (32)

31.
Съобщението

Юна се навежда към стената, примигва, за да възвърне зрението си, и забелязва, че някой го е последвал от помещението с голите младежи. Чувства ръка на гърба си и различава лице през черните воали на болката.

— Какво стана? — тихо пита Сага Бауер. — Ранен ли си?

Опитва се да помръдне главата си, но болката му пречи да говори. Сякаш нещо пронизва кожата, черепа и мозъка му.

Юна се свлича на колене.

— Трябва да излезеш оттук — казва тя.

Усеща как Сага вдига лицето му, но не може да види нищо. Целият е в капки пот, чувства как се стичат от мишниците, врата и гърба, лицето, корените на косата и челото му също са мокри.

Сага опипва дрехите му, като допуска, че е получил епилептичен припадък, и търси лекарство в джобовете му. Усеща как преравя портфейла му за значката със запалената свещ — символ на епилептиците.

След малко болката го отпуска, облизва устни и поглежда нагоре. Челюстите му са напрегнати, цялото тяло го боли от мигренозния пристъп.

— Изчакайте още малко с атаката — шепне той. — Трябва да…

— Какво, по дяволите, се случи?

— Нищо — отвръща Юна и вдига пистолета от пода.

Става, заобикаля възможно най-бързо пластмасовите плоскости и влиза в стаята. Празна е. Надпис за авариен изход свети на другата стена. Сага го следва и го гледа въпросително. Юна минава през изхода и вижда стръмна стълба до стоманена врата към улицата.

— По дяволите — мърмори на фински.

— Говори с мен! — ядосва се Сага.

Юна винаги се опитва да се дистанцира от директната причина за болестта, отказва да мисли за случилото се преди много години, това, което понякога разтуптява сърцето му от болка, която за минути напълно го поваля. Според лекаря му става дума за екстремна форма на физически причинена мигрена.

Облекчава го единствено превантивното лекарство против епилепсия „Топирамат“. Всъщност трябва да го взима непрекъснато, но когато се налага да работи и да мисли трезво, отказва, защото му причинява умора и притъпява максималната острота на мислите му. Наясно е, че рискува, че може да няма пристъп в продължение на седмици, без да взима лекарството си, но може и да го застигне, както сега, само след някой друг ден.

— Малтретираха един младеж, неонацист, струва ми се, но…

— Малтретираха?

— Да, с една пура — отговаря той и се връща обратно през изхода.

— Какво се случи?

— Не можах…

— Горкия — прекъсва го тя сдържано. — Може би не трябва, имам предвид… да работиш оперативно, ако си болен.

— Гадна работа — прошепва той.

Юна продължава към стаята с клоуна и усеща, че Сага го следва.

— Какво изобщо правиш тук? — пита тя отзад. — Отрядът на разузнаването ще влезе в сградата всеки момент. Ако видят, че си въоръжен, ще стрелят, знаеш, че ще стане тъмно, ще пуснат сълзотворен газ и…

— Трябва да говоря с Даниел Марклунд — прекъсва я Юна.

— Изобщо не би трябвало да го познаваш — казва тя и изкачва след него спираловидните стъпала. — Кой ти каза за това?

Юна се запътва към един от изходите, но спира, когато забелязва, че Сага със знаци му сочи друг път. Тръгва след нея, но вижда, че тя се затичва, изважда пистолета си, заобикаля един ъгъл и я чува да вика нещо.

Сага е спряла на вратата на стая с пет компютъра. В единия ъгъл седи младеж с брада и мръсна коса. Това е Даниел Марклунд. Устните му са влажни и потрепват нервно. В ръката си държи руски байонетен нож.

— Ние сме полицаи и те молим да оставиш ножа — казва тя спокойно и се легитимира.

Младежът поклаща глава и завърта ножа във въздуха пред себе си, сръчно насочвайки острието под различни ъгли.

— Трябва само да поговорим с теб — казва Юна и отново прибира пистолета в кобура.

— Тогава говорете — казва Даниел припряно.

Юна се приближава към него и среща втренчения му поглед. Не се шегува с протегнатия нож, насочен към него със заострения си връх.

— Даниел, не го правиш толкова умело — смее се Юна.

Ясно долавя миризмата на грес от лъскавото острие. Даниел Марклунд завърта ножа по-бързо, погледът му е съсредоточен, когато отговаря:

— Не само финландците се добри…

Юна прави рязко движение, хваща китката на младежа, освобождава оръжието с плавно движение и го хвърля на бюрото.

Настъпва тишина, споглеждат се, Даниел Марклунд свива рамене.

— Занимавам се най-вече с компютърни проекти — оправдава се той.

— Скоро ще ни прекъснат — казва Юна. — Кажи само какво прави в дома на Пенелопе Фернандес.

— Бях на гости.

— Даниел — навъсва се Юна. — Със сигурност ще те тикнат в пандиза заради ножа, но сега ме вълнуват по-важни неща и затова ти давам възможност да ми спестиш малко време.

— Пенелопе участва ли в „Бригадата“? — бързо пита Сага.

— Пенелопе Фернандес? — подсмива се Даниел Марклунд. — Тя е отявлен противник.

— Тогава какво общо имате с нея? — изненадва се Юна.

— Какво имаш предвид, като казваш, че е противник? — пита Сага. — Да не би да съществува борба за власт между…

— Нима Тайните служби не знаят нищо? — пита Даниел с отегчена усмивка. — Пенелопе Фернандес е изявен пацифист, убеден демократ. Така че не харесва методите ни… но ние я харесваме.

Сяда на стола пред два компютъра.

— Харесвате?

— Уважаваме я — пояснява той.

— Защо? — пита озадачено Сага. — Защо бихте…

— Не разбирате колко е мразена… имам предвид, поровете се на името й в Гугъл, доста злостни коментари… някои дори минават границата.

— Какво искаш да кажеш с това „минават границата“?

Даниел ги поглежда изпитателно.

— Знаете, че е изчезнала, нали?

— Да — отвръща Сага.

— Добре — казва той. — Добре, но някак не ми се вярва, че полицията ще положи усилия, за да я открие. Затова я посетих, трябваше да прегледам компютъра й, за да разбера кой дърпа конците. Шведското съпротивително движение изпрати съобщение до членовете си сега, през април, неофициално… с призива да отвлекат комунистическата курва Пенелопе Фернандес и да я превърнат в сексробиня на цялото „движение“. Но, погледнете това…

Даниел Марклунд пише на един от компютрите и после обръща екрана към Юна.

— Това е дело на „Арийското братство“ — казва той.

Юна бързо хвърля с поглед върху отвратително вулгарен разговор за арийски пишки и как те ще довършат Пенелопе.

— Но тези групировки нямат нищо общо с изчезването й — казва Юна.

— Така ли? Кои са тогава? „Северният съюз“? — пита Даниел наострен. — Хайде! Все още не е прекалено късно.

— Какво искаш да кажеш, че „не е прекалено късно“? — пита Юна.

— Че няма нищо необичайно, че обикновено става прекалено късно, след като някой реагира… но засякох едно съобщение на телефонния секретар на майка й. Имам предвид, че не беше прекалено късно, но бях длъжен да вляза в компютъра й и…

— Засече? — прекъсва го Юна.

— Опита се да се обади на майка си вчера сутринта — отговаря младежът и нервно се почесва по мръсната коса.

— Пенелопе?

— Да.

— Какво каза? — бърза Сага.

— Не само Тайните знаят как се подслушват телефони — подхвърля той с иронична усмивка.

— Какво каза Пенелопе? — повтаря Юна с висок глас.

— Че я преследват — мрачно отвръща Даниел Марклунд.

— Какво точно каза? — настоява Юна.

Даниел поглежда Сага Бауер и пита:

— С колко време разполагаме, преди да нахлуете в квартирата ни?

Сага поглежда часовника си:

— Между три и четири минути — отвръща полицайката.

— Тогава ще успеем да чуем това — казва Даниел Марклунд, написва няколко бързи команди на другия компютър и пуска някакъв запис.

Шум в тонколона, после нещо кликва и тръгва съобщението на телефонния секретар на Клаудия Фернандес. Чуват се три кратки тона, последвани от силно пращене поради прекалено лошото приемане. Някъде отвъд смущенията се чува слаб глас. Говори жена, но е невъзможно да се различат думите й. Само след няколко секунди се чува мъж, който казва: „Намери си работа“, после още едно кликване и настъпва тишина.

— Извинете — промърморва Даниел. — Трябва да добавя няколко филтъра.

— Времето тече — препира го Сага.

Той кликва върху компютъра, премества плъзгача, поглежда пресичащите се звукови траектории, променя няколко цифри и пуска отново записа:

Звъните на Клаудия Фернандес — не мога да отговоря веднага, но ако оставите съобщение, ще ви се обадя възможно най-бързо.

Трите тона звучат различно и пращенето, което преобладава, сега напомня за слаб звън на метал.

Изведнъж гласът на Пенелопе Фернандес се чува ясно:

— Мамо, нуждая се от помощ, преследват ме…

— Намери си работа — казва мъж и после става тихо.