Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (116)

115.
Краят

Юна Лина, Аксел Рисен, Нико Капанен и бодигардът с прошарената коса бяха откарани със спасителните хеликоптери в хирургическата болница в Хелзинки. Още там Аксел попитал Юна защо е останал на място, когато Рафаел е вдигнал пистолета от пода.

— Не чухте ли, че извиках? — с учудване попитал той.

Юна го погледнал и обяснил, че вече бил забелязал снайперистите на кораба и бил сигурен, че ще стрелят преди Рафаел.

— Но не успяха — продължил Аксел.

— Човек невинаги е прав — отвърнал Юна с усмивка.

Нико бил в съзнание, когато Юна и Аксел влезли да се сбогуват. Шегувал се, че се чувства като Ванхала от романа „Незнайният воин“.

— Давай Швеция — беше им казал. — Но… малката, упорита Финландия стана втора!

Раните му били много сериозни, но вече не застрашавали живота му. Щял да претърпи няколко операции в близките дни и да се завърне при родителите си в количка още след две седмици. Едва след година щял да може отново да играе хокей със сестра си.

Бодигардът на Рафаел Гуиди бил арестуван и откаран в затвора „Ванда“ в очакване на съдебен процес, а Юна Лина и Аксел Рисен се прибрали у дома в Стокхолм.

 

 

Големият търговски кораб М/С „Айслус“ никога не напуснал гьотеборгското пристанище. Тежкият товар муниции бил откаран в складовете на митницата.

Йенс Сванейелм участвал в дългия съдебен процес, но освен безименния бодигард на Рафаел Гуиди виновните били вече мъртви.

Липсвали доказателства, че някой друг, освен Понтус Салман от „Силенция Дифенс“ АД бил замесен в престъпната дейност. Единственият, който изобщо бил пристъпил закона от Инспектората за стратегически продукти, бил бившият генерален директор Карл Палмкруна.

Подозрения за подкупи и подготовка на контрабанда на оръжие били насочени към Йорген Грюнлихт, но не довели до обвинение по нито една точка. Заключението било, че самият Съвет по контрол на износа и шведските политици, имащи нещо общо с него, са били заблудени и постъпили добросъвестно.

Предварителни разследвания за подкупи, свързани с двама кенийски политици, били предадени на Роланд Лидунде, генерален и държавен секретар за борба с корупцията в отдел „Управление и етика“, но най-вероятно щяло да се окаже, че и кенийските политици са действали добросъвестно.

Компанията собственик „Интерсейф Шипинг“ не била наясно, че боеприпасите щели да бъдат откарани през пристанището на Момбаса към Южен Судан, а кенийският превозвач „Транс Континент“ не знаел, че поверената им стока, която трябвало да прекарат с камиони до Судан, съдържала муниции. Всички бяха действали добросъвестно.

Аксел Рисен

Аксел Рисен чувства шевовете да опъват шията, когато слиза от таксито и прекрачва последните метри към „Брахегатан“. Асфалтът е сив, почти бял на струящата слънчева светлина. В мига, в който слага ръка на дръжката на портата, външната врата се отваря. Роберт е стоял и чакал на прозореца.

— Какво ти се е случило? — пита той и поклаща глава. — Говорих с Юна Лина и той ми разказа отчасти, ужасна работа…

— Много добре знаеш, че по-големият ти брат не се дава току-така — усмихва се Аксел.

Прегръщат се силно и тръгват към къщата.

— Сервирали сме в градината — казва Роберт.

— Как е сърцето? Все още ли не е спряло? — пита Аксел и следва брат си през вратата.

— Имах, всъщност, час за операция следващата седмица — отвръща Роберт.

— Не знаех — казва Аксел и чувства как тръпки го полазват.

— За да ми сложат пейсмейкър, мисля, че не съм ти казвал…

— Операция?

— Но все пак я отложиха.

Аксел гледа брат си и има чувството, че душата му се лута в тъмнината. Разбира, че Рафаел е записал операцията, че е било предварително решено да завърши трагично, че Роберт е трябвало да умре на операционната маса и да дари черния си дроб на него.

Налага се да спре в коридора и да се успокои, преди да продължи навътре. Лицето му пламва, плач напира в гърлото.

— Идваш ли? — внимателно го пита Роберт.

Аксел си поема дъх, преди да последва по-малкия си брат навътре в жилището и в градината в задния двор. Върху мраморната настилка в сянката под голямото дърво е сервирана маса.

Тръгва към Анет, когато Роберт го хваща за ръката и го задържа.

— Играехме заедно като деца — казва той сериозно. — Защо спряхме да разговаряме? Как стана така?

Аксел поглежда учуден брат си, бръчките в ъглите на очите, рошавата коса около плешивото теме.

— В живота се случват неща, които…

— Чакай… не исках да го кажа по телефона — прекъсва го Роберт.

— Какво?

— Бевърли каза, че ти се смяташ за виновен за смъртта на Грета, но аз…

— Не искам да говоря за това — рязко го прекъсва Аксел.

— Трябва — продължава Роберт. — Бях на конкурса, чух всичко, чух Грета и баща й да разговарят, тя плачеше през цялото време, беше свирила лошо и баща й беше ужасно възмутен…

Аксел се освобождава от ръката на брат си.

— Вече знам всичко, което…

— Остави ме да довърша — настоява Роберт.

— Добре.

— Аксел… само да беше казал нещо, ако знаех, че си си мислил, че Грета е умряла заради теб. Чух баща й. Грешката бе негова, само негова… имаха страшна разправия, чух го да казва ужасни неща, че го е изложила, че повече не може да бъде негова дъщеря. Трябвало да напусне дома му, училището и да се премести при дрогираната си майка в Мура.

— Това ли каза?

— Никога няма да забравя гласа на Грета — мрачно продължава Роберт. — Колко уплашена беше, когато се опитваше да обясни на баща си, че всеки може да сгреши, че е дала най-доброто от себе си, че не е станало кой знае какво, че ще има други конкурси…

— Но винаги съм…

Аксел се оглежда наоколо, не знае какво да направи, силите го напускат, той сяда бавно на мраморния под и закрива лицето си с ръце.

— Плачеше и каза на баща си, че ще сложи край на живота си, ако не може да остане вкъщи и да продължи с музиката.

— Не знам какво да кажа — шепне Аксел.

— Благодари на Бевърли — отвръща Роберт.

Бевърли Андершон

Започва да ръми, когато Бевърли застава на перона на Централна гара в Стокхолм. Пътуването на юг минава през лятната провинция, обвита в сива мъгла. Едва при Хеслехолм слънцето успява да пробие облаците. След като бе сменила влака в Лунд и после се качила на автобуса в Ландскруна, ето че пристигна в Свальов.

Отдавна не се беше прибирала вкъщи.

Мисли си как доктор Саксеус й бе обещал, че всичко ще бъде наред.

Говорих с баща ти, беше казал. Той не се шегува.

Бевърли пресича прашния площад и се вижда да лежи и повръща насред площада преди две години. Някакви момчета я бяха накарали да пие домашен алкохол. Снимали я и после я пуснали на площада. След тази случка баща й я изгони от къщи.

Продължава да върви. Стомахът й се свива, когато вижда шосето към фермата, намираща се на три километра. На това шосе често се качваше в различни коли. Сега не можеше да си спомни защо точно искаше да се качи. Струваше й се, че вижда нещо в очите им.

Като светлина, така си мислеше.

Бевърли хваща тежката чанта с другата ръка.

Една кола вдига прахоляк в далечината.

Нима не й е позната?

Бевърли се усмихва и махва с ръка.

Татко идва, татко идва.

Пенелопе Фернандес

Църквата „Рослагс-Кюла“ е малка червеникава дървена постройка с голяма красива камбанария. Притихнала е кротко до стопанство Вира, малко встрани от натоварените е трафик пътища в община Йостерокер. Небето е прозрачно синьо, въздухът кристалночист, ароматът на полски цветя се разнася от вятъра над потъналото в спокойствие гробище.

Бьорн Алмскуг бе погребан вчера в Северното гробище, а сега четирима мъже в черни костюми носят Виула Мария Лиселот Фернандес в последния й път. След държащите ковчега двама чичовци и двама братовчеди от Салвадор вървят Пенелопе Фернандес и майка й Клаудия заедно със свещеника.

Спират при изкопания гроб. Дъщерята на един от братовчедите, момиченце на девет години, гледа въпросително баща си. Веднага щом й кимва, тя изважда блокфлейтата и започва да свири псалм 97, докато ковчегът бавно се спуска в земята.

Пенелопе Фернандес държи майка си за ръка, свещеникът чете от „Откровението на Йоан“.

Господ ще изтрие всички сълзи. И смъртта повече няма да съществува.

Клаудия поглежда Пенелопе, оправя яката й и я потупва по бузата, все едно е малко дете.

Когато се връщат при колите, телефонът на Пенелопе вибрира в малката черна чанта. Юна Лина е. Пенелопе се освобождава леко от ръката на майка си и отива под сянката на едно от големите дървета, за да отговори.

— Здравей, Пенелопе — казва Юна с характерния си глас, напевен, но сериозен.

— Здравей, Юна — отвръща Пенелопе.

— Мислех, че би искала да знаеш, че Рафаел Гуиди е мъртъв.

— А боеприпасите за Дарфур?

— Спряхме кораба.

— Добре.

Пенелопе хвърля поглед към роднините, приятелите, майка си, която стои там, където я бе оставила, и не сваля очи от нея.

— Благодаря — казва тя.

Връща се при майка си, която я чака с угрижено лице, отново хваща ръката й и заедно тръгват към колите.

Пенелопе.

Спира и се обръща. Стори й се, че чу гласа на сестра си съвсем близо. Тръпки я побиват, една сянка бавно пълзи по свежата зелена трева. Момиченцето, което свиреше на блокфлейтата, стои между надгробните плочи и я гледа. Изгубила е панделката си и косата й лети разрошена от летния бриз.

Сага Бауер и Аня Ларшон

Тези летни дни нямат край; нощта блести като бисер до зори.

Полицаите са на банкет в бароковата градина пред двореца „Дротнингхолм“.

Юна Лина е седнал до колегите си на дълга маса под голямо дърво. На сцена, пред боядисания в червено дансинг, група в бели костюми свири прочутата „Хоргалотен“.

Петер Неслунд танцува полонеза с Фатима Заняни от Ирак. Говори й нещо с усмивка на уста, което я развеселява.

В песента се разказва как самият дявол свирел толкова добре на цигулка, че младежите никога не спрели да танцуват. Продължили през цялата нощ и не успели да спрат да танцуват. Плачели от умора. Обувките им се износили, краката им се разранили, накрая само главите им подскачали в кръг в такт с музиката.

Облечена в рокля на цветя, Аня седи на платнен стол. Загледала се е в танцуващите двойки. Кръглото й лице е мрачно и разочаровано. Но когато вижда, че Юна става от мястото си, бузите й поруменяват.

— Весело лято, Аня — казва той.

Сага Бауер се движи между дърветата, танцува върху тревата. Гони сапунени мехури с близнаците на Магдалена Ронандер.

Русата й вълниста коса с разноцветните панделки блести на слънцето. Две жени на средна възраст са се спрели и я гледат очаровани.

— Дами и господа — казва певецът след аплаузите. — Сега ще изпълним едно специално желание…

Карлос Елиасон се усмихва на себе си и крадешком поглежда към някого зад сцената.

— Корените ми са в Оулу — продължава певецът с усмивка. — И с радост ще изпълня едно танго за всички с името Сатумаа.

Магдалена Ронандер е с венец от цветя на главата, когато се приближава към Юна и търси погледа му. Аня е зяпнала новите си обувки.

Групата започва да свири романтичното танго. Юна се обръща към Аня, леко се покланя и тихо пита:

— Може ли?

Лицето и шията й пламват. Тя среща погледа му и кимва сериозно.

— Да — отвръща тя. — Да, може.

Улавя ръката му, хвърля горд поглед към Магдалена и се качва на дансинга с високо вдигната глава заедно с Юна.

Аня танцува съсредоточено, сериозно, с лека бръчка на челото. Но скоро кръглото й лице става спокойно и щастливо.

Фиксираната с лак коса е вдигната на изкусен кок на врата. Оставя се Юна да я води, наслаждавайки се на танца.

Към края на сантименталната мелодия Юна изведнъж усеща как Аня го ухапва по рамото, без да го заболи.

Ухапва го отново, малко по-силно и той пита:

— Какво правиш?

Очите й блестят, оцъклени.

— Не знам — откровена е тя. — Ухапах те, за да видя какво ще се случи, никога не знаеш, преди да опиташ…

В същия миг музиката утихва. Юна й благодари за танца. Преди да успее да я отведе до мястото й, Карлос се препречва и кани дамата.

Юна се спира за малко встрани, гледа колегите си, които танцуват, хапват и пийват, после се запътва към колата.

Облечени в бяло хора седят на одеяла за пикник или се разхождат между дърветата.

Продължава към паркинга и отваря вратата на волвото си. На задната седалка лежи опакован огромен букет.

Сяда в колата и звъни на Диса. Сред четвъртия сигнал се включва телефонният й секретар.

Диса Хелениус

Диса седи пред компютъра в апартамента си на „Карлаплан“.

С очила за четене и наметнато през раменете одеяло. На бюрото лежи мобилният й телефон до чаша студено кафе и канелена кифличка.

На екрана на компютъра свети снимка на купчина рухнали развалини в девствена зеленина: останки от гробището на поразените от холера в Сканстул, Стокхолм.

Допълва записките си в компютъра, изправя гръб и повдига чашата, но не отпива. Става, за да направи ново кафе, когато телефонът на бюрото забръмчава.

Без да погледне кой звъни, го изключва и остава на мястото си, загледана през прозореца. Вижда ивиците прах в лъчите на слънцето. Сърцето й бие бързо и силно, когато отново сяда пред компютъра. Мисли никога повече да не говори с Юна Лина.

Юна Лина

Стокхолм е настроен за почивка и трафикът е спокоен, когато Юна бавно се спуска към „Тегнергатан“. Беше престанал с опитите да се свърже с Диса. Телефонът й е изключен, предполага, че не иска да я безпокоят. Заобикаля „Синята кула“ и продължава по частта от „Дротнинггатан“, осеяна с антиквариати и магазини. До новата книжарница за религиозна литература „Водолеят“ стои стара жена и се преструва, че гледа във витрината. Прави жест към стъклото, когато Юна минава покрай нея, и после тръгва след него на разстояние.

Минава известно време, преди да забележи, че е преследван.

Едва когато стига до черната ограда на църквата „Адолф Фредрик“, се обръща. Само на десет метра зад него стои жена на около осемдесетте. Гледа го сериозно и държи няколко карти.

— Това си ти, нали? — казва тя и показва една от картите. — А тук е венецът, булчинската корона.

Юна Лина се приближава към нея и взима картите. Те са за игра на камбио, една от най-старите в Европа.

— Какво искаш? — пита той спокойно.

— Нищо — отвръща жената. — Но ти нося поздрави от Руса Бергман.

— Трябва да е станала грешка, защото не познавам жена, която…

Чуди се, защо се преструваш, че дъщеря ти е мъртва?