Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (102)

101.
Момичето с глухарчетата

Юна препуска през залата за пристигащи на летище „Ванда“ край Хелзинки, когато телефонът му звъни.

— Сага, какво става?

— Понтус Салман е мъртъв, седи в колата си пред къщата, изглежда се е застрелял.

Юна излиза, отива при първото такси на опашката, обяснява на шофьора, че трябва да стигне до пристанището, и сяда на задната седалка.

— Какво каза? — пита Сага.

— Нищо.

— Загубихме свидетеля — с отчаяние прошепва Сага. — Какво, по дяволите, ще правим?

— Не знам — отвръща Юна и затваря очи за миг.

Таксито се движи меко, пружинира и Юна притваря очи. Излиза от района на летището, набира скорост и се озовава на магистралата.

— Не можеш да отидеш на яхтата на Рафаел без подкрепа…

— Момичето — сеща се изведнъж Юна.

— Какво?

— Аксел Рисен свиреше на цигулка с едно момиче — обяснява ченгето и отваря сивите си очи. — Може да е видяла нещо.

— Защо мислиш така?

— Имаше глухарче, цъфнало глухарче в чашата за уиски…

— За какво, по дяволите, говориш? — недоумява Сага.

— Опитай се да я откриеш.

Юна се обляга назад и си спомня как Аксел Рисен стоеше с цигулка в ръка, когато момичето се появи с букет цъфнали глухарчета. После отново се замисля за пухкавата топка с клюмнало стъбло на ръба на чашата за уиски в спалнята на Аксел. Била е там, значи може да е видяла нещо.

 

 

Юна се качва на сивия патрулен кораб „Кирку“, който финландският флот бе получил от бреговата охрана преди шест години. Здрависвайки се с командира на кораба Паси Ранико, в съзнанието му изниква Ленарт Юхансон от морската полиция на остров Даларьо. Този, който обичаше да сърфира и се наричаше Ланс.

Паси Ранико е точно като Ланс: млад, загорял от слънцето мъж с ослепително сини очи. Но за разлика от Ланс възприема поста си изключително сериозно. Повече от ясно е, че неочакваната задача извън територията на Финландия го затруднява.

— Нищо в тази обиколка не ме радва — суховато споделя финландецът. — Но шефът ми е приятел с твоя… и това, без съмнение, е било достатъчно.

— Очаквам да получа прокурорско решение, докато стигнем дотам — казва Юна и усеща вибрациите, когато корабът се отделя от кея и плавно поема в открито море.

— Щом получиш прокурорско решение, ще се свържа с патрулния кораб „Ханко“: боен кораб с двайсет офицера и шест военни моряци.

Посочва го на радарната снимка.

— Може да развие 35 възела, няма и двайсет минути и ще ни настигне.

— Добре.

— Яхтата на Рафаел Гуиди е подминала остров Дагьо и се намира почти до Естония… надявам се съзнаваш, че не можем да се качим на борда на кораб в естонски води, ако не става въпрос за извънредна ситуация или явно престъпна дейност.

— Да — съгласява се Юна.

С бучащи двигатели корабът напуска района на пристанището.

— Ето го целия екипаж — подмята Паси Ранико иронично.

Огромен мъж със светла брада пристъпва на капитанския мостик. Той е първият и единствен лоцман, известен като Нико Капанен, хокеиста. Скришом поглежда Юна, почесва се по брадата и пита предпазливо:

— В какво всъщност е заподозрян Гуиди?

— Отвличане, убийство, убийство на полицай, контрабанда с оръжие — изброява Юна.

— И Швеция изпраща един-единствен полицай?

— Да — усмихва се Юна.

— А нашият принос е невъоръжен стар шлеп.

— С прокурорското решение ще дойде цял взвод — казва Паси Ранико безучастно. — Ще говоря с Урхо Саринен от „Ханко“, който ще доплава за двайсет минути.

— А инспекциите — казва Нико. — Трябва, мамка му, да направим проверка…

— Не и в естонски води — прекъсва го командирът.

— Скапана работа — мърмори Нико.

— Все някак ще го натъкмим — успокоява ги Юна.