Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (98)

97.
Бягството

Климатикът е охладил колата. Понтус Салман усеща ръцете си да треперят на кормилото. Вече е на средата на моста „Лидингьо“. Финландски ферибот излиза от мястото си на пристанището, в градината отсреща някой е запалил листа.

Само преди няколко часа седеше в малката лодка и се опитваше да напъха дулото на пушката в устата си. Остана му привкусът на метал, скърцащият допир до зъбите като ужасяващ спомен.

Жена с разрошена коса беше слязла на кея заедно с полицейския инспектор и му извика да се приближи. Изглежда, за да му каже нещо важно. Беше около четирийсетте, със сини отблясъци на пънк прическата и ярко червило.

Докато седеше срещу нея в малка сива стая, бе разбрал, че се казва Гунила и че е психолог.

Разговаряше сериозно и строго с него за пушката, за това, какво е възнамерявал да направи, гребейки в открито море.

— Защо искаше да умреш, Понтус? — бе попитала Гунила.

— Не искам — беше отговорил искрено той.

В тясната приемна бе настъпила тишина. После бяха продължили разговора, той бе отговорил на въпросите й, все повече убеждавайки се, че не иска да умре, че по-скоро би избягал и би отпътувал за някъде. Просто би изчезнал и започнал нов живот под друга самоличност.

Колата вече премина моста. Понтус Салман поглежда часовника на ръката си и чувства топло облекчение да изпълва гърдите му. По това време самолетът на Вероник трябва да е напуснал шведското въздушно пространство.

Беше говорил с нея за Френска Полинезия, представяше си я как излиза от летището със светлосинята платнена чанта в ръка и широка капела, която държи, за да не хвръкне от вятъра.

Защо и той да не тръгне за някъде?

Единственото, което трябва да направи, е да се прибере набързо и да вземе паспорта си от чекмеджето на писалището.

„Не искам да умра“, мисли си и гледа профучаващите коли.

Беше загребал в открито море, за да избяга от кошмара, но просто не можа да натисне спусъка срещу себе си.

„Ще взема който и да е самолет, върти се в главата му. Мога да тръгна за Исландия, Япония или Бразилия. Ако Рафаел Гуиди наистина искаше да ми види сметката, едва ли щях да съм жив все още“.

Понтус Салман влиза в гаражната алея пред къщата и оставя колата. Вдишва миризмата на напечен асфалт, мръсни газове и зеленина.

Улицата е празна, всички са на работа, децата в квартала имат още няколко учебни дни.

Отключва вратата и влиза. Лампите са загасени, щорите — спуснати.

Паспортът е в кабинета му и той започва да слиза по стълбите.

На долния етаж спира по средата, заслушва се и чува странен шум като от влачене на мокро одеяло по пода, покрит с плочки.

— Вероник? — пита с едва доловим глас.

Вижда как спокойната светлина от басейна трепти върху бялата каменна стена. Продължава бавно напред със силно разтуптяно сърце.