Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (96)

95.
Изчезнал

Юна се опитва да вика след Понтус Салман. Лодката се плъзга все по-навътре в морето. Полицаят хуква нагоре по кея и среща психоложката и двамата колеги от Сьодертелие. Връща се с тях обратно и ги предупреждава да внимават, макар и да не вярва, че Понтус Салман ще нарани себе си или някого другиго.

— Просто се постарайте да го арестувате, ще се обадя при първа възможност — казва той, бързайки към колата си.

Минавайки по моста над залива Фития, си мисли защо ли Понтус Салман е убеден, че Аксел Рисен би сключил договора „Паганини“.

Юна бе попитал дали не би отказал, но Понтус отговори, че не би искал да откаже.

Докато избира номера на Аксел Рисен, си представя Вероник Салман, съпругата на Понтус. Гънките на отчаяние около устата и страха в очите й, докато разказва, че щом веднъж целунеш ръката на Рафаел Гуиди, няма връщане назад.

„Думата кошмар непрекъснато се повтаря“, мисли си Юна. Повтаря я икономката на Палмкруна, Вероник Салман казва, че Рафаел успява да накара всекиго да му разкаже за най-лошия си кошмар, и Понтус Салман твърдеше, че Палмкруна се е отървал от кошмара си чрез самоубийството.

Беше казал, че не се е наложило да бере плодовете на кошмара си.

Юна се замисля, че Стефан Бергквист никога не е знаел, че Палмкруна му е бил баща.

Замисля се за ужасната горещина, изпепелила месото, накарала кръвта да закипи, пръснала черепа му.

Договорът „Паганини“ не може да бъде нарушен със собствената смърт.

Юна прави нов опит да се свърже с Аксел Рисен по мобилния телефон, след което опитва на директния номер в Инспектората за стратегически продукти.

— Секретарката на генерален директор Аксел Рисен — обажда се женски глас.

— Търся Аксел Рисен — казва Юна.

— В момента не може да отговори.

— Аз съм полицейски инспектор и трябва да разговарям с него веднага.

— Разбирам, но…

— Прекъснете го, ако има среща.

— Не е тук — повишава глас служителката. — Не е идвал от сутринта, не успях да го открия и по телефона.

Юна набързо благодари и прекъсва разговора.

 

 

Юна паркира волвото на улица „Брахегатан“ пред вратата на дома на Аксел Рисен. За миг успява да забележи, че някой затваря пътната врата. Хуква и натиска звънеца, ключалката изщраква и вратата отново се отваря.

— Нима сте вие — учудва се Роберт Рисен, когато вижда Юна. — Здравейте.

— Аксел вкъщи ли е?

— Би трябвало, но аз току-що влизам — отговаря братът. — Случило ли се е нещо?

— Опитах се да се свържа с него.

— Аз също — казва Роберт и поканва Юна да влезе.

Изкачват стълбата наполовина и се озовават в просторно фоайе с розов полилей на тавана. Роберт почуква на една врата и влизат в жилището на Аксел.

— Аксел! — вика Роберт.

Оглеждат се, вървят из стаите. Всичко изглежда както обикновено, стереото не работи, но свети, том от енциклопедия „Британика“ лежи на библиотечната количка.

— Имате ли представа дали не е заминал някъде? — пита Юна.

— Не — пояснява Роберт със странна умора в гласа. — Макар и да прави доста необичайни неща.

— Какво имате предвид?

— Хората мислят, че го познават, но… Не, не знам.

Юна влиза в спалнята, припряно се озърта, вижда голям акварел да виси наклонен на стената, цъфнало глухарче в чаша с уиски, разхвърляно легло и една книга.

Роберт вече се е запътил надолу по стълбата и Юна тръгва след него към просторната кухня.