Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (63)

62.
Сладкият сън

Конкурсът „Юхан Фредерик Бервалд“ за млади цигулари беше без съмнение най-престижният в Северна Европа. Беше дал старт на много световноизвестни виртуози и ги постави направо под силната заслепяваща светлина на прожекторите. До финала бяха стигнали само трима солисти. В шест кръга все по-малко и по-малко състезатели свиреха пред закритото жури, но финалът предстоеше на следващия ден пред публика в „Концертната зала“^[1] заедно с излъчван по телевизията концерт, дирижиран от Херберт Блумстед^[2].

В музикалните кръгове беше сензация, че двама от финалистите: Аксел Рисен и Грета Стиернлуд, учеха в Кралската музикална академия в Стокхолм. Третият беше Широ Сасаки от Япония.

За Алис Рисен, професионален музикант без особена кариера, успехите на сина й Аксел бяха огромен триумф. И особено сега, след като бе получила редица предупреждения от ректора на академията, че Аксел понякога с дни отсъства от лекции, че е разсеян и небрежен.

След като стигнаха до третия кръг, Аксел и Грета получиха разрешение да отсъстват от академията, за да посветят времето си на репетиции. Опознаха се от началото на конкурса, радваха се взаимно на успехите си и преди финала започнаха да се срещат в дома на Аксел, за да се подкрепят.

Последният кръг включваше произведение, избрано от самия цигулар или с помощта на преподавателя му.

Аксел и по-малкият му брат Роберт обитаваха седемте най-горни стаи в голямата къща в Леркстаден. По принцип той никога не репетираше на инструмента си, но обичаше да свири, да учи нови произведения, да опитва тонове, нечути досега; понякога стоеше до късно през нощта, свиреше на цигулката си и изследваше особеностите й, докато върховете на пръстите му не пламваха.

Оставаше само ден. Утре Аксел и Грета щяха да свирят на финала в „Концертната зала“. Аксел седеше и гледаше обвивките на дългосвирещите плочи, които лежаха разпръснати на пода пред грамофона му. Три плочи на Дейвид Боуи: Space Oddity, Alladin Sane и Hunky Dory.

Майка му почуква на вратата и влиза с бутилка кока-кола и две чаши с парченца лед и резенчета лимон. Аксел благодари малко учуден, поема подноса и го слага на масичката за кафе.

— Мислех, че репетирате — казва Алис и се оглежда.

— Грета трябваше да се прибере вкъщи за обяд.

— Но ти можеш да продължаваш, докато тя се върне.

— Ще я почакам.

— Знаеш, че утре е финалът — казва Алис и сяда до сина си. — Аз репетирам най-малко осем часа на ден, понякога работя дори десет.

— Та аз дори не стоя толкова време буден — шегува се Аксел.

— Аксел, ти си надарен.

— Откъде знаеш?

— Знам. Но това не е достатъчно, за никого — добавя тя.

— Мамо, репетирам като луд — излъгва той.

— Посвири ми — моли го тя.

— Не — категорично отказва той.

— Разбирам, че не искаш майка ти да ти бъде учител, но можеш да ми позволиш да ти помогна точно в този момент — продължава Алис търпеливо. — Всъщност последно съм те слушала преди две години, на един коледен концерт, никой не разбра какво свиреше…

— Cracked Actor на Боуи.

— Незряло… но доста впечатляващо за петнайсетгодишен — признава тя и протяга ръка, за да го потупа ободряващо. — Но утре…

Аксел се отдръпва.

— Не ме мъмри.

— Ще ми кажеш ли какво си си избрал?

— Класика — отвръща той с широка усмивка.

— Слава богу.

Той свива рамене, без да я поглежда. Когато чува входния звънец, изтичва от стаята и се втурва надолу по стълбите.

Започва да се смрачава, но снегът пръска мека светлина, къщата е обвита в мрак, който не се сгъстява. Грета стои на стълбището с барета и палто. Раираният шал е увит около врата й. Бузите й греят, почервенели от студа, а стелещата се по раменете й коса е обсипана със снежинки. Тя слага калъфа на цигулката върху шкафа в коридора, внимателно окачва палтото си, събува черните ботуши и изважда ниските си обувки от чантата.

Алис Рисен слиза отгоре и я поздравява, лицето й пламти от радост:

— Хубаво е, че си помагате и репетирате заедно — казва тя. — Трябва да си строга с Аксел, иначе той само мързелува.

— Забелязах — засмива се Грета.

Грета Стиернлуд беше дъщеря на индустриалец, притежаващ значителни дялови участия във фирми като „Сааб Скания“ и банки като „Еншилда банкен“. Беше израснала само с баща си — родителите й се бяха развели в най-ранното й детство и оттогава нито веднъж не бе виждала майка си. Много рано, може би още преди да се роди, баща й беше решил, че ще стане цигуларка.

Когато се качват в стаята на Аксел, Грета се приближава до рояла. Лъскавата й къдрава коса е пръсната по раменете. Облечена е в бяла блуза и карирана пола, с тъмносин пуловер без ръкави и раиран чорапогащник.

Тя изважда цигулката, намества подбрадника, изтрива с памучна кърпа колофона, наслоил се по струните, затяга лъка и поставя нотите на щима. Набързо проверява дали не се е разстроила от студа и промените на влажността.

После започва да репетира. Свири, както винаги, с полузатворени очи и вглъбен поглед. Дългите мигли хвърлят трептящи сенки върху поруменялото й лице. Аксел знае добре какво свири: първа цигулка от петнайсетия струнен квартет на Бетховен. Сериозна и задълбочена тема.

Слуша, усмихва се и мисли, че Грета има усет към музиката, прямотата в тълкуванията й го изпълва с уважение.

— Чудесно — казва той, когато тя свършва.

Сменя партитурата и духа на прималелите си пръсти.

— Въпреки че не мога да реша… знаеш, татко е проучил какво би трябвало да свиря, казва да свиря Тартини, соната за цигулка в сол минор.

Мълком гледа нотите, следи ги с поглед, брои шестнайсетините и запомня сложното легато.

— Но аз се чувствам несигурна…

— Може ли да чуя? — пита Аксел.

— Звучи ужасно — казва тя и се изчервява.

Изсвирва последната част с напрегнато изражение, красиво и печално, но към края, когато най-високите тонове трябва да звучат като бушуващ огън, изгубва темпото.

— Да му се не види — шепне тя и пъхва цигулката под мишница. — Наваксах, работих като животно, но трябва да се старая повече с шестнайсетините и триолите, които…

— На мен пък ми хареса динамиката, сякаш накланяш голямо огледало…

— Свирих грешно — прекъсва го тя и се изчервява още по-силно. — Извинявай, просто се опитваш да бъдеш любезен, знам, но не бива, трябва да свиря вярно. Чиста лудост е, че последната вечер не мога да реша дали да предпочета лесното, или да заложа на трудното.

— Можеш и двете, така че…

— Не, не мога, би било рисковано — казва тя. — Но ми дай няколко часа, три часа, и може би за утре ще се осмеля да избера Тартини.

— Не можеш да го направиш само защото баща ти мисли така.

— Въпреки че той е прав.

— Не — отрича Аксел и внимателно свива един джойнт.

— Мога лесното — продължава тя. — Но едва ли е подходящо, зависи какво ще изберете ти и японецът.

— Не бива да разсъждаваш.

— А как? Не съм те видяла да репетираш нито веднъж. Поне решил ли си какво ще свириш?

— Равел — отвръща той.

— Равел? Без да репетираш? — Тя се засмива. — Сериозно ли? — пита тя.

— „Циганката“ на Равел — само това.

— Аксел, извинявай, но изборът ти е налудничав, знаеш, че е прекалено сложно, бързо и предизвикателно…

— Искам да свиря като Перлман, но без да бързам… защото всъщност не е бързо.

— Аксел, ужасно бързо е — усмихва се тя.

— Да, за подгонения заек… но за вълка е прекалено бавно.

Тя му хвърля уморен поглед.

— Къде си чел това?

— Приписва се на Паганини.

— Така ли, значи ми остава да се притеснявам само от японския ми противник — казва тя и вдига цигулката на рамото си. — Ти не репетираш, Аксел, не можеш да свириш „Циганката“ на Равел.

— Не е толкова трудно, колкото всички казват — отвръща той и запалва джойнта.

— Не е — усмихва се тя и отново започва да свири.

Спира след миг и го поглежда сериозно.

— Равел ли ще свириш?

— Да.

Вече не се усмихва.

— Нима ме лъжеш, нима си го репетирал четири години или за какво става дума?

— Реших сега, точно когато ме попита.

— Как може да си толкова глупав? — разсмива се отново тя.

— Не ми пука дали ще съм последен — казва той и ляга на дивана.

— А на мен ми пука — категорична е тя.

— Знам, но ще имаш още шансове.

— Не и аз.

Отново започва да свири трудния Тартини, получава се по-добре, но въпреки това прекъсва, изсвирва сложната партия още веднъж, после потретва.

Аксел ръкопляска, слага плочата на Дейвид Боуи The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars на грамофона и плъзва игличката върху нея. Ляга, затваря очи и тананика песента.

Ziggy really sang, screwed up eyes and screwed down hairdo.

Like some cat from Japan, he could lick’em by smiling.

He could leave’em to hang.

Грета се колебае, оставя цигулката, приближава се до него и поема джойнта от ръката му. Дръпва няколко пъти, закашля се и му го връща.

— Може ли да си толкова глупав? — пита тя и неочаквано го погалва по устните.

Навежда се и се опитва да го целуне по устата, но се спъва и залита и го целува по бузата, прошепва „извинявай“ и го целува отново. Продължават да се целуват, внимателно и жадно.

Той съблича пуловера й, косата й пращи от статичното електричество. Тя го отблъсва, когато докосва бузата й, и той бързо отдръпва ръката си. Усмихват се нервно един на друг и пак се целуват. Той разкопчава копчетата на бялата й изгладена блуза и усеща малките й гърди под семплия сутиен. Тя му помага да си свали тениската. Дългата й виеща се коса мирише на сняг и зима, но тялото й е топло като току-що изпечен хляб.

Преместват се в спалнята и потъват в леглото му. С треперещи ръце тя разкопчава подплатената си пола и задържа бикините, за да не се изхлузят с дебелия, раиран чорапогащник.

— Какво? — шепне той. — Искаш да спрем ли?

— Не знам, ти искаш ли?

— Не — усмихва се той.

— Просто съм малко нервна — откровена е тя.

— Въпреки че си по-голяма от мен.

— Точно заради това, ти си само на седемнайсет, малко неприлично е — усмихва се тя.

Сърцето на Аксел ще да изскочи, когато сваля бикините й. Тя лежи, без да помръдва, докато той целува корема й, малките гърди, шията, брадичката, устните. Тя разтваря внимателно крака, той ляга върху нея и чувства как бедрата й се притискат към неговите. Бузите му съвсем пламват, когато прониква в нея. Тя го придърпва към себе си, гали врата и гърба му, и въздиша всеки път, докато потъва в нея.

Тънък слой топла пот е избил между голите им тела, когато най-сетне задъхани се успокояват. Лежат вкопчени един в друг със затворени очи и скоро заспиват.