Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (51)

50.
Скривалището

Пенелопе и Бьорн не знаят колко дълго се крият в дълбоката скална пукнатина. До втората нощ седяха превити в сянката под стъблото на съборен бор.

Повече не издържаха да бягат, телата им бяха повече изнурени и те се редуваха да спят и да стоят на пост.

В началото преследвачът предугаждаше всяка тяхна стъпка, но сега чувството от непосредственото му присъствие беше изчезнало, странно дълго остана недоловим. Проникващото усещане зад гърба, смразяващото чувство, че някой тича по петите ти, изчезна още щом се отклониха от пътя към населените места, когато направиха непредвидения избор да сменят посоката към гората, далече от хората и брега.

Пенелопе се съмнява, че е успяла да остави съобщение на телефонния секретар на майка си.

„Но все някой скоро трябва да открие яхтата на Бьорн“, мисли си тя. И тогава полицията ще започне издирване.

Трябва само да стоят скрити, така че преследвачът да не ги открие.

Заоблената скала е обрасла със зелен мъх, но в пукнатината камъните са голи и на няколко места се процежда бистра вода.

Облизаха я и се скриха отново в сянката. Денят беше горещ, седяха, без да помръдват, дишайки тежко, но към вечерта, когато жаркото слънце се скри зад дърветата, отново заспаха.

Мечти и неясни спомени се преплитат в съзнанието на Пенелопе. Чува Виула да свири „Грей, малка звездичке“ на мини цигулката си, на която с малки стикери е отбелязана позицията на пръстите, вижда я да се гримира с розови сенки пред огледалото.

Поема си дълбоко дъх, преди да се събуди.

Бьорн седи, обхванал с ръце коленете си, и трепери.

На разсъмване след третата нощ вече не издържат, толкова са гладни и отмалели, че напускат скривалището и тръгват нанякъде.

Почти сутрин е, когато стигат до брега. Червените лъчи на слънцето вече изглеждат като сияещи ивици по краищата на дългите облачни завеси. Водата блести и носи сутрешно спокойствие. Два неми лебеда се клатушкат на повърхността. Плъзгат се тихо с бавно загребващи крака.

Бьорн протяга ръка, за да отведе Пенелопе надолу към водата. Изведнъж коленете му се подгъват от умора, той залита, подхлъзва се, опира се на някакъв камък и се изправя отново. Пенелопе с празен поглед се взира пред себе си, докато си събува обувките, завързва ги една за друга и ги провесва на врата си.

— Ела — шепне Бьорн. — Просто ще поплуваме, не се замисляй, направи го.

Пенелопе го моли да почака, не е сигурна дали ще успее, но той вече се е запътил към водата. Тя потреперва и поглежда към отсрещната страна на острова, далече в стокхолмския архипелаг.

Нагазва след него, усеща как студената вода прегръща прасците и бедрата й. Дъното е каменисто и хлъзгаво, бързо става все по-дълбоко. Не се колебае и се потапя след Бьорн.

С болки в ръцете и с натежали дрехи започва да плува към другия бряг. Бьорн вече е доста пред нея.

Изморително е, всяко загребване се чувства непосилно, мускулите се нуждаят от почивка.

Остров Шюмендьо лежи като ивица пясък пред тях. Пенелопе рита с изморените си крака, продължава да се бори и да не пада духом. Неочаквано първите слънчеви лъчи над дърветата я заслепяват и тя спира да плува. Не е спазъм, но ръцете са безсилни, просто се предават. Мокрите дрехи за секунди я завличат под повърхността, преди ръцете отново да й се подчинят. Уплашена е, когато подава глава и си поема въздух, тялото изпомпва адреналин, задъхана, изгубва посоката и вижда само вода около себе си. Отчаяна се изправя и се завърта, удържа се да не извика и най-сетне забелязва потапящата се глава на Бьорн на разстояние петдесетина метра. Пенелопе продължава да плува, но не знае дали ще й стигнат силите до отсрещния остров.

Обувките около врата й пречат да загребва, опитва се да се отърве от тях, но те се оплитат във верижката с кръстчето. Тънката верижка се скъсва и кръстчето изчезва във водата заедно с обувките.

Пенелопе усеща силните удари на сърцето си и вижда далеч отпред как Бьорн изпълзява на сушата. Вода пръска в очите й, той вече се е изправил на брега. Гледа назад към нея, вместо да се скрие. А преследвачът им точно сега може да се намира на северния бряг на Урньо и да претърсва района с бинокъл.

Движенията на Пенелопе се забавят и отслабват, тя усеща тежест и умора в краката, когато в мускулите се образува млечна киселина. Плува с усилие, последните метри й се струват непреодолими. В очите на Бьорн се чете уплаха, той нагазва във водата и се приближава към нея. Тя отново е на крачка да се откаже, но замахва веднъж, още веднъж и най-после усеща дъното под краката си. Бьорн хваща ръката й и я тегли към скалистия бряг.

— Трябва да се скрием — пръхти тя.

Той й помага да стигне до смърчовете, краката и стъпалата й са безчувствени, тя трепери от студ. Продължават навътре в гората и спират едва когато морето изчезва от погледа им. Изтощени, се свличат върху мъха и боровинковите храсти и се прегръщат, докато успокоят дишането си.

— Няма да издържим — хленчи тя.

— Ще си помагаме.

— Замръзвам, трябва да намерим сухи дрехи. — Пенелопе, тракайки със зъби, се притиска към настръхналите гърди на Бьорн.

Надигат се, тя се подпира на него и тръгват през гората със сковани крака. Мокрите маратонки на Бьорн издават стържещ звук при всяка стъпка. Босите крака на Пенелопе белеят на фона на черната земя. Спортните дрехи висят мокри и студени на тялото й. Смълчани се отправят на изток, далече от Урньо. След двайсет минути достигат другия бряг. Слънцето вече стои високо и блести ослепително на гладката повърхност на морето. Въздухът се стопля. Пенелопе се спира пред топка за тенис, търкулнала се във високата трева. Жълто-зелена, сякаш паднала от небето. Едва когато отново вдига поглед, вижда къщата. Почти скрита зад гъст жив люляков плет се кипри малка червена къщурка с красива веранда над водата. Пердетата на всички прозорци са спуснати, а в беседката има хамак без дюшече. Тревата е избуяла, а счупен клон от остаряло ябълково дърво лежи на пътеката от светлосиви павета.

— В къщата няма никого — шепне Пенелопе.

Промъкват се по-близо, като все още са нащрек дали няма да чуят кучешки лай или сърдити викове. Надничат в процепите между пердетата, продължават да обикалят и внимателно опипват външната врата. Заключена е и Пенелопе се оглежда наоколо.

— Трябва да влезем, имаме нужда от почивка — казва Бьорн. — Да счупим един прозорец.

До стената стои саксия с храстче с тънки бледозелени листа. Пенелопе усеща сладникавия аромат на лавандула, когато се навежда и взима камък от саксията. Камъкът е пластмасов, а от долната му страна има малък капак. Отваря го, изважда ключа и го връща обратно в саксията.

Отключват и влизат в антре с чамов под. Краката на Пенелопе толкова силно треперят, че тя ги усеща като безчувствени. Търси опора с ръка. Стените са с плюшени тапети с изрисувани медальони. Толкова е изморена и гладна, че къщата й се струва нереална, сякаш е направена от коледни бисквитки. Навсякъде висят посветени на някого, рамкирани снимки. Подписи и поздравления, написани със златисти букви или черен туш. Разпознават редицата от лица от шведска телевизионна програма: Сиверт Йохолм, Бенгт Бедруп, Шел Льоно, Арне Хегерфорш, Магнус Херенстам, Малена Иварсон, Якоб Далин.

Продължават навътре, през всекидневната в кухнята, озъртат се с безпокойство.

— Не можем да останем тук — шепне Пенелопе.

Бьорн отваря вратата на хладилника. Пълен е с пресни продукти. Къщата не е необитаема, както си мислеха. Бьорн се оглежда и изважда кашкавал, половин салам и пакет с мляко. В килера Пенелопе намира една франзела и пакет корнфлейкс. Настървено късат хляба с ръце, подават си кашкавала и отхапват парчета, които трудно преглъщат. Бьорн пие на големи глътки мляко направо от пакета. От ъгълчетата на устните му то се стича надолу по врата му. Пенелопе яде салам с черен пипер и корнфлейкс, взима пакета с мляко, пие и се задавя, кашля и отново пие. Усмихват се нервно един на друг, отдалечават се от прозореца и не спират да ядат.

— Трябва да намерим дрехи, преди да продължим — казва Пенелопе.

Лутайки се из къщата, бавно усещат странната тръпка на топлина от храната. Тялото се съживява, сърцето бие силно, стомахът понаболява, кръвта се раздвижва.

В първата спалня със стъклена врата към люляковата беседка има вграден гардероб с врати с огледала. Пенелопе избързва и избутва плъзгащата се врата настрани.

— Какво е това?

Пълно е със странни дрехи. Златисти сака, блестящи черни пояси с пайети, жълт смокинг и късо до талията, пухкаво кожено палтенце. Пенелопе рови между бански с прашка, прозрачни, с тигров и камуфлажен десен, плетени на една кука слипове.

Отваря другата врата на гардероба и открива по-семпли дрехи: пуловери, якета и панталони. Рови бързо и изважда нещо за обличане. Клатушкайки се, събува прогизналия анцуг и бикините, изхлузва тясното горнище и мръсния сутиен.

Изведнъж се вижда в огледалото. Цялата е в синини, косата сплъстена, лицето — разранено, драскотини и охлузвания по краката, раната на бедрото продължава да кърви, хълбокът е ожулен след падането по склона.

Обува намачкан панталон от костюм, облича тениска с надпис: „Яжте повече овесена каша“ и плетен пуловер, който е огромен и стига чак до коленете й. Стопля се и тялото копнее за почивка. Изведнъж се разплаква, но бързо се успокоява, изтрива сълзите от бузите си и излиза в антрето да търси обувки. Намира сини гумени ботуши и се връща в спалнята. Вижда Бьорн, кален и мокър, да нахлузва лилав велурен панталон. Краката му изглеждат ужасно, целите в кал и рани, стъпките му оставят кървави следи по пода. Той облича синя тениска и тясно, наситеносиньо кожено сако с широки ревери.

Сълзите на Пенелопе рукват отново, плачът напира и тя с нищо не може да го спре, защото е прекалено изморена. В сълзите се таи ужасът от безумното бягство.

— Какво става? — хленчи тя.

— Не знам — шепне Бьорн.

— Не видяхме лицето му. Какво иска? Какво всъщност иска? Нищо не разбирам. Защо ни преследва? Защо иска да ни причини зло?

Изтрива сълзите си с ръкава на блузата.

— Мисля си — продължава тя, — имам предвид… представи си, че Виула е направила нещо, нещо глупаво. Знаеш ли, гаджето й Сергей, с когото се раздели, може да е престъпник, знам, че е работил като охранител.

— Пени…

— Просто казвам, Виула, тя е толкова… може би е направила нещо нередно.

— Не — шепне Бьорн.

— Какво не, та ние не знаем нищо, излишно е да ме успокояваш.

— Трябва да…

— Този… мъжът, който ни преследва… може би иска само да говори с нас. Знам, че не е така, просто искам да кажа, че… не знам какво искам да кажа.

— Пени — сериозно подхваща Бьорн. — Вината за всичко, което се случи, е моя.

Той я гледа със зачервени очи. Лицето му пламти.

— Какво каза? Какви ги приказваш сега? — тихо пита тя.

Той преглъща бавно и започва да обяснява:

— Направих нещо ужасно глупаво, Пени.

— Какво си направил?

— Снимката — отвръща той. — Всичко е заради снимката.

— Каква снимка? Онази на Палмкруна и Рафаел Гуиди?

— Да, свързах се с Палмкруна — откровено споделя Бьорн. — Казах му за снимката и му поисках пари, но…

— Не — шепне тя ядосано.

Пенелопе го гледа и се отдръпва, отстъпва заднешком, събаря нощното шкафче с чашата вода и радиобудилника.

— Пени…

— Не, млъкни — прекъсва го тя, почти крещейки. — Всъщност не разбирам. Какво казваш? Какво, по дяволите, казваш? Не си могъл… не е възможно… Нима си изгубил ума си, изнудвал си Палмкруна за пари? Нима си използвал…

— Чуй за малко! Съжалих, беше грешка, знам, снимката е у него, изпратих му я.

Настъпва тишина. Пенелопе се опитва да разбере казаното. Мислите се въртят в безпорядък в главата й. Мъчи се да разбере това, което Бьорн току-що бе признал.

— Това е моя снимка — бавно казва тя, като полага усилие да събере мислите си. — Може би е важна снимка. Получих я поверително, навярно някой знае нещо…

— Просто не исках да продавам яхтата — шепне той, готов да се разплаче.

— И все пак не разбирам… Изпратил си снимката на Палмкруна?

— Бях принуден, Пени, разбрах, че съм сгрешил… бях принуден да му я дам.

— Но… тя трябва да е у мен. Не разбираш ли? Представи си, че този, който я е изпратил, ми се обади и си я поиска обратно. Касае се за сериозни неща, шведски оръжеен износ. Не става въпрос за твоите пари, не става въпрос за нас, това не е шега работа, Бьорн.

Пенелопе го гледа отчаяно и гласът й става все по-остър, когато повишава тон:

— Става въпрос за хора, за живота им. Разочарована съм — с тежка въздишка казва тя. — Адски съм ти ядосана, ще ми се да те ударя, не издържам повече.

— Но, Пени, аз не знаех — оправдава се той. — Как бих могъл да зная? Каза ми само, че е компрометираща за Палмкруна, не каза, че…

— Какво значение има — прекъсва го тя.

— Просто смятах, че…

— Млъкни! — изкрещява тя. — Не искам да слушам увъртанията ти, ти си изнудвач, малък алчен изнудвач, аз не те познавам и ти не ме познаваш.

Тя спира, известно време стоят един срещу друг. Чува се чайка да крещи над водата, други й пригласят в жално ехо.

— Трябва да продължим — едва промълвява Бьорн.

Пенелопе кимва и в следващия миг чува как външната врата се отваря. Без да разменят погледи, те се дръпват назад, в спалнята. Чуват някой да влиза, стъпка след стъпка. Бьорн се опитва да отвори вратата на верандата, но тя е заключена. Пенелопе вдига кукичките на прозорците с треперещи ръце, но е прекалено късно да бягат.