Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (41)

40.
Наследникът

Аксел Рисен бавно откопчава копчетата на твърдите ръкавели на ризата си. Слага ги в бронзовата купа на скрина. Наследство са от дядо му: адмирал Рисен. Но украсата е цивилна: орден, състоящ се от две кръстосани палмови листа.

Оглежда се в огледалото до вратата на гардероба. Разхлабва вратовръзката си и сяда на ръба на леглото в другия край на стаята. Нещо шуми в радиатора и му се струва, че през стените долавя откъслечни звуци от мелодия.

Музиката идва от съседния апартамент на по-малкия му брат. „Самотна цигулка“, мисли си той и свърза частите във фантазията си. В съзнанието си чува Соната №1 за цигулка от Бах в сол минор, въведението, адажиото, но далеч по-плавно от общоприетото. Аксел не чува само тоновете, които трябва да чуе, а се наслаждава и на всеки извисяващ се обертон и случаен удар по ръба на цигулката.

Пръстите му треперят с промяната на темпото, ръцете му жадуват да докоснат инструмента. Толкова отдавна не се е случвало пръстите му да тръпнат заедно с музиката, да шарят по струните нагоре по грифа.

Мелодията в главата му утихва с иззвъняването на телефона. Става от леглото и разтърква очи. Толкова е уморен, почти не е спал последната седмица.

От номера проличава, че го търси някой от Кабинета на правителството. Прокашля се, преди да отговори със спокоен глас:

— Аксел Рисен.

— Казвам се Йорген Грюнлихт и съм председател на правителствената работна група по външна политика, както сигурно знаеш.

— Добър вечер.

— Съжалявам, че се обаждам в такъв късен час.

— Бях буден.

— Предполагах — добавя Йорген Грюнлихт и изчаква, преди да продължи. — Току-що приключи извънредната среща на ръководството, на която взехме решение да се опитаме да те привлечем за поста генерален директор на Инспектората за стратегически продукти.

— Разбирам.

Телефонът млъква за миг. После Грюнлихт бързо казва:

— Предполагам, че знаеш за случилото се с Карл Палмкруна.

— Само от вестника.

Председателят добавя нещо, което Аксел не може да разбере, преди другият да продължи на висок глас.

— Запознат си с дейността ни и теоретично би могъл, ако приемеш предложението ни, да навлезеш доста бързо.

— Трябва да приключа със задачите си за ООН — отговаря Аксел.

— Това проблем ли е? — пита председателят неспокойно.

— Не.

— Прегледай условията, но… всичко подлежи на обсъждане — пояснява Грюнлихт. — Както разбираш, имаме голямо желание да те посрещнем в екипа, безсмислено е да го превръщаме в тайна.

— Нека си помисля.

— Какво ще кажеш за среща утре сутрин?

— Нещо спешно?

— Винаги се бавим колкото е нужно — отвръща Грюнлихт. — Но, разбира се, с оглед на случилото се… Министърът на търговията ни напомни за едно начинание, проточило се вече доста време.

— За какво става дума?

— Нищо особено… касае се за разрешително за износ. Предварителното становище беше положително, Съветът по контрол на износа си свърши работата, дискусиите са приключили, но Палмкруна не успя да го подпише.

— А трябвало ли е? — пита Аксел.

— Само генералният директор може да одобри износ на средства за отбрана и продукти с двойно предназначение — пояснява Йорген Грюнлихт.

— Но и правителството одобрява определени сделки, нали?

— Ако генералният директор на Инспектората за стратегически продукти вземе решение да предаде досието на правителството.

— Разбирам.

Единайсет години Аксел Рисен работи като инспектор на военна продукция в старата система, за Министерство на външните работи, преди да му гласуват доверие в органа на ООН — Служба по въпросите на разоръжаването. Понастоящем е старши консултант в Отдела за анализ и оценка. Само на петдесет и една години е, прошарената му коса е все още гъста. Чертите му са правилни и приятни. Почернял е след почивката в Кейптаун, където с наета платноходка бе обикалял самичък зашеметяващия, стръмен бряг.

Аксел отива в библиотеката, сяда на фотьойла за четене, притваря натежалите си клепачи и започва да мисли за смъртта на Карл Палмкруна, за която бе съобщено в сутрешния „Дагенс нюхетер“. Трудно можеше да се разбере какво се е случило, но нещо в текста намекваше, че случилото се е неочаквано. Ако беше болен, щеше да се разчуе. Аксел си мисли за многобройните им срещи през годините. И двамата бяха ангажирани като експерти в изготвянето на законопроект, довел до решението на Парламента да слее Инспектората по военна продукция и стратегическия контрол на износа на Министерския съвет в една служба: Инспекторат за стратегически продукти.

А сега Палмкруна е мъртъв. Аксел вижда пред себе си слабия блед мъж, високо подстриган по военному, потънал в самота.

Изведнъж го обзема безпокойство. В стаята е прекалено тихо. Става и поглежда навън, ослушва се.

— Бевърли? — извиква тихо. — Бевърли?

Тя не отговаря. Бързо прекосява стаята и излиза в коридора да си вземе сакото и да потърси момичето, когато неочаквано я чува да си тананика. Задава се от кухнята, стъпвайки боса по килимите. Учудва се, като вижда разтревоженото му лице.

— Аксел — казва тя със звънлив глас. — Какво има?

— Просто се притесних да не си излязла — промърморва той.

— В опасния свят — усмихва се тя.

— Казвам само, че не можеш да се доверяваш на всички хора.

— Аз не се доверявам, аз ги гледам, гледам светлината — обяснява тя. — Ако те са в нейната прегръдка, знам, че са добри.

Аксел не знае какво да отговори, казва само, че й е купил чипс и голяма бутилка фанта.

Тя изглежда изобщо не го чува. Опитва се да разбере по лицето й дали е неспокойна, депресирана или се затваря в себе си.

— Все още ли мислиш да се оженим? — пита тя.

— Да — излъгва той.

— Само че цветята ме карат да си спомням за погребението на мама и лицето на татко, когато…

— Не е нужно да има цветя — казва той.

— Все пак харесвам момината сълза.

— Аз също — прошепва той.

Тя се изчервява доволна и той чува как се преструва, че се прозява заради него.

— Спи ми се — казва тя и излиза от стаята. — А на теб?

— Не — отговаря Аксел на себе си, но става и тръгва след нея.

Прекосява стаята със силното усещане, че части от собственото му тяло се опитват да го възпрат. Чувства се тромав и странно бавен, когато я следва по коридора, по мраморния под и нагоре по стълбите, през две просторни зали в онзи кът, където обикновено се оттегля вечер. Момичето е слабичко и ниско, едва стига до гърдите му. Косата й е набола, след като я бе обръснала миналата седмица. Прегръща го бързо и той долавя мириса на карамел в устата й.