Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (34)

33.
Спасителна акция

Юна кара на изток към квартал Густавсберг. Бяло куче седи, без да помръдва, встрани от пътя и почти не поглежда колата. Юна си мисли, че трябва да се обади на Диса, но вместо нейния избира номера на Аня.

— Нужен ми е адресът на Клаудия Фернандес.

— „Мариягатан“ 5 — уведомява го тя моментално. — Близо до старата фабрика за порцелан.

— Благодаря — отговаря Юна.

Аня още е на линия.

— Чакам — казва тя мечтателно.

— Какво чакаш? — пита той спокойно.

— Да кажеш, че тръгваме за Обо със „Силия Галакси“, че ще наемем малка вила със сауна на дърва до водата.

— Звучи прекрасно — бавно казва Юна.

Сиво време, мъгливо и задушно е, когато паркира колата пред дома на Клаудия Фернандес. Усеща стипчивата миризма на чемшир и касис, за миг замира неподвижен в плен на един спомен. Появилото се лице бавно изчезва, когато позвънява на вратата, на която фамилията Фернандес на дървена табелка е обгорена от детска ръка.

Мелодичен звън се разнася из къщата. Той изчаква. След малко чува бавни стъпки.

Клаудия отваря вратата с угрижено лице. Когато вижда Юна, отстъпва назад в коридора. Някакво палто се изплъзва от закачалката и пада.

— Не — шепне тя. — Не Пени…

— Клаудия, успокой се — казва полицаят припряно.

Жената няма сили да се задържи на крака и се свлича на пода сред обувките под висящите дрехи, дишайки като уплашено животно.

— Какво се е случило? — пита ужасена.

— Не знаем почти нищо, но вчера сутринта Пенелопе е опитвала да ти се обади.

— Жива е — отронва Клаудия.

— Да, жива е — отговаря Юна.

— Благодаря ти, Господи — шепне тя. — Благодаря ти, Господи…

— Засякохме съобщение на телефонния ти секретар.

— На моя… Не — казва тя и се изправя.

— Има много смущения, така че е нужна специална апаратура, за да се чуе гласът й — пояснява ченгето.

— Не, само… някакъв мъж ми казва да си намеря работа.

— Да, така е — потвърждава Юна. — Пенелопе говори преди него, но не се чува…

— Какво казва?

— Казва, че се нуждае от помощ. Морската полиция е на път да организира обстойно издирване.

— Но проследете телефона, това сигурно е…

— Клаудия, трябва да ти задам няколко въпроса.

— Какви въпроси?

— Да поседнем?

Минават през коридора към кухнята.

— Юна Лина, мога ли да те попитам нещо?

— Питай ме, но не знам дали ще мога да ти отговоря.

Клаудия Фернандес слага две чаши за кафе. Ръцете й треперят. Сяда срещу него и дълго го гледа.

— Имаш семейство, нали? — пита тя.

Светлата жълта кухня тъне в тишина.

— Спомняш ли си кога за последен път беше в дома на Пенелопе? — пита Юна след малко.

— Миналата седмица, във вторник. Помогна ми да скъся един панталон на Виула.

Юна кимва и забелязва как устата на Клаудия трепери от сдържания плач.

— Помисли си добре, Клаудия — казва той и се навежда напред. — Висеше ли тогава една снимка на стъклената й врата?

— Да.

— Какво имаше на нея? — продължава полицаят, като се опитва да запази гласа си спокоен.

— Не знам, не видях.

— Но си спомняш, че е имало снимка, сигурна си?

— Да — кимва Клаудия.

— Възможно ли е да е имало хора на снимката?

— Не знам, помислих си, че е свързана с работата й.

— Вътре или навън е била направена?

— Нямам представа.

— Опитай се да я извикаш пред очите ти.

Клаудия затваря очи, след което поклаща глава:

— Не мога.

— Опитай се, важно е.

Тя сваля поглед, концентрира се и отново клати глава.

— Спомням си само как си помислих, че е странно да окачи снимка на вратата, не изглежда чак толкова естетично.

— Защо предположи, че е свързана с работата й?

— Не знам — шепне Клаудия.

Юна се извинява, когато телефонът в сакото му иззвънява, изважда го, и когато разбира, че е Карлос, отговаря:

— Да.

— Току-що говорих с Ланс от Морската полиция на остров Даларьо. Каза, че утре ще обходят мястото. Мобилизирани са триста души и почти петдесет лодки.

— Добре — казва Юна и вижда Клаудия да излиза в антрето.

— Позвъних и говорих с Ериксон, за да разбера как се чувства — добавя Карлос.

— Изглежда се съвзема — равнодушно отвръща Юна.

— Юна, не искам да знам какви ги вършите… но Ериксон ме предупреди, че ще бъда принуден да призная, че си имал право.

След като приключва разговора, Юна излиза в антрето и вижда Клаудия, облечена с яке и обута с гумени ботуши.

— Чух казаното по телефона — казва тя. — Аз също мога да помогна в издирването, мога да обикалям цялата нощ…

Тя отваря вратата.

— Клаудия, трябва да оставиш полицията да си върши работата.

— Дъщеря ми се обажда и се нуждае от помощ.

— Разбирам, че е ужасно само да чакаш…

— Но, моля те, не мога ли да дойда с теб? Няма да преча, мога да готвя и да отговарям по телефона, за да не мислиш за това.

— Нямаш ли някого, който да остане с теб, роднина или приятел, или…

— Не искам никого тук, искам само Пени — прекъсва го тя.