Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (2)

1.
Предчувствие

Пенелопе Фернандес трепери до мозъка на костите си. Сърцето й изведнъж започва да бие лудо, тя хвърля поглед през рамо. Може би в този миг предчувства какво ще й се случи малко по-късно днес.

Въпреки топлината в студиото, лицето на Пенелопе усеща хлад. Идва от гримьорната. Пудрата от студената гъба попива в кожата, шнолата „гълъб“ е махната, косата е намачкана с пяна, за да се оформят къдриците.

Пенелопе Фернандес, председателка на Шведската асоциация за мир и арбитраж, тръгва безмълвно към новинарското студио и сяда под светлината на прожекторите срещу Понтус Салман, изпълнителен директор на фирмата, производителка на боеприпаси, „Силенция Дифенс“ АД.

Опитната водеща Стефани фон Сюдов сменя темата, поглежда в камерата и започва да говори за съкращенията, след като британският отбранителен концерн „БАЕ Систъмс Лимитед“ купува компанията „Бофорс“, после се обръща към Пенелопе:

— Пенелопе Фернандес, в редица дебати вие се произнасяте много критично за шведския износ на оръжие. Наскоро направихте сравнение със скандала Анголагейт във Франция. Високопоставени политици и бизнесмени бяха обвинени в подкупи и контрабанда на оръжие и вече са получили осъдителни присъди… мислите ли, че в Швеция сме свидетели на нещо подобно?

— Може да се тълкува по два начина — отговоря Пенелопе Фернандес. — Или политиците ни действат различно, или правната ни система не е в ред.

— Знаете много добре — включва се Понтус Салман, — че имаме отдавнашна традиция в…

— Според шведското законодателство… — прекъсва го Пенелопе и повтаря: — Според шведското законодателство производството и износът на боеприпаси са забранени.

— Разбира се, че не са — опровергава я Салман.

— Параграфи 3 и 6 от Закона за боеприпасите — уточнява Пенелопе.

— Но „Силенция Дифенс“ разполага с положително предварително одобрение — усмихва се събеседникът.

— Така е, защото в противен случай щеше да става дума за престъпление в особено големи размери…

— В момента разполагаме с разрешение — прекъсва я отново директорът.

— Не забравяйте за какво се използват боеприпасите…

— Изчакайте, Пенелопе — намесва се водещата Стефани фон Сюдов и кимва към Понтус Салман, който с вдигната ръка показва, че не е свършил.

— Всички сделки се разглеждат предварително — обяснява той. — Ако не от правителството, то от Инспектората за стратегически продукти, ако изобщо ви е известен.

— Във Франция съществува подобен орган — възразява Пенелопе — и все пак военни материали за осем милиарда крони достигнаха Ангола въпреки оръжейното ембарго на ООН, въпреки ограничителните мерки…

— Сега говорим за Швеция.

— Разбирам, че хората не искат да загубят работата си, но все пак бих желала да чуя как ще мотивирате износа на огромни количества муниции за Кения? Една страна, която…

— Не може да имате никакви забележки — намесва се отново директорът. — Никакви, до най-малката подробност, или се лъжа?

— За съжаление, не мога…

— Някакви конкретни възражения? — подканва Стефани фон Сюдов.

— Не — отговаря Пенелопе Фернандес и свежда поглед. — Но аз…

— Тогава мисля, че едно извинение би било уместно — казва Понтус Салман.

Пенелопе го поглежда в очите, гняв и недоволство бушуват в нея, но си налага да мълчи. Понтус Салман се усмихва снизходително и започва да разказва за фабриката в Тролхетан. Открити били двеста работни места, след като „Силенция Дифенс“ получила разрешение да започне производство. Обяснява какво означава „положителното предварително одобрение“ и какво е произведено досега. Бавно разтяга локуми, за да не остане време за опонентката му.

Пенелопе слуша и потиска опасната гордост в душата си. Опитва се да мисли за това, как с Бьорн скоро ще отплават с яхтата. Ще приготвят леглото с форма на стрела, ще заредят хладилника и малкия фризер. Представя си изпотените ракиени чашки, докато ядат консервираната херинга с горчица и марината, пресни картофи, варени яйца и препечени филийки. Ще сервират на палубата, ще хвърлят котва до островче в архипелага и ще се отдадат на вкусната вечеря на залязващото слънце.

 

 

Пенелопе Фернандес излиза от сградата на телевизията и тръгва към „Валхалавеген“. Беше чакала почти два часа за разговор с продължение на друга тема, когато продуцентът й съобщи, че са я зачеркнали, за да успеят да вмъкнат пет бързи съвета за плосък корем през лятото.

В далечината, в частта на Стокхолм на име Йердет, вижда пъстрия купол на цирк „Максимум“, където къпят два слона с маркуч. Единият извисява хобот и улавя силната водна струя.

Пенелопе е само на двайсет и четири, с къдрава черна коса, стигаща до под раменете.

Около шията й проблясва късо сребърно синджирче с малко кръстче от първото причастие. Гладката й кожа е със златистожълт цвят. Като зехтин или мед, така я беше описал един от съучениците й в някакво съчинение от гимназията. Очите са големи и сериозни. Колко пъти бе чувала, че поразително прилича на филмовата звезда София Лорен!

Пенелопе звъни на Бьорн, за да му каже, че идва, че ще вземе метрото от Карлаплан.

— Пени? Случило ли се е нещо? — пита той напрегнато.

— Не, защо?

— Всичко е готово, оставих съобщение на секретаря ти, само ти липсваш.

— Нужно ли е да се притесняваме?

Стъпила върху дългия стръмен ескалатор надолу към платформата на метрото, Пенелопе усеща забързаните удари на сърцето си от потисканото лошо настроение и притваря очи. Стълбата потъва все по-надълбоко, стеснява се и надолу става все по-хладно.

Родена е в Ла Либертад, един от най-големите департаменти в Салвадор. Майка й Клаудия Фернандес е била в затвора по време на гражданската война и Пенелопе се е появила на бял свят в килия, в която петнайсет интернирани жени направили всичко възможно, за да й помогнат. Клаудия била лекарка и активистка в просветни кампании. Тикнали я в позорния затвор на режима, защото се опитвала да популяризира правото на местното население да създава профсъюзи.

Едва когато стига до платформата, Пенелопе отваря очи. Чувството, че е попаднала в капан, е изчезнало. Отново мисли за Бьорн, който я чака в яхтения клуб на Лонгхолмен. Обожава да се къпе гола от яхтата му, да се гмурка и да не вижда нищо друго, освен море и небе.

Влакът пристига с гръм и трясък, слънцето наднича през прозорците, когато вагоните излизат от тунела и стигат спирката в Стария град.

Пенелопе Фернандес ненавижда войната, насилието и властта на оръжията. Пламенното отвращение я кара да завърши политология в Упсала и да продължи с изследване на проблемите на мира и конфликтите. Започнала е да работи за френската хуманитарна организация „Акция срещу глада“ в Дарфур заедно с Джейн Одуя. Привлякла вниманието със статия в „Дагенс нюхетер“ за жените от бежанските лагери и опитите им да възстановяват ежедневието си след всяко нападение. Преди две години наследила Фрида Блум като председателка на Шведската асоциация за мир и арбитраж.

Пенелопе слиза на Хорнстул и излиза на слънце. Изведнъж я обзема необяснимо безпокойство. Затичва се надолу по хълма Полсундсбакен към Сьодер Меларстранд, бързо минава по моста към Лонгхолмен и тръгва вляво по пътя, настлан с чакъл, към яхтеното пристанище. Прахолякът тегне като мъгла в неподвижния въздух.

Яхтата на Бьорн чака в сянката под моста „Вестербрун“, движенията на водата плетат мрежа от светлина, която, полюшвайки се, се отразява в боядисаната в сиво стоманена конструкция.

Вижда го на палубата с каубойска шапка на главата. Стои неподвижен с кръстосани ръце и прегърбени рамене.

Пенелопе пъха два пръста в устата си и изсвирва. Бьорн се сепва, лицето му добива изражение на силна уплаха. Поглежда към пътя и я вижда. Очите му все още са угрижени, когато се запътва към пътечката.

— Какво има? — пита тя, устремена надолу по стълбата към кея.

— Нищо — отговаря Бьорн, намества шапката си и се опитва да се усмихне.

Прегръщат се. Усеща леденостудените му ръце и мократа риза на гърба му.

— Вир-вода си.

Бьорн извръща поглед.

— Подготовката ме изнерви.

— Взе ли чантата ми?

Той кимва и посочва към каютата. Яхтата леко се поклаща под краката й, тя долавя миризмата на напечена пластмаса и лакирано дърво.

— Ехо? — бодро се провиква. — Къде си?

Косата му, с цвят на слама, стърчи във всички посоки на малки сплъстени расти. Сините очи се усмихват по детски.

— Тук съм — отговаря и свежда поглед.

— Защо си така умислен?

— Най-сетне ще останем сами — казва той и я прегръща през талията. — Ще се любим сред природата.

Опитва косата й с устни.

— Това ли е тайното ти желание? — шепне Пенелопе.

— Да — звучи краткият му отговор.

Тя се смее на откровеността му.

— Мнозина… най-вече жените, смятат, че едва ли е голямо удоволствие… да лежиш на тревата сред комари и камънаци и…

— Същото е като да се къпеш гол — упорства той.

— Трябва да се опиташ да ме убедиш — не се предава и тя.

— И още как.

— Как? — смее се тя, когато телефонът звънва в платнената й чанта.

Бьорн трепва от сигнала. Цветът изчезва от лицето му. Тя поглежда дисплея, сестра й е.

— Виула е — казва бързо на Бьорн, преди да отговори. — Здрасти, сестричке.

Сестра й вика в слушалката, за да заглуши звука на клаксон.

— Скапана откачалка — мърмори тя.

— Какво се е случило?

— Край. Разкарах Сергей.

— Пак? — учудва се Пенелопе.

— Да — отговаря Виула с нисък глас.

— Съжалявам. Разбирам, че си разстроена.

— Не е чак толкова страшно, но… Мама каза, че ще плавате с яхтата, и си помислих, че бих могла да дойда и аз, ако може.

Настъпва тишина.

— Добре — повтаря Пенелопе, като отбелязва липсата на ентусиазъм в гласа си. — С Бьорн се нуждаем да останем насаме, но…