Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (100)

99.
Заплатата

След като е лежал неподвижно в багажника на кола, Аксел Рисен най-сетне може да се надигне и да излезе. Намира се на частно летище. Бетонната писта е оградена. Пред подобна на барака сграда с висок пилон чака хеликоптер.

Жалните крясъци на чайките огласят простора, докато Аксел върви между двамата мъже, които го отвлякоха. Все още е облечен само с риза и панталон. Няма за какво да си говорят, той само ги следва, качва се на хеликоптера и закопчава предпазния колан. Другите двама заемат местата в кокпита, пилотът завърта малък лъскав ключ на таблото и настъпва един педал.

Мъжът до него изважда карта и я слага на коленете си.

Моторът започва да бучи и роторът бавно се задвижва. Тънките перки се завъртат, замъглената слънчева светлина наднича през стъклата. Роторът се върти все по-бързо и по-бързо.

Картонена чаша се търкулва от хеликоптера.

Моторът загрява. Бръмченето е оглушително. Пилотът държи джойстика с дясната си ръка, управлява го с кратки ъгловати движения и изведнъж се издигат.

Хеликоптерът първо се извисява съвсем плавно право нагоре. После се насочва напред и набира скорост.

Стомахът на Аксел се бунтува, когато прелитат над оградата, високо над дърветата и завиват толкова остро наляво, че му се струва, сякаш ще се преобърнат.

Бързо летят над зелени поля, над пътища и къщи с блестящи ламаринени покриви.

Хеликоптерът бучи и перките проблясват пред прозореца.

Сушата свършва, започва вълнисто, оловносиво море.

Аксел се опитва за пореден път да проумее какво му се случва: Започна с разговор по телефона с Рафаел Гуиди, който се намираше на яхтата си във Финския залив, готвейки се да отплава през Балтийско море за Латвия. Не бяха минали и две минути откакто бе обяснил на Рафаел, че няма да подпише разрешението за износ, когато двама мъже нахълтаха в дома му и опряха електрошокова палка във врата му.

През цялото време се отнасяха към него с внимание и се грижеха да е легнал добре.

След половин час спряха и го понесоха към другата кола.

Приблизително час по-късно го оставиха сам да премине асфалтираната писта с петна от гориво и да се качи в хеликоптера.

Монотонното море изчезва бързо под тях. Небето му се струва неподвижно, облачно и влажно бяло. Летят на петдесет метра с висока скорост. Пилотът поддържа радиовръзка с някого, но не се чува какво говори.

Аксел задрямва за миг и загубва представа откога се намира в хеликоптера, когато съглежда великолепна луксозна яхта във вълнистото море. Гигантска бяла лодка със светлосин басейн и няколко палуби.

Приближават се странично. Аксел се навежда напред, за да може да разгледа яхтата. Най-невероятното возило, което някога бе виждал. Елегантно и заострено като пламък, бяло като глазура. Със сигурност по-дълго от сто метра, с капитански мостик, извисяващ се два етажа над кърмата.

Снижават се с бръмчене към кръговете на хеликоптерната площадка на предната палуба. Перките променят посоката на вълните, образувани от яхтата, успокояват ги и ги отблъскват надалеч.

Кацането почти не се усеща, хеликоптерът кръжи, бавно се приближава към повърхността и каца на платформата с леко полюшване. Изчакват да спре роторът. Пилотът остава в кокпита, докато другият превежда Аксел Рисен през плочата с нарисуваните кръгове. Привеждат се от вятъра, докато минат през стъклена врата. Звукът от хеликоптера изчезва почти веднага зад стъклото. Помещението, в което се озовават, прилича на елегантна чакалня със седалки, масичка и тъмен телевизор. Мъж, облечен в бяло, ги посреща с добре дошли и поканва Аксел с жест да седне.

— Нещо за пиене? — пита облеченият в бяло мъж.

— Вода, благодаря — отвръща Аксел.

— Газирана или не?

Преди Аксел да успее да отговори, друг мъж минава през вратата.

Прилича на този, който седеше до пилота на хеликоптера. И двамата са високи и яки, със странно еднакви тела и синхронизирани движения. Новодошлият е с много светла коса, почти бели вежди и нос, претърпял счупване. Първият е прошарен и носи очила с рогова рамка. Мълчаливо отвеждат Аксел към каютите под палубата.

Луксозната яхта му се струва необичайно пуста. Успява да забележи, че басейнът е празен, може би не е пълнен от години. На дъното има счупени мебели, диван без възглавници и няколко изхвърлени стола за бюро.

Прави му впечатление, че красивите ратанови мебели на малък подиум са в окаяно състояние. Изящните плетеници са прокъсани, клечки стърчат от фотьойлите и масата.

Колкото по-навътре навлиза в яхтата, толкова повече му заприличва на празна, изоставена черупка. Стъпките му отекват върху надрасканите мраморни подове на празните коридори. Минават през двойна врата с надпис на италиански „Трапезария“, издълбан в тъмното дърво.

Столовата е огромна. През панорамния прозорец не се вижда нищо друго, освен море. Широка стълба с червен килим води към следващия етаж. От тавана висят кристални полилеи. Пространството е предназначено за големи празненства, но на масата стоят копирна машина, два компютъра и множество папки с документи.

Навътре, до по-малка маса, седи нисък мъж. Косата му тук-там е посивяла, в средата на главата му блести голямо плешиво петно. Аксел веднага разпознава търговеца на оръжие Рафаел Гуиди. Облечен е в светлосин провиснал анцуг с цифрата седем на гърдите и на гърба. Обут е с бели маратонки, без чорапи.

— Добре дошъл — казва той на английски.

Телефонът иззвънява в джоба му, Рафаел Гуиди го изважда, поглежда номера, но не отговаря. Почти веднага се чува следващо позвъняване, на което той отговаря кратко на италиански и после се обръща към Аксел Рисен. Прави жест към панорамния прозорец, към тъмната, нестихваща морска шир.

— Не съм дошъл доброволно — започва Аксел.

— Съжалявам, но няма време за това…

— И какво искаш?

— Искам да спечеля лоялността ти — лаконичен е Рафаел.

Двамата бодигардове се подсмихват, след което стават напълно сериозни. Рафаел отпива от жълтата си витаминозна напитка и беззвучно се оригва.

— Лоялността е единственото, което има значение — тихо добавя той и поглежда Аксел право в очите. — Преди малко твърдеше, че не би искал да имаш нищо от това, което имам аз, но…

— Вярно е.

— Но аз мисля, че имам добро предложение — продължава Рафаел и прави отегчена гримаса, която би трябвало да напомня за усмивка. — Зная, че за да получа лоялността ти, трябва да ти предложа нещо, което наистина искаш да имаш, може би дори това, което желаеш по-силно от всичко.

Аксел поклаща глава:

— Дори аз самият не знам какво желая по-силно от всичко.

— Мисля, че знаеш — казва Рафаел. — Искаш отново да можеш да спиш, да спиш по цели нощи…

— Как разбра…?

Погледът на Рафаел е студен и нетърпелив.

— Тогава със сигурност знаеш, че вече съм изпробвал всички възможности — признава Аксел.

Събеседникът му махва с безразличие:

— Ще получиш нов черен дроб.

— Вече чакам реда си — отвръща Аксел с пресилена усмивка. — Но увреждането е причинено от мен самия, тъканта ми е толкова рядък вид, че по принцип няма донори…

— Аз имам черен дроб за теб, Аксел Рисен — казва Рафаел строго.

Настъпва тишина, Аксел чувства как лицето му пламва, как горят ушите му.

— И в замяна? — пита Аксел и преглъща с усилие. — Искаш да подпиша разрешението за износ за Кения.

— Да, искам да сключим договор „Паганини“ — отвръща Рафаел.

— Какво…

— Нямаме бърза работа, можеш да си помислиш, това е труден избор, трябва да прегледаш точните данни на донора и всичко друго.

Мислите кръжат със светкавична скорост в главата на Аксел.

Казва си, че ще подпише разрешението за износ и ако получи черен дроб, по-късно ще свидетелства срещу Рафаел Гуиди. Ще получи закрила, знае го, дори може да го накарат да смени самоличността си, но ще може да спи.

— Няма ли да хапнем? Гладен съм, а ти? — пита Рафаел.

— Може би…

— Но преди да го сторим, искам да се обадиш на секретарката си в Инспектората и да й кажеш, че си тук.