Стив Бери
Легендата за Линкълн (6)

5

Атланта, щата Джорджия

14:45 ч.

Стефани Нел погледна часовника си. Денят й беше започнал в шест сутринта — или дванайсет в Дания — и нямаше да свърши скоро. От общо дванайсет нейни агенти в момента девет бяха на различни мисии. Другите трима бяха в почивка по график. Противно на това, което се твърдеше в шпионските романи и приключенските филми, агентите не работеха по двайсет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата. Повечето от тях имаха съпруги и деца, както и личен живот. Което беше добре. Работата и без това беше достатъчно напрегната, за да се усложнява от професионална мания.

Беше основала „Магелан“ преди шестнайсет години. Той беше нейната рожба и тя го беше превела през детството и пубертета. И сега отрядът представляваше зряла разузнавателна единица в разцвета на силите си, която можеше да се похвали с някои от най-големите успехи на Америка в тази област. Но точно в момента тя беше способна да мисли само за едно. Агентът, който беше изчезнал в Дания.

Стефани хвърли поглед към часовника в ъгъла на бюрото и осъзна, че беше пропуснала както закуската, така и обяда. Стомахът й ръмжеше, така че тя реши да си вземе нещо от кафенето в сградата три етажа по-надолу. Тя излезе от кабинета си. Навсякъде цареше тишина.

Отряд „Магелан“ по определение беше с минимален персонал. Освен нейните дванайсет оперативни агенти имаше още петима служители и трима асистенти. Тя беше настояла за този състав. По-малко очи и уши означаваха по-малко изтекла информация. Сигурността на отряда никога не се беше проваляла. Не беше останал нито един от първоначалните дванайсет агенти — Малоун беше последният, който си тръгна преди три години. В общия случай заменяше по един на година. Но беше извадила късмет. Всичките й назначения бяха отлични и рядко имаше административни проблеми с хората си.

Тя излезе от главния вход и пое към асансьорите.

Сградата беше разположена в един спокоен бизнес парк в северната част на Атланта, където бяха и местните управления на Министерството на вътрешните работи и Министерството на здравеопазването. По нейно настояване „Магелан“ нарочно не биеше на очи — на вратата имаше най-обикновена табела, на която пишеше „Служебен отдел на Министерството на правосъдието“.

Тя натисна бутона и зачака асансьора да пристигне. Вратите се отвориха и отвътре излезе слаб мъж с дълго остро лице и гъста сребриста коса.

Едуин Дейвис.

Също като нея и той беше държавен служител от кариерата — беше започнал преди двайсет години в Държавния департамент, където трима различни секретари го бяха използвали, за да стегне дисциплината. Притежаваше докторска степен по международни отношения и беше надарен с фантастично усещане за политика. Беше мек и добър по душа човек, когото хората лесно подценяваха, но се беше издигнал до заместник-съветник по въпросите на националната сигурност, откъдето президентът Дани Даниълс го беше избрал за началник на канцеларията на Белия дом.

Тя веднага се запита какво беше толкова важно, за да накара Дейвис да прелети осемстотин километра от Вашингтон, без да предупреди за пристигането си. Нейният пряк началник беше министърът на правосъдието на САЩ и държавният протокол изискваше той да бъде включван във всеки обмен на информация с Белия дом. В този случай явно не беше така.

Дали беше дошъл по работа? Или по личен въпрос? Дейвис в действителност й беше близък приятел. Заедно бяха преминали през много неща.

— Излизаш ли някъде? — попита я той.

— Отивам до кафенето.

— Ще дойда с теб.

— Ще съжалявам ли за тази среща?

— Вероятно. Но се налага.

— Нали си спомняш, че последния път, когато двамата с теб стояхме тук и водихме съвсем същия разговор, след това и двамата едва не бяхме убити?

— Да, но победихме.

Тя се усмихна.

— Така е.

Двамата влязоха в кафенето и си намериха свободна маса. Тя си взе салата от моркови и сок от боровинки, а Дейвис изпи бутилка минерална вода на един дъх. Апетитът й се беше стопил.

— Как е президентът? — попита тя.

С Дани Даниълс не бяха разговаряли от три месеца.

— Няма търпение да се пенсионира.

Вторият мандат на Даниълс щеше да свърши скоро. Политическата му кариера приключваше. Беше стигнал далече — от общински съветник в малко градче в Тенеси до два мандата като президент на Съединените щати. За съжаление, по този път беше загубил както дъщеря си, така и съпругата си.

— Ще се радва да му се обадиш — каза Дейвис.

Тя също щеше да се радва да му се обади. Но така беше по-добре. Поне до края на неговия мандат.

— Ще го направя. В подходящия момент.

Двамата с Даниълс бяха установили, че между тях има някакви чувства — привързаност, която вероятно се беше родила по време на многобройните битки, водени заедно. Всеки от двамата изпитваше някакви съмнения. А той продължаваше да е президент на Съединените щати. Беше й началник. Така че беше по-добре да запазят дистанция.

— Не си дошъл чак до тук, за да ми предадеш това. Говори по същество, Едуин.

По лицето на нейния приятел пробяга усмивка. Стефани знаеше, че той вече е почти на възраст за пенсия, но фигурата му беше като на много по-млад мъж.

— Разбрах, че си станала обект на внимание от страна на Капитолия — каза той.

Наистина беше така.

Миналата седмица бяха пристигнали шест писмени молби за секретна информация от Бюджетната комисия в Сената. Подобна практика не беше толкова необичайна. Конгресмените често изискваха информация от разузнавателните агенции. Ако въпросният отдел или агенция откажеше да им сътрудничи, на мястото на „молбите“ пристигаха призовки, които вече не можеха да бъдат игнорирани, без да се стигне до съд. Откритите сблъсъци за секретна информация бяха рядкост. Конгресмените трябваше да бъдат удовлетворявани. В крайна сметка именно те държаха ключовете от хазната. В общия случай споровете се разрешаваха на четири очи. Но специално тези шест молби не оставяха никакво място за преговори.

— Искат абсолютно всичко, свързано с моята агенция — каза тя. — От А до Я. Финансови и оперативни отчети, вътрешни анализи, каквото се сетиш. Подобно нещо се случва за пръв път, Едуин. Почти цялата информация, която искат, е секретна. Докладвах за случая на министъра.

— А той докладва на мен. Дойдох да ти кажа, че тези молби са свързани с услугата, за която те помолих — да разследваш Хосепе Саласар.

Преди шест месеца едно обаждане от страна на Дейвис беше поставило началото на разследване, насочено срещу Саласар. Белият дом искаше пълно досие — включително всички финансови, бизнес и политически контакти. От родилния дом до днес. Саласар притежаваше както датски, така и испански паспорт благодарение на родителите си, които бяха родени в различни държави. През шест месеца в годината живееше в Испания, а през останалото време — в Дания. Беше голям бизнесмен и беше възложил всекидневните си задължения в различните си компании на стойност по няколко милиарда евро на своите заместници, така че да може да се посвети единствено на задълженията си като старейшина на Мормонската църква. Според всички източници той беше дълбоко вярващ, нямаше криминално досие и биографията му беше изрядна. Фактът, че беше привлякъл вниманието на Белия дом, беше породил множество въпроси у Стефани. Но тъй като беше верен държавен служител, тя не беше задала на глас нито един от тях.

И това се беше оказало грешка. Която най-сетне беше осъзнала преди три дни, когато нейният агент, изпратен в Европа да събира информация за досието на Саласар, беше изчезнал безследно. Сега я осъзнаваше още по-ясно, защото току-що беше говорила с Малоун.

— Моят агент, който работеше по Саласар, е изчезнал — каза тя. — Изпратила съм хора на място, които вече го издирват. В какво си ме забъркал, Едуин?

— Нямам представа. Какво се е случило?

— Ситуацията ескалира. Един от контактите на Саласар, някакъв тип на име Бари Кърк, се е свързал с моя човек. Имал вътрешна информация и дори твърдял, че неговият шеф може да е убил човек. Нямаше как да подминем това. Вече сме задържали Кърк, макар че затова са загинали двама от хората на Саласар. Котън ги е застрелял.

— Как успя да замесиш и него?

Дейвис и Малоун също бяха работили заедно.

— Беше наблизо. А освен това и той не обича нашите хора да изчезват.

— Хосепе Саласар е свързан по някакъв начин със сенатор Тадеъс Роуан.

— И ми го казваш чак сега?

Роуан беше председател на Бюджетната комисия в Сената. И шестте молби за информация носеха неговия подпис.

— Укриването на тази информация не беше моя идея.

Стефани разбираше какво означава това. Имаше само един човек на света, който можеше да заповядва на началника на президентската канцелария.

— Президентът трябва да разбере, че не можете да укривате информация от мен и да очаквате да си върша работата както трябва — каза тя. — Това е пълен цирк. Един от нашите хора може би вече е загинал.

— Разбирам — кимна той.

Имаше и нещо друго. Беше факт, че тя разполагаше с двама оперативни агенти на място — Люк и нейният изчезнал човек. А сега и Малоун беше влязъл в битката, поне за тази вечер, така че ставаха общо трима.

В действителност имаше и четвърти. За когото не беше споменала на Малоун.