Стив Бери
Легендата за Линкълн (45)

44

3:50 ч.

Люк се беше измъкнал от Монпелие по най-бързия начин. Беше намерил изхода за магистралата и беше продължил на север от Вирджиния към Вашингтон. Кейти седеше на задната седалка и през повечето време мълчеше, като само понякога отговаряше на въпросите му. Беше задържала пистолета, но очевидно не разбираше много от стрелба. Люк не беше толкова глупав, че да остави заредено оръжие, което някой лесно може да намери. Беше пъхнал пълнителя под седалката на шофьора — на лесно място, ако знаеш къде да го потърсиш. Но тя не го беше направила. Люк беше проверил и се беше успокоил, когато го беше намерил на същото място.

Слязоха от магистралата и се отправиха към центъра на града по улици, по които в този абсурден час на денонощието нямаше никакви коли. За свой късмет, Люк винаги се беше чувствал по-жизнен през нощта, така че умът му беше бистър.

— Гледала ли си „Шоуто на Анди Грифит“? — попита я той.

— Естествено. Кой не го е гледал?

— Спомняш ли си как Барни искаше да има пистолет? Това му беше най-голямата мечта. Но Анди го накара да носи патроните в джоба си.

Кейти не каза нищо.

— Пистолетът не е зареден — обясни й той.

— Не ти вярвам.

— Дръпни спусъка.

Люк я погледна в огледалото за обратно виждане. Кейти не направи нищо.

— Нали каза, че знаеш как да го използваш? Използвай го тогава.

Той чу изщракване. После още едно. И още едно. Дявол да го вземе. Тя наистина го направи.

Кейти подхвърли пистолета през седалката. Оръжието изтрополи на пода.

— Мислиш се за много умен, нали?

Люк се разсмя.

— Не знам кой се мисли за много умен. С твоята магистърска степен и твоята докторантура… Мислех си, че и сама ще се сетиш.

Той спря на един червен светофар.

— Наистина ли ми даде служебния телефон на шерифа вместо твоя?

— Реших, че може да поискаш да се предадеш сам — отговори тя.

— Това не е много мило от твоя страна. А аз толкова исках да ти се обадя.

— Загубата е изцяло моя — каза тя. — Мисля да си тръгвам.

— Не бих го направил.

— Защо не?

— Защото ще изпуснеш нещо много готино. Може дори да ти свърши работа за дисертацията.

Кейти не отвори вратата и той даде газ, за да мине през кръстовището. Не беше трудно да прекоси града напряко, да излезе на Пенсилвания авеню и да се доближи до служебния вход на Белия дом. Няколко часа по-рано, още преди да замине за Вирджиния, Стефани се беше обадила да му каже направо да дойде тук, когато е готов.

Люк изобщо не гореше от желание да участва в предстоящата семейна сбирка.

— Какво правиш, по дяволите? — измърмори Кейти.

Люк свали прозореца от своята страна и се приготви да се идентифицира.

— Нали ти казах, че ще се побъркаш.

 

 

Двамата влязоха през входа за посетители, където ги очакваше един агент от тайните служби. Кейти продължаваше да носи стъкления съд, а очите й блестяха от нетърпение.

— Никога не съм идвала тук — каза тя.

— И аз — отговори Люк.

— Значи наистина си агент?

— Така ми казаха.

Човекът от тайните служби ги поведе по един мраморен коридор. От тавана висяха кристални полилеи и беше светло като ден. Двамата минаха покрай един портрет на Айзенхауер. В дъното имаше още портрети на президенти. Кенеди. Джонсън. Форд. Картър. Беше като класация на най-големите хитове от близкото минало.

Тримата продължиха през първия етаж и влязоха в една стая, стените на която бяха тапицирани в червено и златно. Мебелите бяха в същия червен цвят, със златна щампа. Килимът беше в бежово, червено и златно. Над главите им светеше още един ярък полилей. А вътре ги очакваха Стефани и добрият стар чичо Дани. Люк не го беше виждал от тринайсет години — от погребението на баща си. Той си напомни да се държи с подобаващо уважение. Професионалното отношение към шефа му го изискваше, независимо какво изпитваше към него.

— Коя е тази? — попита веднага Стефани.

Люк си даде сметка, че тази вечер протоколът не се спазваше. Обикновено никой не се доближаваше до президента, без да бъде проверен предварително. Но ситуацията беше всичко друго, но не и обикновена.

Кейти запази изненадващо самообладание, все едно всеки ден се срещаше с президента на Съединените щати.

— Появи се един проблем, който не успях да разреша толкова бързо, затова го взех със себе си. Това е Кейти…

Люк млъкна, защото осъзна, че не знае фамилията й.

— Бишъп — намеси се тя. — Кейти Бишъп.

Тя протегна ръка към президента.

— Приятно ми е — каза Даниълс. — А сега, бихте ли отговорили на въпроса на дамата, за да обясните какво правите тук?

— Покажи му — каза Люк и посочи към предмета, който Кейти държеше в ръцете си.

Кейт подаде на президента стъкления съд.

— Намерих го в подземието — обясни Люк. — Скрит зад една тухла, на която беше надраскана цифрата четири. Извадих го, но Кейти беше успяла да повика местните органи на реда, за да ме задържат. Бяха на косъм да го направят, така че нямах друг избор, освен да я взема със себе си.

— Успяла е да те изненада? — попита президентът.

— Знам, че е малко трудно да се повярва. И на мен ми е трудно. Но се случват всякакви неща. Както много добре знаеш.

— Виждам, че все още си цапнат в устата — отбеляза президентът.

— Сигурно е семейна черта. Не мислиш ли? — каза Люк и забеляза, че Стефани го гледа вторачено. — Добре де. Спирам. Нямах голям избор. Освен това си помислих, че може да се окаже полезна. Кейти ми каза, че има магистърска степен по американска история и знае много за Мадисън. Или трябваше да я доведа, или да се оставя да ме заловят, така че избрах по-малката от двете злини.

— Добре — каза президентът и се обърна към нея. — Кейти Бишъп, ще използваш ли магистърската си степен по американска история, за да ми кажеш къде се намираме?

— В Червената стая. Доли Мадисън е организирала тук своите популярни приеми в сряда вечер. Това е било най-модерното място в столицата. Оттогава стаята се е използвала за салон, дневна и концертна зала. За съжаление, тапицерията на стените не е оригиналната — сложена е след големия ремонт на Белия дом, направен от Труман. Стаята е в сегашния си вид от времето на Хилъри Клинтън. Ако не ме лъже паметта, мебелите са от времето на Мадисън. Най-интересно е какво се е случило тук по времето на мандата на Юлисис Грант. Той се е притеснявал, че може да има проблем с официалната церемония за полагането на клетвата от Ръдърфорд Б. Хейс, защото новият президент е бил избран с помощта на подставена комисия, която му е осигурила двайсет допълнителни спорни гласове, така че го е накарал да положи клетва тук още предишната вечер.

— Чувала си за компромиса от хиляда осемстотин седемдесет и седма година?

Кейти се усмихна.

— Естествено, че съм чувала. Една от най-големите тайни договорки на всички времена. Хейс изгубил срещу Самюъл Тилдън на изборите през хиляда осемстотин седемдесет и шеста, но нито един от двамата не разполагал с достатъчно гласове. Затова демократите от южните щати дали тези двайсет спорни гласа на републиканеца Хейс, а в замяна поискали изтеглянето на всички военни части от Юга, построяване на железопътна линия, която да свързва южните щати, и законопроекти за възстановяване на загубите от войната. Най-сетне разполагали с нещо, с което да се пазарят, и го използвали докрай. Грант веднага приел сделката и изтеглил част от войските си от Юга. Хейс изтеглил останалите. С това демократите установили тотален контрол върху южните щати, който удържали чак до края на двайсети век.

— Не е зле — каза президентът. — Даже е доста добре.

Той посочи стъкления съд, който държеше.

— А сега ми кажи какво е това.

— Отдавна знаем, че по някои от тухлите има знаци. Но никой не е успял да разбере какво означават. Смятахме, че е някакво лично решение на Мадисън. Декорация. Или нещо, което е имало значение само за него самия.

— Затова ли няма снимки на подземието в интернет? — попита Стефани.

Кейти кимна.

— Кураторите на музея не искаха да създават мистификация в стил „Шифърът на Леонардо“, така че го запечатаха.

— Добре че са го направили — каза Даниълс. — Но ти все още не си отговорила на моя въпрос. Какво е това, което държа?

— Мислих за това по целия път от Вирджиния. И ми се струва, че вече знам отговора.

 

 

Стефани внимателно наблюдаваше и Дани, и Люк. Беше пристигнала в Белия дом преди един час, след като бе приключила с Роуан. Сенаторът беше прекарал около трийсет минути сам с „Книгата на Мормон“. Тя го беше гледала през всяка една секунда от тях благодарение на охранителната камера, монтирана в тази част на библиотеката. Двамата с Джон Коул бяха видели как Роуан откъсва една страница от изданието на книгата от 1840 г. При това лицето на Коул се беше изкривило в болезнена гримаса, но нямаше какво да направят. За щастие, Коул вече беше разгледал книгата, още преди Роуан да пристигне, и беше направил фотокопие от страницата с рисунката. Беше й казал, че от известно време знаят за необичайната страница, но никой няма представа какво означава тя. Точно това беше една от причините да държат книгата в тайния архив. Но сега мистерията сякаш беше разкрита.

— Защо не седнете? — предложи им президентът. — Искам да чуя повече за това, което има да ни каже госпожица Бишъп.

Стефани беше малко смутена, че Люк беше намесил външен човек. Но отдавна се беше научила да подбира в кои битки да участва, когато оспорва решенията на своите агенти. Все пак те бяха хората, които рискуваха живота си. Всички бяха добре обучени и интелигентни професионалисти. Люк очевидно беше претеглил възможностите и беше взел решение.

Президентът внимателно остави стъкления съд на една маса.

— В началото на деветнайсети век запечатването с вакуум е било непознато — започна Кейти. — Технологиите за консервиране тепърва прохождали. Било трудно да се съхрани нещо като хартия. Първите консерви всъщност били от стъкло — ламарината започнала да се използва по-късно. За да съхранят нещо важно, понякога го запечатвали в стъкло.

Стъкленият съд на масата очевидно съхраняваше нещо като малка книга.

— Мадисън е бил близък приятел с Томас Джеферсън. Имението Монтичело е било само на петдесет километра от неговото. По онова време това е означавало, че са близки съседи. Джеферсън е знаел всичко за запечатването в стъкло. Може би е споделил тази техника с добрия си приятел Джеймс Мадисън.

Президентът седеше мълчаливо. Както и Люк. Което беше необичайно и за двамата. Откакто се бяха срещнали, не бяха разменили и една добра дума. Като магнити с противоположни заряди.

Люк беше твърдо решен да остави чичо си да направи първата крачка. Дани открай време беше студен човек. Интересно колко различни бяха двамата братя. Люк знаеше всичко за трагичното минало на чичо си и донякъде му съчувстваше — с ударение на „донякъде“. В семейството на Люк всички си бяха по-близки. Той се разбираше и с тримата си братя — в истинския смисъл на тази дума. И тримата бяха женени, с деца. Само той беше останал волният ерген.

Чичо му се обърна към него.

— Добра работа.

Правилно ли беше чул? Комплимент? От великия Дани Даниълс? Очите им се срещнаха за пръв път.

— Не ти е приятно да го кажеш, нали?

— Люк… — започна Стефани.

Но президентът вдигна ръка.

— Няма проблеми. Ние сме роднини. А и сигурно си го заслужавам.

Люк остана шокиран от това самопризнание.

— Вие сте роднини? — попита Кейти.

Президентът се обърна към нея.

— Той е мой племенник. Вероятно никога няма да си го признае доброволно, но наистина е такъв.

— Пълен си с изненади — обърна се Кейти към него.

Люк нямаше никакво желание да разрешава семейните раздори. Всъщност изобщо не му пукаше за чичо му. Но трябваше да внимава заради майка си, която винаги го беше харесвала.

Президентът посочи стъкления съд.

— Честта се пада на теб, Люк. Отвори го.

Люк се съмняваше в цялото това добро отношение, но реши, че сега не беше моментът да спори. Той вдигна стъкления съд в ръката си, за да прецени тежестта му. Може би килограм или килограм и половина. От дебело стъкло. Щеше да бъде добре да имаше чук, но и подметката му щеше да свърши работа. Той сложи съда на килима и стовари петата си върху него. Нищо. Люк го направи още веднъж и този път стъклото се пропука. На третия път стъклото се натроши на парчета.

Той внимателно извади малката книга.

— Нека историчката да я види — каза президентът.

Люк я подаде на Кейти.

Тя отвори книгата и разгледа първите няколко страници. После вдигна поглед към тях.

— Еха.