Стив Бери
Легендата за Линкълн (42)

41

Вашингтон, окръг Колумбия

1:40 ч.

Роуан слезе от таксито. От другата страна на булеварда беше ярко осветената бяла фасада на Капитолия. Много пъти му се беше случвало да работи по цяла нощ, когато имаше заседание на Конгреса, особено преди години, по време на първите му два мандата. Вече не се случваше толкова често — макар че понякога възникваше някой особено важен въпрос, при който се изискваше демонстрация на работата на националния законодателен орган, който никога не спи.

Това беше всичко. Демонстрация. Нищо повече.

Истинската работа никога не се вършеше в голямата зала. Мястото й беше в затворените кабинети, на масата в ресторанта или по време на разходка по панорамния булевард на Вашингтон. Федералното правителство страдаше от фатални недостатъци — и това не беше от вчера. То вече не беше в състояние да свърши нищо конструктивно. Беше развило фантастично умението да изсмуква силите както на хората, така и на щатите. Не можеше да направи почти нищо, за да реши някой проблем, но отказваше да разреши на всички останали да го сторят. В ума на Роуан продължаваше да се върти онова, което бе прочел вчера сутринта в петицията за отцепване на Тексас. „При положение че щатът Тексас поддържа балансиран бюджет и представлява петнайсетата по големина икономика в света, са налице практически основания за оттеглянето на Тексас от Съединените щати, за да се съхрани жизненият стандарт на жителите му и да се защитят техните права и свободи в съответствие с изначалните идеи и убеждения на основателите на нашата държава, които вече не се отразяват от федералното правителство.“

Идеална формулировка.

Роуан не можеше да си спомни за конкретния момент, в който беше станал отцепник, но беше напълно убеден в правотата на позицията си. „Винаги когато една форма на управление стане разрушителна, право на човеците е да я променят или да я забранят и да създадат ново управление, полагайки неговите основи върху такива принципи, които според тях в най-голяма степен ще повлияят върху тяхната безопасност и тяхното щастие.“ Томас Джеферсън и останалите петдесет и един патриоти, които бяха подписали Декларацията за независимост, си оставаха прави. Интересно как за тези хора се приемаше, че са притежавали естественото и неотменимо право да вдигнат оръжие срещу потисничеството на Англия. А когато техните наследници се опитаха да направят същото срещу Съединените американски щати, щяха да се намерят безброй федерални закони, които да противостоят на всяко тяхно действие. Кога се беше случило така, че самите американци бяха загубили тези естествени и неотменими права?

Роуан знаеше точно кога. През 1861 г. При Ейбрахам Линкълн.

Но той възнамеряваше да им върне тези права.

Влизането на Стефани Нел в играта беше неочаквано. Един от неговите съветници го беше информирал за слуховете. Нямаше нищо окончателно — само информация, че срещу нея бяха повдигнати някои въпроси и Белият дом се опитваше дискретно да разреши този проблем. Никой не искаше скандал на толкова късен етап от президентския мандат. Дали неговото искане за информация беше ускорило нещата? Или дори носеше отговорност за това, което се беше случило? Трудно беше да се отговори на този въпрос. Роуан знаеше единствено, че Нел беше дошла при него, беше наясно, че той издирваше класифицирана информация, и му беше предложила точно онова, което му трябваше. Така че той се беше възползвал от ситуацията.

Роуан се изкачи по гранитното стълбище покрай фонтана на Нептун пред входа на Конгресната библиотека. Да се довери на Нел? В никакъв случай.

Да я използва? Разбира се.

 

 

Стефани чакаше пред Голямата зала в Конгресната библиотека. При обичайни обстоятелства сградата беше заключена през нощта и в нея оставаха само пазачите от охраната. Но след като си беше тръгнала от дома на Роуан, тя се беше обадила в Белия дом. Петнайсет минути по-късно директорът сам се свърза с нея. А трийсет минути по-късно на входа я посрещна един възрастен господин с топла усмивка, оредяваща сива коса и очила със стоманени рамки. Мъжът се представи като Джон Коул и макар че беше посред нощ, беше безупречно облечен с костюм и вратовръзка и изглеждаше доста енергичен.

Тя се извини, че беше нарушила съня му, но той разсея притесненията й, като махна с ръка и каза:

— Директорът ми нареди да бъда на ваше разположение за всичко.

След като му обясни какво беше намислила, мъжът потъна в недрата на сградата и я остави сама в Голямата зала.

От двете й страни имаше мраморни стълбища, а искрящо белите стени се издигаха над двайсет метра към тавана, украсен с гипсови орнаменти. По средата му имаше прозорци с цветно стъкло, а точно под тях в мрамора на пода беше инкрустирано голямо бронзово изображение на слънцето. Около него бяха подредени други дванайсет бронзови изображения на знаците от зодиака. Скулптурите, стенописите и архитектурата създаваха хармоничното впечатление за величествен европейски стил.

И точно това беше цялата идея. Построена през 1897 г. като демонстрация на постиженията на изкуството и културата на една бързо развиваща се република, сградата „Джеферсън“ с характерния си купол се беше развила до едно от най-важните книгохранилища в целия свят. Покрай стълбищата се виеха херувими — Стефани знаеше какво символизират. Ангелчетата представяха различните занятия, навици и умения от съвременния живот. Очите й се спряха на музикант, лекар, инженер, фермер, ловец, механик и астроном, всеки въоръжен с работните си инструменти.

Беше съвсем логично в крайна сметка сградата да получи името на Томас Джеферсън — след войната от 1812 г., когато британците бяха опожарили град Вашингтон, включително и тогавашната му библиотека, именно Джеферсън беше продал на държавата общо 6400 от книгите от личната си библиотека, за да образуват ядрото на новата колекция. Това скромно начало отдавна беше прераснало в стотици милиони томове и предмети. Стефани беше прочела някъде, че архивът на Конгресната библиотека се увеличава с 10 000 нови придобивки всяка година. Почти всички те бяха достъпни за широката публика. Искаше се единствено карта, която се издаваше лесно. Самата Стефани в продължение на години имаше такава. Когато живееше във Вашингтон, често идваше тук, за да разглежда книгите или да присъства на някоя лекция в аулата.

В Конгресната библиотека винаги се случваше нещо. Разбира се, някои от материалите бяха с ограничен достъп — обикновено с мотива, че са твърде редки или в твърде деликатно състояние — и се съхраняваха в специална зала на горния етаж.

Това, което търсеше Роуан, се намираше именно там.

 

 

Роуан се приближи до трите бронзови врати, които символизираха традицията, писмеността и печатарството. Подобно на техния собствен храм в Солт Лейк Сити, сградата на Конгресната библиотека носеше богата символика. В съобщението, което Стефани Нел беше оставила на гласовата му поща, тя го инструктираше да подмине обичайния вход за посетители на долния етаж и да почука направо на тези врати.

Роуан го направи.

Една от тях се отвори и той видя Нел.

Роуан пристъпи във фоайето „Минерва“, което носеше името на богинята на мъдростта. Под тавана имаше осем статуи на богинята, а нейният символ — бухалът — се повтаряше навсякъде наоколо.

Двамата влязоха в Голямата зала.

— Реших, че е по-добре да влезеш оттук, отколкото през главния вход — каза му тя. — Няма охранителни камери.

Роуан прие дискретността й с одобрение.

— Винаги оставам впечатлен, когато посещавам това място — каза той.

— Величествено творение. Двамата сме сами, с изключение на един от библиотекарите, който отиде да донесе каквото ти трябва. Но ми се иска да задоволиш любопитството ми. Наистина ли не можеше да си осигуриш достъп до архива на библиотеката без моята помощ?

— Вероятно можех. Но едва от два дни съм наясно с важността на тази книга и предпочитам да не привличам внимание към това, което търся. За мой късмет, както и за твой, ти се появи точно навреме.

— Казах на директора, че ще се занимаваме лично с проблем, свързан с националната сигурност. Това се оказа достатъчно, за да не задават въпроси. Освен това посещението ни няма да бъде отбелязвано. Накарах ги да донесат книгата в Конгресната читалня. Реших, че там ще ти бъде по-удобно.

Тя махна надясно и двамата продължиха към една дълга, богато украсена галерия. Двойните врати в дъното й се отваряха към също толкова дълго помещение с дъбов паркет и ламперия и цветни панели на тавана. По стените меко грееха кристални аплици. В двата края на читалнята имаше по една камина, украсена с мозайки. Роуан познаваше историята на тази зала. Преди я бяха държали отворена всеки път, когато имаше заседание на Конгреса, на разположение на законотворците винаги беше имало по един библиотекар и неограничен брой куриери по двайсет и четири часа в денонощието. През шейсетте и седемдесетте години на XX в., когато често се беше случвало заседанията на Конгреса да продължават по няколко дни без прекъсване, помощниците на конгресмените бяха нощували тук на походни легла и бяха пренасяли стотици книги в заседателната зала от другата страна на улицата, за да поддържат дебатите. Сега походните легла бяха изчезнали и залата се използваше само за церемониални цели.

— Ето я — посочи Стефани.

Роуан видя съкровището, оставено на една маса до камината. До нея имаше канапе и няколко тапицирани стола. Роуан се настани на канапето.

Книгата беше около десет сантиметра на ширина и около петнайсет на дължина, дебела около два сантиметра и половина. Тъмната й кожена подвързия беше в забележително добро състояние.

Той я отвори и се взря в титулната страница.

КНИГАТА НА МОРМОН

в превод на

Джоузеф Смит-младши

 

Трето издание

Старателно редактирано от преводача

 

Нову, щата Илинойс

отпечатано от Робинсън и Смит

в Синсинати, щата Охайо

1840 г.

На етикета бяха отбелязани библиотечният номер и фактът, че Конгресната библиотека се беше сдобила с нея на 12 декември 1849 г.

Роуан беше обзет от благоговение.

През 1838 г. седалището на светиите било в Мисури. На 30 октомври въоръжена тълпа нахлула в мирното селище Хоунс Мил и избила повечето от обитателите му. В страха си от продължаващото насилие светиите избягали в Илинойс. Имало нужда от допълнителни екземпляри от „Книгата на Мормон“, след като оригиналното издание от 1830 г. било изчерпано. Светиите не разполагали с 1000 долара, колкото им трябвали, за да отпечатат нов тираж, но божественото откровение им подсказало какво да направят. Били изпратени писма до всички клонове на Църквата — за всеки 100 долара, изпратени да покрият разходите по отпечатването, съответният клон щял да получи по 110 екземпляра от книгата. Самият пророк Джоузеф дал одобрението си за този план за финансиране и се заел да редактира текста на книгата и да поправя грешките в него. Парите потекли отвсякъде. Били отпечатани нови пет хиляди екземпляра от книгата, един от които се намираше пред Роуан в момента.

— Това издание било толкова успешно — каза той, — че след това винаги имало достатъчно тираж от тази книга.

— Прочетох документацията в библиотеката за нея — каза Стефани.

Роуан се усмихна.

— Не очаквах нищо по-малко от теб.

— Записано е, че Ейбрахам Линкълн е взел тази книга на осемнайсети ноември хиляда осемстотин шейсет и първа и я е върнал на двайсет и девети юли шейсет и втора. Освен това е взел и други три книги по въпроса за мормоните, с които е разполагала библиотеката по онова време.

— Той е бил първият и поне по наша информация единственият американски президент, който някога е прочел „Книгата на Мормон“. Светиите хранят голямо уважение към Линкълн.

Роуан все още не беше отгърнал заглавната страница на книгата.

— Ще те помоля да ме извиниш — каза той на Стефани. — Трябва да я разгледам насаме.