Стив Бери
Легендата за Линкълн (39)

38

Вашингтон, окръг Колумбия

17:20 ч.

Дани Даниълс беше дал адреса на Стефани. После й беше обяснил как изненадващата финансова ревизия, извършена от Министерството на правосъдието, беше открила липсата на 500 хиляди долара от специалната сметка на отряд „Магелан“. Беше поискано съдействие от министъра, но не му бяха обяснили защо — бяха му казали единствено, че е необходимо позицията на Стефани да бъде поставена под заплаха. Тя беше убедена, че той най-вероятно няма да има нищо против, защото двамата се бяха сблъсквали в миналото. Вчера вечерта, след като Едуин се беше върнал във Вашингтон, беше пусната да изтече и съответната информация за подозренията на Белия дом към нея, която бързо да стигне до сенатор Тадеъс Роуан.

— Мразя този тип с цялата му праведност — отсече президентът. — А аз не казвам това за много хора.

— Не знаех, че двамата с Роуан сте врагове.

— И никой никога няма да разбере. Когато събирам отряд за разстрел, не се подреждаме в кръг.

Стефани се усмихна. Президентът най-сетне се беше пошегувал. Вече беше започнала да се притеснява за него.

— Не ме разбирай погрешно — продължи той. — Храня дълбоко уважение към мормонската религия. Чарлс Сноу винаги е бил честен и прям с мен. Но във всяка религия има фанатици и откачалки. За наше съжаление, един от техните е председател на Бюджетната комисия в Сената.

Стефани беше оставила президента да седи сам на масата в трапезарията. Едуин я беше придружил до „Мандарин Ориентал“ — хотела, в който отсядаше винаги когато беше във Вашингтон. Стефани се беше освежила, беше се обадила в Атланта и беше говорила по телефона с Касиопея Вит, за да разбере какво е станало на търга в Залцбург.

— Ти си знаела, че Котън ще дойде тук — каза Касиопея. — И не ми каза нищо.

— Само го подозирах. И, да, реших да запазя своите опасения за себе си.

— Би трябвало веднага да се откажа.

— Но няма да го направиш.

— Котън каза, че твоят агент е мъртъв. И обвини Хосепе за убийството му.

— Котън казва истината. И за двете.

— Трябва да получа доказателство.

— Направи го. И докато се занимаваш с това, използвай случая да се стегнеш малко.

— Аз не съм от твоите хора, Стефани. Не приемам заповеди от теб.

— В такъв случай излез от играта. Веднага.

— Дори аз да си тръгна, Котън ще остане тук.

— Точно така. И ще се справим със Саласар по нашия начин.

Таксито я остави на тротоара. Стефани отново беше в Джорджтаун, недалече от кръстовището на Уисконсин авеню и Ем стрийт. Преди триста години тук била най-вътрешната точка по устието на река Потомак, до която можели да достигнат океанските кораби, така че мястото се превърнало в търговско пристанище. Сега беше модерно предградие на столицата — дом на елитни модни магазини, открити барове и прочути ресторанти. Паркове и зелени площи служеха за буфер между луксозния район и центъра на Вашингтон. Къщите в Джорджтаун бяха сред най-скъпите в града. Прекрасният дом, в който живееше Роуан, беше на тиха улица с колониална и викторианска архитектура. Къщата беше от бели тухли, на два етажа, в сянката на надвисналите корони на няколко дъбови дървета. Покрай алеята, застлана с тухли, имаше цветни лехи; цветя имаше и в саксиите, подредени по края на верандата. Стефани се качи по дървените стъпала към верандата и натисна звънеца. Даниълс й беше казал, че сенаторът ще се върне от Юта към четири и половина.

Вратата й отвори самият Роуан.

Беше от онези мъже, чийто ръст и впечатляващо физическо присъствие само се допълват от съвършената военна стойка. С гъстата си бяла коса и обветреното лице приличаше на застаряващ спортист. Очите му бяха като късчета въглен и излъчваха осезаема враждебност. Присъствието й тук представляваше сериозно нарушение на протокола — незачитане на неписаното правило, че домът на всеки човек е негова свещена крепост.

— Трябва да говоря с теб — каза тя.

— Това е съвсем неприемливо. Обади се в канцеларията ми. Нека да ти определят час за среща, на която да присъства и адвокат от Министерството на правосъдието. Това е единственият начин да проведем разговор.

Роуан понечи да затвори вратата.

— В такъв случай никога няма да видиш това, което търсиш.

Той спря, преди да я затвори напълно.

— За какво говориш? — попита хладно той.

— За онова, което Мери Тод Линкълн е написала на Юлисис Грант.

Стефани одобрително огледа двата изящни стола и канапето със златиста тапицерия, фиксирана с месингови капси. По дървените маси като на пиедестал бяха подредени семейни фотографии. Две кристални лампи с големи пискюли на абажурите излъчваха мека светлина. Когато влезе в салона, сякаш пристъпи обратно в XIX в. Спомни си къщата на баба си, където едно време можеха да се видят много от същите неща.

— Слушам те — каза Роуан.

Беше седнал на стола срещу нея, с идеално изпънат гръб.

— Не мога да отговоря на твоята призовка. И не само по очевидната причина, че е формулирана твърде общо.

— Защо спомена госпожа Линкълн?

— Знам за твоите усилия да получиш достъп до тайните архиви. Аз съм в играта отдавна, сенаторе. Точно като теб. Призовката ти е изпратена, за да привлече вниманието ми. Вече си се опитал да притиснеш, да стреснеш и да заплашиш някои от колегите ми в други разузнавателни агенции и не си стигнал доникъде. Затова си решил да се пробваш с мен и си сметнал, че с внимателно приложен юридически натиск ще успееш. Но аз имам един проблем, за който не знаеш.

— Вече ми казаха. Началникът на канцеларията ми съобщи, че си под лупата на Белия дом.

— Меко казано. А твоята призовка сякаш ме осветява с прожектор.

— Какво си направила?

Стефани се засмя.

— Рано е за това. Никакви признания, докато не сключим сделка.

— И защо да ти вярвам?

Тя бръкна в джоба на сакото си и извади копието на оригиналното писмо на Мери Тод заедно с напечатаната версия. Роуан ги взе и се зачете. Макар че се опитваше да се владее, Стефани ясно виждаше вълнението му.

— Част от нещата, които търсиш, нали? — попита го тя.

Роуан сви рамене, все едно отговорът на въпроса й беше очевиден.

— Явно знаеш доста за моите интереси.

— Аз съм в разузнаването. Това ми е работата. Но ти жестоко ме прецака.

— Как така?

— Нека просто да кажем, че имам един счетоводен проблем. Проблем, който бях в състояние да реша тихомълком, преди да се появиш ти. Сега Белият дом ми задава въпроси, на които не искам да отговарям.

Роуан изглеждаше изненадан.

— Никога не бих предположил, че крадеш.

— Тогава да го кажем по друг начин — аз съм държавен служител с неадекватно заплащане, който иска да се порадва на живота след пенсионирането си. Когато си замине настоящата администрация, аз също си заминавам. Идеален момент за мен да изляза от играта. Просто имам нужда от още няколко месеца, през които да не привличам излишно внимание.

— Съжалявам, че съм попречил на плановете ти.

— Може и да не е толкова лошо — каза Стефани равнодушно. — Има и нещо друго, което според мен ще искаш да видиш. Подозирам, че дори не знаеш за съществуването му.

Тя извади копията от оригиналната бележка на Мадисън и напечатаната версия. Роуан ги прочете.

— Права си. Не знаех за съществуването им.

Стефани хвърли поглед на часовника си.

— А до утре сутринта ще имам и онова, което Мадисън е скрил в летния си кабинет.

Роуан изглеждаше впечатлен.

— И искаш да го използваш, за да сключим сделка?

Тя сви рамене.

— Аз имам това, което искаш ти, а ти имаш онова, което искам аз.

Стомахът й се свиваше. Беше отвратително дори само да произнесе тези думи, но й ставаше още по-неприятно, когато погледнеше човека срещу себе си. Пред обществото той беше символ на консерватизма. Никакви съмнения. Директно и по същество. Нула скандали. Но ето че Роуан нямаше никакъв проблем да си затвори очите за корумпиран държавен служител, за да получи онова, което иска. И още по-лошо — той явно беше повярвал на нейната история, което означаваше, че има крайно ниско мнение за нея.

— Права си — каза той. — Има някои документи, които бих искал да видя. Те са важни за мен… от лична гледна точка. За съжаление, не успявам да получа достъп до тях. Писмото от госпожа Линкълн е нещо, за което вярвах, че съществува. Не знам дали си в течение, но тя е изпратила подобно писмо и на водача на моята Църква. Ние го пазим в архивите си. Но бележката от господин Мадисън е нещо съвсем ново за мен.

— Не знам с какво се занимаваш и не ме интересува. Просто искам да отклоня вниманието от себе си. Искам да си изкарам службата, докато Даниълс не излезе от Белия дом, а после да изчезна и аз. — Стефани добави известна горчивина в гласа си, когато продължи: — Дойдох тук, за да сключим сделка. Ако ти спреш да се занимаваш с мен, аз ще се оправя с Белия дом. Но не мога да се боря едновременно и с тях, и с Конгреса. Донесох ти две неща, за да демонстрирам добра воля. До утре сутринта ще имам и третото.

— Аз също приключвам със служебните си задължения. На следващите избори няма да се кандидатирам.

Това беше новина за Стефани.

— Пенсионираш се и се връщаш в Юта?

— Връщам се в Юта. Но няма да се пенсионирам.

Стефани се чувстваше като осъдена на смърт, която се изкачва на бесилката, след като сама е сложила примката на врата си. Но реши да прегърне новата си роля. Не се случваше често човек да получи разрешение от най-високото място да нарушава закона.

— Значи ще оттеглиш призовката си? — попита тя.

— Не точно.

Защо ли не беше изненадана, че няма да стане толкова лесно?

— Макар и да оценявам двете ти предложения и третото, което ще пристигне утре, имам нужда и от още нещо. И бих искал да го видя още тази вечер.