Стив Бери
Легендата за Линкълн (10)

9

Стефани слушаше обяснението на Дейвис.

— Американската революция изобщо не е била революция. В нито един момент нейната цел не е била да отхвърли британското управление. Нито една от нейните заявени цели не е включвала завладяването на Лондон и замяната на монархията с демокрация. Не. Американската революция е била война за отцепване. Декларацията за независимост е била заявление за отцепване. Съединените американски щати са основани от сепаратисти. Целта им била да излязат от Британската империя и да се управляват сами. В американската история са водени две войни за отделяне. Първата е през хиляда седемстотин седемдесет и шеста година, а втората — през хиляда осемстотин шейсет и първа.

Изводите от това твърдение я вълнуваха, но беше още по-любопитна за конкретните последици от него.

— Югът искал да напусне Съединените щати, защото вече не бил съгласен с политиката на федералното правителство — обясни Дейвис. — Вносните мита били основният начин за събиране на приходи. Югът внасял много повече от Севера, така че повече от половината от всички мита били плащани там. Но тъй като населението на Севера било по-голямо, северните щати поглъщали по-голямата част от федералния бюджет. И това било проблем. Индустриалците от Севера дължали самото си съществуване на високите мита. Евентуалното им премахване би означавало край на техния бизнес. Вносните мита били обект на спорове още от хиляда осемстотин двайсет и четвърта година, като Югът ги отхвърлил, а Северът продължил да ги налага. Новосъздадената Конституция на Конфедерацията изрично обявила вносните мита извън закона. С това пристанищата от южните щати получили съществено предимство пред конкурентите си на север.

— А Линкълн не можел да допусне подобно нещо.

— Как би могъл? Федералното правителство щяло да остане без средства. Играта щяла да свърши веднага. По същество основната разлика между Севера и Юга била по отношение на политиката за събиране на приходи и разходване на държавния бюджет. След няколко десетилетия спорове Югът решил, че вече просто не иска да бъде част от Съединените щати. И щатите от Юга се отцепили.

— И какво общо имат Хосепе Саласар и сенатор Роуан с тази история?

— Това, че и двамата са мормони.

Стефани зачака продължението.

 

 

Когато обнародвал Прокламацията за освобождение на робите през януари 1863 г., Линкълн вече бил изпаднал в паника. След победата си в битката при Манасъс през юли 1861 г. армията на Съединените щати търпяла само поражения. До решителната битка при Гетисбърг, която щяла да обърне хода на войната, оставали шест месеца. И така, през зимата на 1863 г. Линкълн бил изправен пред криза. Налагало се да удържи контрола както върху Севера, така и върху Далечния запад. Ако Конфедерацията му отнемела и Далечния Запад, това със сигурност щяло да означава пълно поражение за него.

А за да удържи Далечния запад, той трябвало да сключи споразумение с мормоните.

След 1847 г. те се заселили в долината на Голямото солено езеро. Преди тяхното пристигане областта била наричана Великата американска пустиня, а мъртвото езеро наблизо отблъсквало всички желаещи да се установят там. Мормоните работили в продължение на шестнайсет години, построили си град и основали територията Юта. Поискали да бъде обявена за щат, но им отказали — реакция срещу бунтарското им мислене и нетрадиционните им религиозни убеждения, особено полигамията, от която не пожелали да се откажат. Водачът им Бригъм Йънг бил колкото решителен, толкова и способен. През 1857 г. се опълчил на президента Джеймс Бюканън, който изпратил федерална армия от пет хиляди души, за да възстанови реда. За щастие на Йънг, тази войска не била предвождана от военни стратези. Вместо тях командвали политиците, които наредили на войската да прекоси 1600 километра дива пустош, и зимата ги заварила в планинските масиви на границата с Юта. Мнозина от войниците загинали. Йънг мъдро решил, че ще е безсмислено да влиза в открит сблъсък с такава армия, затова възприел партизански тактики — неговите хора изгаряли продоволствените кервани, отвличали впрегатните животни и опожарявали нивите. В крайна сметка Бюканън се оказал притиснат в ъгъла и направил онова, което всеки добър политик би направил на негово място — обявил победата на своята армия и началото на мирни преговори. Пристигнали пратеници с предложение за пълна амнистия за Йънг и мормоните. Конфликтът свършил, без да е даден нито един изстрел между враждуващите страни, а Йънг излязъл от него по-силен от всякога. Към 1862 г. както железопътните, така и телеграфните линии минавали право през територията Юта, за да стигнат до тихоокеанския бряг. Ако Линкълн не искал те да бъдат прекъснати, което щяло да му отнеме всякаква възможност за комуникация с Далечния запад, той трябвало да постигне споразумение с Бригъм Йънг.

 

 

— Страхотна история — каза Дейвис. — В средата на хиляда осемстотин шейсет и втора година Конгресът приел закона „Морил“, насочен срещу полигамията. На мормоните това изобщо не им допаднало. Затова в началото на шейсет и трета Йънг изпратил свой представител при Линкълн. Посланието му било съвсем ясно. „Ако ни създаваш неприятности, ще ти отвърнем със същото.“ Което означавало да се прекъснат железопътните и телеграфните линии. Да не говорим за възможността мормонски части да влязат във войната на страната на Юга. Линкълн осъзнал, че проблемът е сериозен. Затова изпратил следния отговор на Бригъм Йънг.

Когато бях малък, се налагаше да разчистваме много дървета от нивите в нашата ферма в Илинойс. Понякога се случваше да попаднем на някой голям дънер. Ако беше твърде здрав, за да го разцепим, твърде влажен, за да го изгорим, и твърде тежък, за да го преместим, браздата просто го заобикаляше. Кажете на вашия пророк, че ще го оставя на мира, ако и той ме остави на мира.

— И точно това се случило — каза Дейвис. — Генерал Конър, който командвал федералните войски в Юта, получил заповед да не се конфронтира с мормоните по въпроса за полигамията — както впрочем и по всеки друг въпрос. Наредили му да ги остави на мира. Следващият федерален закон срещу полигамията бил приет чак през хиляда осемстотин осемдесет и втора. Проблемът станал по-сериозен и хиляди хора били подложени на съдебно преследване заради него. Но Гражданската война вече била далече назад в миналото, а както Линкълн, така и Йънг вече не били сред живите.

— Откъде знаеш за това споразумение?

— Секретни досиета.

— От хиляда осемстотин шейсет и трета година?

Дейвис замълча и Стефани видя, че е разтревожен. Той беше легендарен със способността си да се контролира, но тя го познаваше по-добре от всички. Беше го виждала в най-уязвимите му моменти — както и той нея. Между тях двамата нямаше място за преструвки.

— Мормоните не вярвали на Линкълн — каза Дейвис. — Нямали основание да вярват на никого във Вашингтон. В продължение на десетилетия ги лъгали и отлагали решението на проблемите им. Правителството било най-заклетият им враг. И ето че най-сетне се озовали в по-благоприятната позиция. Така че се съгласили да сключат споразумението, но на свой ред поискали гаранция.

Стефани беше изумена.

— И какво е можел да им предложи Линкълн като гаранция?

— Не знаем целия отговор на този въпрос. Но знаем достатъчно. По-лошото обаче е друго: сенатор Тадеъс Роуан също знае част от отговора. Той е апостол от Мормонската църква, а с изключение на нас те са единствените днес, които изобщо подозират за всичко това.

— Затова ли искаше да проучим Саласар? Заради връзката му с Роуан?

Дейвис кимна.

— Преди около година разбрахме за някои неща, с които се занимава Роуан. Тогава ни казаха и за връзката му със Саласар. Когато ви помолихме да проверите досието му, осъзнахме, че имаме проблем. А сега проблемът е станал още по-голям.

Стефани се опита да си припомни какво знае за мормоните. Самата тя не беше религиозна, а доколкото познаваше Едуин Дейвис, и той беше като нея.

— Роуан е умен — продължи Дейвис. — Внимателно е планирал всичко и е изчакал най-подходящия момент за действие. Затова се нуждаем от най-добрите хора, с които разполагаме. Онова, което предстои да се случи, може да има катастрофални последствия.

— Всичките ми хора са добри.

— Можем ли да продължим да използваме Малоун?

— Не знам.

— Плати му. Направи всичко, което е необходимо. Но искам и той да бъде в играта.

— Май никога не съм те виждала толкова разтревожен. Толкова ли е страшно?

— Съжалявам, че те заблудих. Още когато те помолих за досието на Саласар, трябваше да ти кажа всичко, което знам. Не го направих, защото се надявах да грешим.

— Какво се промени?

— Оказа се, че не грешим. Току-що се чух с министъра на горите, който е в Юта заедно с Роуан. В националния парк „Зайън“ са открити няколко човешки тела и каруци от деветнайсети век. Това има връзка с мормоните. Роуан е отлетял директно за Солт Лейк Сити и в момента се среща с пророка си. Това, което обсъждат двамата, може да промени завинаги тази страна.

— Един от моите агенти е изчезнал, което е основният ми проблем в този момент.

Дейвис се изправи.

— В такъв случай първо го реши, но утре сутринта ми трябваш във Вашингтон. Трябва да се справим с това възможно най-бързо и внимателно.

Стефани кимна.

Дейвис поклати глава.

— Томас Джеферсън веднъж казал, че от време на време е хубаво да има по някой малък бунт, защото светът на политиката има нужда от бури по същия начин, както и физическият свят — за доброто здраве на управлението. Но Джеферсън не е живял в света, в който живеем ние. Не съм сигурен, че думите му все още са верни.

— За какво говорим изобщо?

Погледът на Дейвис беше леденостуден, когато отвърна:

— За края на Съединените американски щати.