Стив Бери
Легендата за Линкълн (1)

Пролог

Вашингтон, окръг Колумбия

10 септември 1861 г.

Ейбрахам Линкълн едва сдържаше гнева си. Жената срещу него наистина изпитваше търпението му.

— Генералът не е сторил нищо повече от онова, което всички почтени хора смятат за правилно — заяви тя.

Джеси Бентън Фримонт беше съпругата на генерал Джон Фримонт от армията на Съединените щати — човекът, който отговаряше за всички военни действия на съюза на запад от река Мисисипи. Фримонт, герой от Мексиканската война и прочут пътешественик, беше получил най-новото си назначение през май. А след това, преди месец, докато в Юга вилнееше Гражданската война, той еднолично беше издал прокламация, с която обявяваше за свободни всички роби на бунтовниците от Мисури, които бяха вдигнали оръжие срещу Съединените щати. И сякаш това не беше достатъчно, декларацията на Фримонт стигаше още по-далече и заповядваше всички военнопленници да бъдат разстреляни.

— Госпожо — процеди тихо Линкълн. — Съпругът ви наистина ли смята, че всички заловени бунтовници трябва да бъдат убити?

— Тези хора със сигурност осъзнават, че са предали страната си, а предателите винаги са били осъждани на смърт.

— А вие осъзнавате ли, че ако това стане, в отговор войниците на Конфедерацията ще застрелят всички наши войници, които държат в плен? Човек за човек? До безкрай?

— Този бунт не беше започнат от нас, сър.

Часовникът на камината му показваше, че наближава полунощ. В президентското имение преди три часа беше пристигнала бележка с кратко съобщение. Госпожа Фримонт носи на президента писмо и някои устни сведения от генерал Фримонт, които би се радвала да предаде с възможно най-малко закъснение. Президентът би ли определил удобен за него час, в който да ги получи — още тази вечер или рано на следващата сутрин.

Отговорът му гласеше тя да дойде веднага.

Двамата бяха в Червения салон на първия етаж. Над главите им ярко грееше полилей. Президентът беше чувал за тази впечатляваща жена. Дъщеря на бивш сенатор, високообразована, отгледана във Вашингтон и опитна в политиката. Тя се беше противопоставила на родителите си и се беше омъжила за Фримонт още на седемнайсет години. Беше родила пет деца. Беше издържала съпруга си, докато той беше пътешествал, за да изследва Запада, и беше стояла до него, докато беше служил като военен губернатор на Калифорния и един от първите американски сенатори от този щат. Беше участвала в предизборната му кампания, когато през 1856 г. беше станал първият кандидат-президент на новата Републиканска партия. Бяха започнали да го наричат Пионера и кандидатирането му беше предизвикало всенародно въодушевление. И макар че бе загубил от Джеймс Бюканън, ако в Пенсилвания бяха гласували по друг начин, щеше да бъде избран именно той.

По всички тези причини Линкълн — като първия кандидат на Републиканската партия, който наистина беше избран за президент — изобщо не се беше поколебал да определи Джон Фримонт за главнокомандващ Западния фронт.

Сега съжаляваше. И се питаше дали животът му изобщо може да стане по-труден.

Безмерната гордост, която беше изпитал през март, когато положи клетва като шестнайсетия американски президент, беше заместена от агонията на Гражданската война. Единайсет щата се бяха отцепили от съюза и бяха образували собствена Конфедерация. Бяха атакували Форт Съмтър и го бяха принудили да обяви блокада на всички южняшки пристанища и да отмени правото на съдебен процес за всички обвинени в престъпление. Беше изпратил армия, но тя беше претърпяла унизително поражение при Бул Рън и този съкрушителен удар го беше убедил, че предстоящият конфликт ще бъде продължителен и кървав.

А сега и този Фримонт с неговата грандиозна идея за отмяна на робството.

По принцип той споделяше идеите на генерала. Бунтовниците бяха удържали солидна победа над силите на съюза в южната част на Мисури и вече напредваха на север. Фримонт беше откъснат, с ограничен личен състав и ресурси. Ситуацията изискваше решителни действия и той беше въвел военно положение в целия щат. Но след това беше отишъл твърде далече, като беше наредил да бъдат освободени робите на всички бунтовници.

Нито самият Линкълн, нито Конгресът бяха дръзнали да направят това.

Генералът беше игнорирал няколко съобщения и дори една изрична заповед да промени прокламацията си. А сега беше изпратил съпругата си, за да предаде писмото му и да се застъпи за него.

— Госпожо, налага се да се съобразяваме с фактори, които са много по-големи и важни от щата Мисури. Както и вие ми напомнихте, бушува война. За съжаление, неразбирателството, което разделя враждуващите страни, далеч не е толкова ясно очертано.

Президентът имаше предвид робството.

За Линкълн въпросът с робството не представляваше проблем. Той вече беше хвърлил на масата офертата си към сепаратистите, в която им предлагаше да си задържат робите. Можеха дори да развяват собствения си флаг, да изпратят свои представители при Монтгомъри и да си имат конфедерация, щом толкова искат — стига да позволят на Севера да събира данъци в пристанищата им. Ако Югът престанеше да плаща данъци, индустриалните интереси на Севера щяха да бъдат съсипани, а националното правителство щеше да фалира. Дори нямаше да има нужда от армия, за да бъдат победени. Данъците бяха основният източник на приходи за държавата. Без тях Северът щеше да потъне.

Но от Юга бяха отхвърлили неговото предложение и бяха открили огън по Форт Съмтър.

— Господин президент, прекарах три дни в един претъпкан влак, а времето беше горещо и отвратително. Пътуването не ми достави удоволствие, но въпреки това го предприех, защото генералът иска да го разберете правилно: единствените фактори, които имат значение, са онези с най-голяма важност за нацията. Бунтовниците вдигнаха оръжие срещу нас. Те трябва да бъдат спрени, а на робството да се сложи край.

— Аз вече писах на генерала и той знае какво искам да се направи — изтъкна президентът.

— Съпругът ми смята, че е злепоставен от хора, на които имате пълно доверие.

Любопитен отговор.

— Какво имате предвид?

— Той е на мнение, че се съобразявате повече с вашите съветници, които са ви по-близки от него.

— И това го оправдава да не изпълнява заповедите ми? Госпожо, неговата прокламация за освобождаване на робите няма реални основания нито от гледна точка на военния закон, нито от тази на военната необходимост. Той е взел политическо решение — което няма право да вземе лично. Само преди няколко седмици изпратих личния си секретар господин Хей, за да се срещне с генерала и да го помоли да промени онази част, в която се говори за освобождаване на всички роби в щата Мисури. Молбата ми не беше удостоена с отговор. Вместо това генералът е изпратил вас, за да говорите лично с мен.

Което дори не беше най-лошото — според доклада на Хей командването на Фримонт беше разяждано от корупция, а войските му бяха на път да се разбунтуват. Не беше изненадващо. Фримонт беше твърдоглав, склонен да изпада в истерия и да взема прибързани решения. Цялата му кариера представляваше поредица от неуспехи. Още през 1856 г. беше отхвърлил съветите на политическите съветници и беше обявил премахването на робството за основна точка в предизборната си кампания. Но страната все още не беше готова за подобно действие. Хората не споделяха неговите убеждения.

И това му беше струвало победата.

— Генералът смята — започна тя, — че да се победят бунтовниците единствено със силата на оръжието ще бъде ужасяващо трудна и продължителна задача. За да се осигури подкрепата на чужди държави, трябва да се вземат предвид и други фактори. Генералът е уведомен за желанието на англичаните робите да бъдат постепенно освободени и силната подкрепа за него сред влиятелните южняшки кръгове. Не бива да позволяваме това да се случи. Като президент със сигурност знаете, че Англия, Франция и Испания са на ръба да признаят Юга. Англия заради търговските си интереси към памука. Франция, защото императорът не ни обича…

— Изглежда сте доста веща в политиката, госпожо.

— Не съм невежа по отношение на света, в който живеем. Може би вие самият — човек, който има съвсем бегли основания да заема този пост — би трябвало да сте по-внимателен по отношение на мнението на другите.

Линкълн вече беше чувал тази обида. Беше спечелил изборите през 1860 г. единствено благодарение на разделението в Демократическата партия, която безразсъдно беше издигнала двама кандидати за президентския пост. А след това и новата партия на Конституционния съюз беше избрала свой собствен кандидат. Така тримата събраха общо четирийсет и осем процента от гласовете на народа и разделиха помежду си сто двайсет и три от гласовете на конгресмените, което позволи на Линкълн да постигне победа с едва четирийсет процента и сто и осемдесет гласа в избирателната колегия. Беше вярно, че не беше нищо повече от обикновен адвокат, а целият му опит в държавното управление се ограничаваше с един мандат в Камарата на представителите. Дори беше загубил изборите за сенатор от щата Илинойс през 1858 г. от своя стар противник Стивън Дъглас. Сега, на петдесет и две години, избран за пълен мандат в Белия дом, той се беше озовал в центъра на най-голямата конституционна криза в историята на страната.

— Госпожо, налага се да отбележа, че просто не бих могъл да не обръщам внимание на мнението на другите, след като ми го натрапват непрекъснато всеки ден. Генералът не биваше да замесва негрите в тази война. Това е конфликт по един въпрос от огромно национално значение и негрите нямат нищо общо с него.

— Грешите, сър.

Досега й беше позволил известни волности, тъй като не забравяше, че тя просто говори в защита на мъжа си, както трябва да го прави всяка съпруга. Но днес и двамата Фримонт вече бяха на ръба на държавната измяна.

— Госпожо, действията на генерала накараха щата Кентъки да размисли дали да остане в съюза, или да се присъедини към бунтовниците. Мериленд, Мисури и още няколко гранични щата също преразглеждат позицията си. Ако залогът в този конфликт стане освобождаването на робите, ние със сигурност ще загубим.

Тя отвори уста, за да каже нещо, но той я накара да замълчи, като вдигна ръка в предупредителен жест.

— Бях пределно ясен. Мисията ми е да спася съюза. И аз смятам да го направя по най-прекия път, позволен от Конституцията. Колкото по-рано бъде възстановен националният авторитет, толкова по-близо ще бъдат Съединените щати до онова, което бяха. Ако мога да ги спася, без да освобождавам нито един роб, ще го направя. Ако мога да ги спася, като освободя всички роби, ще го направя. Ако мога да ги спася, като освободя някои, а други не, също ще го направя. Всичко, което върша по отношение на робството и на цветнокожите, е единствено защото вярвам, че ще помогне да се спаси съюзът. Ако се въздържам да направя нещо, причината е убеждението ми, че то няма да помогне да се спасят Съединените щати. Ще правя по-малко всеки път когато вярвам, че то вреди на тази кауза — и ще правя повече всеки път когато вярвам, че й помага.

— В такъв случай вие не сте моят президент, сър. Нито ще бъдете президент за онези, които са гласували за вас.

— Но аз съм президентът на тази държава. Така че отнесете следния отговор на генерала. Той беше изпратен на запад, за да поведе армията към Мемфис и да продължи да напредва в източна посока. Заповедите му все още са такива. И той или ще им се подчинява, или ще бъде освободен от поста си.

— Налага се да ви предупредя, сър, че ако продължавате да се противопоставяте на генерала, ситуацията може да се усложни. Той може да реши да действа самостоятелно.

Федералната хазна беше празна. Във военното министерство цареше хаос. Нито една военна част на съюза не беше готова за атака. А сега и тази жена и нейният безочлив съпруг го заплашваха с бунт. Най-добре беше да нареди да арестуват и двамата. За съжаление обаче, едностранната прокламация на Фримонт му беше спечелила популярност сред аболиционистите и либералните членове на Републиканската партия, които искаха на робството веднага да се сложи край. Подобен дързък удар срещу техния лидер щеше да бъде равносилен на политическо самоубийство.

— Тази среща приключи — каза президентът.

Жената го изгледа по начин, който показваше, че не е свикнала да бъде отпращана. Той не обърна внимание на погледа й, прекоси стаята и отвори вратата. Личният му секретар Хей беше на поста си отвън, както и един от прислужниците. Госпожа Фримонт подмина Хей, без да каже дума, и прислужникът я поведе навън. Линкълн изчака, докато не чу входната врата да се отваря и да се затваря, преди да направи знак на Хей да влезе в салона при него.

— Какво нагло създание — избухна той. — Така и не седнахме. Тя не ми даде възможност да й предложа да седне. Обвини ме толкова яростно в толкова много неща, че се наложи да упражня цялото си тромаво чувство за такт, за да не започнем да си крещим.

— Съпругът й не е по-добър от нея. Командването му е пълен провал.

Линкълн кимна.

— Грешката на Фримонт е, че се изолира. Той просто не знае какво се случва в действителност с въпроса, с който се занимава.

— И отказва да се вслушва в съвети.

— Тя директно ме заплаши, че той може да поеме управлението в собствените си ръце.

Хей поклати глава с отвращение.

Президентът взе решение.

— Генералът ще бъде отстранен. Но не и преди да му бъде намерен подходящ заместник. Потърси ми такъв. Дискретно, разбира се.

— Разбрано — кимна Хей.

Линкълн забеляза големия плик, който държеше верният му помощник.

— Какво е това?

— Пристигна късно днес от щата Пенсилвания. От „Уийтленд“.

Линкълн познаваше това място. Беше фамилното имение на неговия предшественик Джеймс Бюканън. Човек с лоша слава на Север. Мнозина твърдяха, че той е подготвил почвата за отцепването на щата Южна Каролина и беше хвърлил вината за това действие на „непомерната намеса на северняците във въпроса за робството“.

Тежки, политически пристрастни думи от устата на един президент.

А след това Бюканън беше отишъл още по-далече, като беше заявил, че робовладелческите щати би трябвало да бъдат оставени на мира, така че да управляват собствените си институции както намерят за добре. Освен това според него северните щати трябваше да отменят всички закони, които насърчават робите към бягство. В противен случай „щатите, които са понесли вреда, след като са изчерпали всички мирни и конституционни средства да постигнат компенсация, ще бъдат в правото си да окажат революционна съпротива срещу правителството на съюза“.

А това вече беше равносилно на президентска благословия за евентуален бунт.

— Какво иска бившият президент? — попита Линкълн.

— Не съм го отварял — каза Хей и му връчи плика.

Отпред бяха надраскани думите „До господин Линкълн — лично“.

— Съобразих се с желанието му — обясни Хей.

Президентът беше уморен, а госпожа Фримонт беше изцедила и малкото му останала сила след дългия ден. Но изпитваше и любопитство. Бюканън сякаш нямаше търпение да напусне Белия дом. В деня на полагането на клетвата, докато двамата се връщаха от Капитолия в каретата, той се беше изразил съвсем ясно: „Ако си толкова щастлив, че влизаш в Белия дом, колкото ще бъда аз при завръщането си в «Уийтленд», значи си един наистина щастлив човек“.

— Можеш да си тръгваш — каза той на Хей. — Аз ще проуча това, а после ще си лягам.

Секретарят си тръгна.

Линкълн остана сам в салона. Разчупи восъчния печат на плика, в който имаше два листа.

Единият беше стар пергамент — потъмнял от старост, с петна от влага, изсъхнал и трошлив. Другият беше по-нов, от мека телешка кожа, изписан по-наскоро, с твърд мъжествен почерк, така че мастилото още не беше избеляло.

Той прочете първо по-новия лист.

Злочесто място е страната, която ти оставям, и аз те моля да приемеш извиненията ми за това. Допуснах първата си грешка в деня на полагането на клетвата, когато заявих, че няма да се кандидатирам повторно. Намеренията ми бяха непокварени. Не исках поведението ми като управник да се влияе от нищо друго освен от желанието ми да служа на народа с цялото си умение и вярност, така че да си спомнят с благодарност за мен. Но истината се оказа друга. Когато се върнах в Белия дом в деня, в който положих клетва като президент, там ме очакваше запечатан пакет, подобен по форма и размер на този. В него имаше бележка от моя предшественик господин Пиърс и втори документ, който прилагам тук. Пиърс ми пишеше, че приложеният документ е връчен за пръв път на самия Джордж Вашингтон, който решил той да бъде предаван от президент на президент и всеки от тях да решава сам какво да стори с него.

Осъзнавам, че както ти, така и други ме обвиняват за конфликта, който разкъсва страната ни днес. Но преди да продължиш да ме упрекваш, прочети документа. В своя защита мога да кажа, че по всякакъв начин се опитах да изпълня неговия завет. Внимателно слушах речта ти в деня на клетвата. Ти нарече съюза „вечен както по буква, така и по дух“. Не бъди толкова сигурен. Не всичко е такова, каквото изглежда. Първоначалните ми намерения бяха да не предавам този документ по-нататък. Мислех да го изгоря. Но през последните няколко месеца, далече от тегобите на управлението и напрежението на държавническата криза, аз стигнах до заключението, че истината не бива да бъде отбягвана. Когато Южна Каролина се отцепи от съюза, аз публично заявих, че може да се окажа последният президент на Съединените щати. Ти открито нарече моето твърдение „абсурдно“. Може би ще разбереш, че не съм бил такъв глупак, за какъвто ме сметна. Сега вече вярвам, че съвестно съм изпълнил дълга си, макар и не по най-съвършения начин. Каквото и да се случи, ще отнеса в гроба си вярата, че поне съм желаел най-доброто за страната си.

Линкълн вдигна поглед от листа. Какво странно вайкане. А и какво беше това съобщение? Предавано от президент на президент? И укривано от Бюканън до този момент?

Той разтърка уморените си очи и приближи по-стария лист до тях. Мастилото по него беше избеляло, а почеркът беше по-изискан и труден за разчитане.

Редица от подписи красеше долния край на листа.

Президентът прегледа съдържанието му. А после го прочете отново, дума по дума. По-внимателно. Сънят вече не му се струваше толкова важен.

Какво беше написал Бюканън?

„Не всичко е такова, каквото изглежда.“

— Не може да бъде — промърмори президентът на себе си.