Аня Баст
Магьосническа кръв (8)

8

Тя хукна след него, събирайки сила пътьом. Отправяйки ръце напред, тя запрати могъщо кълбо от магия към създанието, с намерението да замрази цялата вода в тялото му. Откатът от силата, която освободи, я запрати назад, удряйки я в ствола на дърво. Изабел извика, когато болката усука гръбнака й и се помъчи да се фокусира върху отдалечаващото се от нея чудовище.

Запращането на сила към солидна тухлена стена би имало повече ефект. Той продължи през паркинга към нищо неподозиращата двойка, сякаш нищо не се бе случило. Единственото, което бе успяла да направи, бе да се нарани.

Обезумяла, тя затърси други оръжия, които да използва, но се оказа, че няма. Никога не бе предполагала, че най-доброто й оръжие, магията й, ще се окаже безполезно.

В нея беше малкото, медно острие, което Анджела й бе дала, в кания на лявата й китка. Не беше много практично, имайки предвид, че трябваше да се приближи до демона, за да го използва. Острието беше повече за фасон, а не за осакатяване. Също така, според Мика, демонската кръв беше киселинна, не особено благоприятна за прободни рани, тъй като щеше да шурне и да я намокри.

— По дяволите! — Щеше да си донесе базука, ако знаеше.

Изабел се отлепи от дървото и хукна към него, докато той се приближаваше към двойката.

— Господин Бойл! — възкликна Александър с объркано изражение. — Ъ… здравейте! Мелани, това е Еразъм Бойл…

Мелани изпищя и отстъпи назад. Като магьосница, тя без съмнение усети, че това, което ги приближава, не е човек. Бойл трудно прикриваше природата си.

Не знаейки по какъв друг начин да забави демон, Изабел се метна върху широкия гръб на Бойл, увивайки крака около твърдата като камък талия и ръцете си около дебелия врат, опитвайки се да го задуши.

Отзад чу свиренето на гуми по паважа. Томас. Слава на Богинята.

Демонът изсумтя, но продължи напред, сякаш въобще не се беше залепила за него. Той сграбчи Александър и го подхвърли нагоре и над волвото, за да се приземи на земята от другата страна. Той се приземи с отвратително тупване и не помръдна.

Мелани стоеше на място с разширени очи. Пъхна се между демона и дъщеря си, която стоеше бледа и взираща се на пасажерската седалка на джипа.

Изабел стегна захвата си около врата на демона, стискайки, докато не й се прииска да извика от усилието, но демонът едва я отрази. Тя впи зъби в ухото на демона, но бързо си спомни за киселинната кръв и го пусна. Вместо това придвижи магията от гърдите си и надолу по ръцете си, с намерението водата в тялото на това нещо да заври.

Моля те, завирай, замоли се тя на Бога и Богинята. Моля те.

Този път имаше реакция, макар че не беше тази, която искаше. Демонът отстъпи назад бързо и силно към волвото. Гърбът на Изабел се удари и дъхът й излезе рязко. Експлодираща болка замъгли зрението й за момент. Хватката й се отпусна и тя падна на паважа в краката на съществото.

Демонът просто продължи напред, сякаш бе смачкал комар.

Скоро след като се освободи, Адам и Томас атакуваха. От лявата й страна дойде пулсираща сила. Въздухът зацвърча, когато Адам запрати огнена топка към демона, последвана бързо от солидна, могъща, земна магия, която се усещаше дълбока и широка като Гранд Каньон.

Демонът блокира огнената топка с една ръка, загасявайки я, но изстрелът на Томас го залюля леко надясно. Толкова магия би убила магьосник или не-магьосник, но накара демона единствено да се препъне.

Създанието се обърна и изстреля непозната магия към тях. Томас издигна бариера пред себе си и пред Адам тъкмо навреме, но поривът все пак ги накара да залитнат назад. Въздухът се загърчи от враждебната сила. Странното бе, че се усещаше като земна магия, макар че поривът носеше същата сухо-горчива миризма на пръст, миризмата на демон.

Бойл се обърна обратно към Мелани.

— Дошъл съм за дъщеря ти, не за теб — каза той с дълбок, равен глас, само с намек за странен, нечовешки акцент. — Отдръпни се.

— Няма да вземеш Кати, по дяволите! — Мелани притисна длани към гърдите на демона и изпрати цялата си сила през ръцете си.

Земната магия запулсира. Ушите на Изабел заглъхнаха и устата й пресъхна от вкуса на прах. Демонът залитна назад, след което стисна Мелани и я метна над волвото, за да се приземи близо до Саймън.

Кати изпищя и се прехвърли на шофьорската седалка на джипа. Изабел чу вратите да се отключват и заключват, докато момиченцето проверяваше сигурността си. Тези ключалки нямаше да задържат демона. В колата, момиченцето се взираше в посоката, в която Бойл бе хвърлил майка й и изхлипа. Мелани не се бе изправила.

Изабел се изстреля на крака, игнорирайки силната болка в гърдите си, където си мислеше, че е чула нещо да изпуква. Зрението й се замъгли за момент, докато отново събираше силата си. Не й бе останало много в резерв, не че имаше значение. Магията им просто му досаждаше. Томас и Адам поеха щафетата, докато тя се възстановяваше, запращайки заряд след заряд магия към демона.

Без начин, по който да достигне момиченцето, тъй като демонът стоеше между нея и джипа, тя се присъедини в схватката, използвайки всеки трик, който знаеше от арсенала на водната си магия, докато се измъкваше от обсега на Бойл.

Демонът се обърна към трима им, блокирайки и парирайки атаките им. Издаде разочарован ръмжащо-гъргорещ звук дълбоко в гърлото си. Ако тя се нуждаеше от някакво напомняне за това с какво се бият, този напълно нечовешки звук го доказа. Той накара всяко косъмче по тялото й да настръхне.

Томас и Адам се придвижиха надясно, а тя се придвижи наляво, опитвайки се да се освободи достатъчно, за да се впусне към момиченцето. Мъжете доловиха намерението й и започнаха да притеглят съществото все повече и повече на една страна, по-далеч от джипа.

Демонът отново издаде животински звук и нещо проблесна на ръцете му — беше извадил някакви ужасни дълги нокти. Бойл се обърна към нея и картината, как той използва тези нокти върху Анджела, премина през ума на Изабел. Колената й омекнаха и сърцето й заби по-бързо.

Тя извика под управляваната от демона психо атака — виковете на Анджела, отделянето на кожа, бликащата кръв. Фантомната болка^[1] в гърдите й се разгоря, ехо от това, което Анджела вероятно бе изпитала, когато магията й е била изтръгната из корен. Коленете на Изабел поддадоха и тя се опря на капака на джипа, хлипайки под атаката.

Копеле! Знаеше точно коя е тя!

— Хайде! Насам — подразни го Адам. — Пренебрегваш ни, ти сладък пиклив демон.

Демонът отметна главата си обратно към мъжете и атаката върху нея блажено приключи. Демонската сила пукаше по кожата й и същият сух, остър аромат изпълни въздуха. Ушите й заглъхнаха и й се повдигна от силата му. Създанието притежаваше адски много сила.

Адам го нападна със самоубийствен ход. Той се затича право към демона, войнствени викове отекнаха във въздуха и огън се разпростря по паважа от двете му страни.

— Аемон, дразните ме! — изрева Бойл.

Съдейки по силата на магията, която изпълваше въздуха, досега съществото просто си бе играло с тях. Сега Бойл ставаше сериозен.

Благодарение на Адам беше също така и достатъчно разсеян.

Знаейки, че има само тази възможност, Изабел се стрелна към шофьорското място на джипа и направи жест на момиченцето да излезе. Вътре, Кати замръзна. Очите й се разшириха и тя се поколеба, сякаш си мислеше дали е мъдро да напусне колата.

О, не. Изабел обезумяло оформи с устни „Сега“!

Момиченцето отвори вратата и се плъзна навън в ръцете й, сълзи се стичаха по лицето му. Изабел събра остатъците от резервите си и използва бърз взрив на магия, за да манипулира водата около онова, което бе наранено в гърдите й. То се сля и успокои, облекчавайки болката, когато тя взе детето и хукна колкото можеше по-бързо, без да поглежда назад.

Томас извика името й, точно преди поток от магия да го удари като светкавица. Враждебната реакция от силата се заизвива като приливна вълна зад нея. Изабел чуваше връхлитането й, усещаше вкуса й като на пръст върху задната част на езика си, но не можеше да я надбяга.

Удари я. Тя се спъна и залитна напред. Точно преди да се ударят в паважа, тя се изви, за да предотврати падането на детето. Нажежена до бяло болка премина през гърдите й, причернявайки й.

Това, което последва, нямаше нищо общо с магията.

То обгори кожата й и изпълни ноздрите й със сладникавата миризма на изгоряло. Пъшкайки, неспособна дори да диша, тя се претърколи по очи и видя момиченцето да стои наблизо, с ужасен поглед в тъмните й очи, дългата й кестенява коса висеше около лицето й.

— Бягай!

Демонът идваше.

— Бягай! — Изабел успя да й извика още веднъж, когато месеста ръка се затвори около глезена й и я издърпа назад.

Чакълът дращеше гърба й там, където блузата й се беше вдигнала. Ноктите й се забиваха в паважа, докато се опитваше да намери нещо, за което да се хване и да спре плъзгането си към ада.

Щеше да умре като сестра си.

Изабел се пресегна към левия си ръкав и улови последната връзка с Анджела, която й бе останала в момента. Красива, изящна частица, замаскирана като нож.

До тук се стигна; да използва земно оръжие срещу неземен звяр.

О, това хич нямаше да свърши добре.

Демонът я подхвърли сякаш бе направена от алуминиево фолио и се надвеси над нея. Сега не изглеждаше толкова като човек, може би заради силата, която бе пуснал, за да се защити.

И как изобщо Адам и Томас успяваха да се справят с тази сила? Богиньо, не искаше да си представя.

Кожата на Бойл светеше с нечовешки червен отблясък, а очите му се преляха в абсолютно и напълно черно, смущаващо наподобяващи тези на Томас. След това устните на Бойл се отдръпнаха назад и Изабел съзря два реда от твърде остри зъби, преграждащи наподобяващ на камшик език.

Зъби, достатъчно силни, че да счупят човешките кости заради костния мозък.

— Познавам те — каза той с тих, нежен глас, като на любовник. Погледът му обходи чертите на лицето й и горчиво повръщано пропълзя в гърлото й. — Преследвах те.

Още веднъж през ума й премитаха картините на съсипаното тяло на Анджела, но този път дойдоха от собственото й подсъзнание, вместо от това на демона.

Тя подтисна болезнено ридание.

— И аз също те преследвах — въздъхна тежко тя през вонята на демона, секунда преди да стрелне напред острието, което стискаше в ръка, право към челюстта на съществото.

Раната започна да дими и демонът изкрещя. Тя гледаше с изненада и ужас, докато раната от намушкването се отвори дори още повече, плътта се белеше по краищата като изгорял пергамент.

Кръв закапа по гърдите й, прогаряйки дупка право през блузата й и изгаряйки кожата й. Изабел изкрещя и се оттласна по-далеч от него. В мелето, тя бе забравила за кръвта.

Очакваше да тръгне след нея, но съществото се отдръпна, пищейки и държейки челюстта си. Осъзнаването дойде бързо — по някаква причина демонът имаше проблеми с лекуването на раните, причинени от нейното острие.

Поглеждайки надолу към острието в ръката си, тя разгледа красивата, гравирана с плетеници медна дръжка и блестящото острие.

Мед? Възможно ли бе?

Може би въпреки всичко бе имала подходящото оръжие.

Изабел разкъса блузата си, опитвайки се да отстрани киселинната кръв от кожата си. Докато демонът се извръщаше от нея, грижейки се за раната си, тя уви плата около дясната си ръка и китка, за да се предпази, когато държеше ножа.

Тъкмо навреме.

Демонът се обърна и изрева, челюстта му почти се бе излекувала. Кожата, където го бе ранила, изглеждаше червена и сбръчкана, но вече не димеше и не кървеше.

Тя не пропиля нито миг. Втурна се към демона и го прободе в гърдите, в крака, в ръката, навсякъде, където намери открита плът.

Още димящи, горящи рани. Още демонски рев. Още киселинна кръв, която Изабел избягваше, танцувайки около него.

Демонът се отдръпна от нея, очевидно го болеше. Той изрева отново, този път звучейки като ранено животно. Бойл вдигна ръка с много нокти и след това изчезна.

Тишина. Мълчание.

Изабел се изправи на разтрепераните си крака, взирайки се с разширени очи в празното пространство пред себе си. Всичките й контузии я връхлетяха… също като земята. Последното нещо, което помнеше, беше гледката на звездното небе над главата й.

А след това тъмнината.