Аня Баст
Магьосническа кръв (7)

7

Гласът във вятъра, който Мира бе чула чрез въздушната си магия, е бил на мъж на име Саймън Александър. Мъж, който може и да е, а може и да не е демон под прикритие. Въздушната магьосница би могла да улови от въздуха точните изговорени думи, подслушвайки от разстояние разговори. Мира постоянно бе нащрек след първото убийство за всеки шепот свързан с демона и най-накрая се бе отплатило.

Магия трептеше надолу по ръцете на Томас и през върховете на пръстите му от татуировките, които също служеха и като магически източник върху гърба му, докато мърмореше магически думи, за да подсигури защитите. Часове след като Мира бе чула шепота, Сборището бе подсигурило празния апартамент отсреща против Александър, в случай че му е наредено да свърши малко работа като наблюдава.

Беше довел Изабел и Адам със себе си за първата смяна. Тео, един от ловците на Сборището, и Джак щяха да поемат втората смяна. Мика беше зает да пресява текстовете, които получиха от Дъскоф.

— Не мога да повярвам, че Александър е живял само на няколко мили от Сборището през последните десет години — измърмори Адам. Завърши с поклащане на русата си глава. — Да се еба.

Разследването им установи, че Александър е бил счетоводител — или се е правил на счетоводител — на верига за мотоциклети и че е живял в областта Лейквю в Чикаго през последните десет години. Разпръснатите сгради на Сборището се намираха в северната част на областта Форест Глен, само на кратък път с кола.

— Това е работа на Ема — отвърна Изабел ухилена, докато нагласяваше магическите подслушвателни устройства, които използваха, за да подслушват апартамента на Александър. Изабел можеше да го направи чрез течащата през незащитените жилища вода, но Томас бе усилил способността й да чува отдалеч, използвайки прости системи за наблюдение. Това също така позволяваше на него и Адам да наблюдават Александър, въпреки че не бяха водни магьосници.

Дали Мира беше доловила разговора по случайност, поради чист късмет, или защото демонът обмисляше да я отблъсне по нейния начин, беше спорен въпрос. Фактът, че толкова дълго бяха търсили следа от демона, само за да изскочи сега, беше достатъчна причина за подозрение. И все пак трябваше да се възползват от предлагащата им се възможност. Твърде много животи бяха подложени на риск.

— Вече не е работа на Ема — отвърна Адам ухилен. — Сега е на Елизабет.

Въпреки факта, че Адам пушеше твърде много, пиеше твърде много и фактът, че не му достигаше класическа привлекателност — с нос, който беше чупен прекалено много пъти и с глава, покрита със заострена руса коса — жените го намираха за неустоим. Много жени. И, за разлика от Мика, Адам знаеше точно какво да прави с вниманието.

— Такъв развратник си. — Изабел поклати глава, намръщвайки се. — Прекарал си толкова много жени, че им изгубих бройката. Някой ден ще откриеш някоя, която ще ти разбие сърцето.

— Това прозвуча като проклятие, Изабел. Или е обещание? Искаш ли да ми разбиеш сърцето, скъпа? — Погледна я похотливо. — Ще те оставя да опиташ.

— Няма да можеш да се справиш с мен, Адам — изстреля в отговор тя ухилена.

Той присви тъмносините си очи към нея.

— На това вече вярвам.

Оставяйки ги да се закачат, Томас се огледа из стаята, усещайки стените, пода, тавана и вратите, за да се увери, че е покрил всеки инч със защита. Физическото пространство беше празно, с изключение на няколко инструмента, които групата за поддръжка на сградата бяха оставили. Нов карамелен на цвят килим покриваше пода и острата миризма на прясна боя пареше носа му.

Адам седна с Изабел на масата за карти, за да нагласят оборудването. Изабел бе кръстосала дългите си, облечени в дънки крака и бе пъхнала косата си зад ушите, докато работеше. Томас беше забелязал, че тя има очарователния навик да прехапва върха на езика си, когато се съсредоточава.

Изабел остави слушалките настрана и се обърна към Томас.

— Та, защо мислиш, че демонът е избрал да живее толкова близо до Сборището?

— Не прибързвай. — Томас огледа последните защити и изсумтя. — Дори не знаем дали Александър е демонът. Ако е той, то вероятно го е направил целенасочено. Иначе би било твърде голямо съвпадение.

— Може би е изпратен, за да бъде близо до нас — добави Адам.

— Може би. — Томас мърмореше заклинание — думи, които редеше с личната си сила. Последната от прикриващите му думи застана на мястото си. — Готово.

Татуировките му трептяха, възпирайки част от магическата енергия, която държеше там. Огнените, въздушните и водните магьосници можеха просто да я изтеглят директно от седалището на магията в центъра на гърдите си, но земните магьосници се нуждаеха от повече подготовка, за да го направят. Освен ако не използваше магията си, за да упражни контрол на нещо върху самата Земя, като почвата или дърво например, заклинанието трябваше да се създаде предварително. Земните магьосници трябваше да предвиждат заклинанията, от които ще имат нужда, да ги приготвят и да преместят произлязлата чиста енергия върху телата си, за да им бъде достъпна по-късно. Заради планирането, земната магия беше най-неудобната от четирите типа сила, но също така и най-гъвкавата.

Земните магьосници беше най-стереотипизираните от четирите елемента. Беше най-близо до това, което не-магьосниците си представяха, когато си мислеха за магьосници. Никой не разбираше защо земните магьосници са различни, макар че имаше множество теории.

— Надявам се защитите да издържат — каза Изабел, гледайки съмнително през прозореца към апартамента на Александър.

Да, и той също. С този бяха на нова територия, никога преди това не бяха наблюдавали демон. Сега Александър беше на работа, което им даваше известно време да сложат заклинанията по местата им.

— Направих защитите трудни за засичане — отговори Томас. — Хубавото е, че, ако Александър ги надуши и тръгне след нас, ще знаем, че със сигурност е демонът.

Изабел повдигна вежда.

— И това е хубавото?

— Да, предпочитам да не разбирам по този начин — измърмори Адам.

— На път сме да разберем по един или друг начин, защото той си е вкъщи — промърмори Изабел. — Мога да го усетя през водата в апартамента му. Никак не беше рано.

Адам нахлузи слушалките си, а Томас отиде до близката масичка и направи същото. Прозорците на апартамента им бяха затъмнени и защитите бяха здраво заключени. От това, което знаеха за демонската магия, на теория съществото не трябваше да забележи, че го шпионират. Според Мика, демонската магия и магията на елементите бяха фундаментално различни и едната не би трябвало да може да засече другата.

Разбира се, не знаеха със сигурност.

Мика бе успял да проучи дигитализираните книги, които бе осигурил Стефан, и им бе дал информация, която бе изкопал и събрал. За нещастие това, което водеше към Александър бе изскочило толкова скоро, че Мика не бе имал много време да проучи. Движеха се на сляпо и трябваше да внимават възможно най-много.

Настаниха се да слушат. През наситените с магия слушалки, те чуха как Александър кашля, духа си носа, отива в тоалетната, отваря и затваря хладилника, отваря си бира и се настанява на дивана с въздишката на някой, който е доволен да си е най-сетне вкъщи след дълъг работен ден.

Телевизорът се включи.

— Колелото… на… късмета! — прозвуча телевизионната публика.

Адам го погледна и завъртя очи.

Томас свали слушалките и ги остави на масата пред себе си.

— Може да е фалшива тревога.

Изабел отпусна рамене.

— Когато се настроих за него отдалеч, използвайки водата в тялото му, не го почувствах като нищо повече от не-магически човешки мъж. — Тя направи пауза и погледна намръщено. — Даже не магьосник.

Томас кимна.

— Ако беше демонът, щеше да разбереш.

Адам издърпа слушалките от едното си ухо.

— И не мисля, че щеше да гледа „Колелото на късмета“, ако беше нашият човек. Не мисля, че демоните харесват Пат Саяк.

Изабел се поизправи на стола.

— Може само да си играе с нас. Демонът трябва да може да се прави убедително на човек. В противен случай магьосниците щяха да го обградят. Може би знае, че го наблюдаваме и се прикрива. А може би се е очовечил по време на престоя си тук и е започнал да харесва телевизионни предавания.

Томас и Адам само се взираха в нея.

— Мисля, че стигаш твърде далеч — каза накрая Томас.

— Просто се опитвам да мисля нестандартно, момчета.

Адам се приведе към нея.

— Изабел, мислил съм нестандартно с най-добрите от тях, но все пак мисля, че е не-магьоснически човешки мъж, току-що прибрал се от работа, с една ръка в панталоните си и с бира в другата.

Тя хвърли със сила слушалките на масата пред себе си.

— По дяволите!

Томас я наблюдава за момент.

— Още не е свършило. Има причина Мира да чуе името на този човек. Може да е свързан с демона по някакъв начин.

— Може би. — Изабел захапа едната страна на палеца си и се свлече в стола.

— Трябва да говоря с Изабел насаме, Адам.

— Добре. Ще продължа да слушам „Колелото на късмета“ — каза Адам, саркастично вдигайки палци и ухилвайки се. Сложи слушалките на едното си ухо. — Мисля, че знам този пъзел. Купи си гласна!

— Кажи ми, ако се случи нещо необичайно или ако излезе.

Адам кимна.

— Със сигурност, шефе.

Изабел изглеждаше объркана, но Томас така или иначе я въведе в другата стая. Само дълга работна маса стоеше в това, което трябва да беше трапезария. Смачканите парцали на бояджията лежаха захвърлени в ъгъла. Тя застана до масата, кръстоса ръце пред гърдите си и го погледна очаквателно.

— Само искам да се уверя, че си добре от всичко това — каза Томас. — Зная, че си била травматизирана от смъртта на сестра си и трябва да се уверя, че няма да…

Тя повдигна вежди.

— Какво? Да изперкам? Да се пречупя и да се разрева в критичен момент?

— Не мисля, че си от истеричния циврещ тип. Просто исках да се уверя, че си добре.

— Оценявам загрижеността ти, наистина, но съм добре, Томас. Всъщност сега съм повече от добре, когато съм на страната на Сборището и помагам да открием демона. А ние ще го открием. Този Александър може да е задънена улица, но това не означава, че няма да намерим други обещаващи следи.

Облекчение се разля през него. Беше добре да чуе, че е позитивна.

— Радвам се, че мислиш така…

Тя отпусна кръстосаните си ръце и изражението й омекна.

— Каква е работата с косата ти?

Той премига от рязката смяна на темата.

— Извинявай?

— Установих, че наистина имаш зеници, но каква е работата с косата? Имам предвид, хубава е. Толкова е дълга, лъскава и секси. Искам да прокарам пръсти през нея всеки път, когато те видя. Но изглежда странно на мъж като теб, защото само работиш и никога не се забавляваш.

Той премига отново.

— Косата ми е свързана с работата всъщност. Съдържа сила. Земните магьосници не държат магия в центъра на гърдите си, както правят огнените, водните и въздушните магьосници.

— Излизала съм със земни магьосници, така че знам, че правите така, но така и никога не съм разбирала как.

— Косата ми е омагьосана да съдържа резерв от сила за мен, както ти държиш магията си в центъра на гърдите си. Освен това трябва предварително да приготвяме заклинанията, от които ще имаме нужда, да извлечем енергията от тях и да я съхраним върху телата си, в места, които са били омагьосани да държат резерви… като косата ми.

Тя кимна.

— Да, с едно от сложните земни заклинания, които никога няма да проумея. Схванах. — Тя се усмихна и протегна пръст към кичур от косата му. — Значи силата ти се намира тук… като Самсон^[1]? Ако я отрежа, по-малко силен ли ще си?

— Това не е нещо, което обикновено земните магьосници разкриват.

— Това е… щуро. И цялото нещо придобива някакъв странен смисъл. — Тя пусна кичура от косата му. — Не изглеждаш като суетен мъж, който ще отглежда косата си толкова дълга заради външността или стила. Изглежда сякаш имаш цел, стратегия. Та, как още държиш магията си?

— Имам татуировка на гърба си. Мастилото е омагьосано да държи силата ми за мен.

— Татуировка? — Малка усмивка се разпростря на устните й. — Покажи ми.

— Искаш да си съблека ризата. — Това беше повече твърдение, отколкото въпрос.

Тя се ухили и размърда вежди.

— Защо не? Страх ли те е?

Той повдигна вежди и свали сакото си.

Тя се засмя и плесна с ръце.

— О, да! Свали го, скъпи!

Томас й се ухили и остави сакото си на масата. Жената имаше такъв ефект върху него. Разкопча ризата си и свали и нея.

— Боже, Боже, Боже, господин Монахан! Какви големи бицепси имате!

— Флиртуваш ли с мен?

— Може би. Защо звучиш толкова изненадан?

Защото жените не флиртуваха с него. Никога. Е, не-магьосница може и да флиртуваше с него в магазина или бара, но никога магьосница. Никога някоя, която знаеше кой е той. Жените не си играеха със сърцето и душата на Сборището.

Изабел очевидно беше безстрашна.

Той не й отговори; просто се обърна и й показа татуировката си.

Чу я как бързо си пое дъх.

— О, Богиньо моя, великолепна е. Кой я направи? — Пръстите й се протегнаха и докоснаха кожата му, карайки го да потрепери леко под допира й.

— Земен магьосник на име Тео. Пълното му име е Теодосий. Той татуира много от нас, защото притежава силата и художествените умения. Скоро ще го срещнеш, сигурен съм. Той е един от най-добрите ловци на Сборището.

 

 

Изабел проследи линиите на татуировката му с върха на пръста си. Ангел бе белязал целия му гръб, крилете й се извисяваха и покриваха широките му рамене и се спускаха надолу по ръцете му. Тя отметна косата си настрани, за да види цялото нещо и прокара върховете на пръстите си върху изящното изображение. Беше направено с обикновено черно, но с много детайли.

Под повърхността на кожата му, по продължение на следите, които бе оставило мастилото, тя можеше да усети пулсациите на огромната сила, която съхраняваше той. Земните магьосници със сигурност бяха различен вид.

Тя остави погледа й да се спусне към задника му и прехапа долната си устна. Мъжът беше добре навсякъде, от върха на главата до пръстите на краката си. Можеше ли някой да я обвинява, че си фантазира как ближе всичко помежду им?

Той я караше да се чувства необичайно защитена и това й харесваше. Изабел можеше да се грижи за себе си. Нейният специалитет беше оцеляването. Но от време на време беше приятно да бъде в компанията на мъж, достатъчно силен да се погрижи за нея за разнообразие. Томас беше такъв мъж. Когато влезеше в стая, той я завладяваше. Водачеството му беше нещо вродено, присъщо. Беше магнетично, а всички около него реагираха като се подчиняваха.

Да, тя беше силно привлечена към господин Томас Монахан. Повечето жени го намираха за забранен. Изабел го намираше за равностойно.

Изабел вдигна ръка от татуировката му, прокара я по рамото му и надолу по бицепса му, губейки се за момент сред изобилието от мъжка красота, разпростряло се пред нея.

Той се обърна и тя позволи на ръката си да премине по топлата му кожа. Когато застана с лице към нея, тя притисна длан към мускулестите му гърди и вдигна поглед към него, оставяйки възбудата си да блесне в очите й.

— Както казах… великолепно — промърмори тя.

Малка усмивка изви ъгълчетата на устата му.

— Това трябваше да е моята реплика.

— Равноправие за жените. Случило се е преди десетилетия. Какви други способности имаш?

— Имам малко непредсказуема психика и основни емпатийни умения.

— Емпатия, а? Какво долавяш от мен в момента?

Той взе ръката й и я използва, за да я придърпа една крачка по-близо до себе си. Това я накара да се изчерви срещу страхотното му тяло. Погледът в очите му накара устата й да пресъхне, когато той плъзна ръка на тила й и наведе глава към нейната.

— Че те привличам.

Устните й се извиха в уверена усмивка.

— Сигурна съм, че и аз теб също, господин Монахан.

Първото докосване на устните му върху нейните беше леко, едва ги докосна. За разлика от целувката в Грибин, тази беше нежна и ненастоятелна. Накара краката й да омекнат. Обещаваше, че, ако му повери тялото си, той ще се погрижи добре за него. Ще се погрижи много добре.

Той я придвижи крачка назад, така че задната част на бедрата й се удариха в работната маса в средата на стаята. Краката на масата издадоха скърцащ звук по пода, когато я блъснаха назад с инч.

Тя седна на ръба и той я последва с устни, натискът ставаше по-силен, по-гладен. Езикът му се плъзна между устните й и лениво докосна нейния отново и отново, докато вниманието й не беше привлечено от част от тялото й, която се намираше доста по на юг.

Томас бързо прекрати целувката. Топлият му дъх помилва устните й.

— Права си. Искам те.

Думите я замаяха, бавни, топли и пълни с еротични обещания. Те развълнуваха места, които скоро не се бяха вълнували. Изпитваше болка от нуждата за повече. По дяволите. Би дала всичко Адам изведнъж да излезе да пуши… за час или два.

Изабел захапа долната му устна.

— Ела в стаята ми довечера. Обещавам все още да те уважавам на сутринта.

Точно тогава вратата се отвори с трясък. Адам изглеждаше зашеметен за части от секундата при гледката пред него, а после каза:

— Движи се.

 

 

Той се движеше бързо.

— Какво стана с мотаенето и гледането на „Колелото на късмета“? Какво стана с пиенето на бира? Какво стана с цялата работа за ръката в панталона? — попита Изабел, докато Томас насочваше колата към натоварената улица, опитвайки се да не изостава от волвото на Александър.

Смучещите костен мозък демони не караха волвота. Просто не го правеха.

— Не знам — отговори Адам от задната седалка. — В единия момент дремеше на дивана с мелодичния звук на въртящо се колело, а в следващия беше станал и беше на вратата.

— Може би просто е отишъл да вземе китайско или нещо подобно — промърмори Изабел.

— Ако е така, значи е прегладнял. — Томас направи остър ляв завой, карайки я да сграбчи подлакътника за опора.

Беше много по-трудно да преследваш някого на живо, отколкото по филмите. Преследвачът трябваше да спазва прилична дистанция от преследвания, докато избягва трафика и светофарите, които лесно можеха да ги разделят.

Следваха го до голяма сграда в едно от северозападните предградия на Чикаго. Придържайки се зад него, така че да не привличат вниманието към себе си, те паркираха на голямо разстояние в голям паркинг, прикривайки автомобила си зад няколко дървета.

Александър насочи волвото си към едно от местата в препълнения паркинг, близо до син джип. След това зачака. Беше избрал изолирано място, с малко коли или сгради наблизо. Беше далеч от края на нормалния работен ден.

— Нямам добро предчувствие за това — промърмори Изабел. — Александър дебне ли някого тук? Може би някой работи извънредно?

— Най-вероятно собственикът на синия джип? — добави Адам.

— Адам, обади се на Мика и виж дали познаваме някакви магьосници, които работят на „Амберлин Драйв“ 601 — каза тихо Томас.

Адам отвори телефона си и говори с Мика шепнешком. Затвори телефона си.

— Няма никой в архивите, но това няма голямо значение.

Не всеки регистриран в Сборището магьосник съобщаваше за промяна в местоработата, а много магьосници изобщо не бяха регистрирани. Те живееха в света като не-магьосници. Някои магьосници дори не знаеха, че са такива. Братовчедката на Томас Мира Хоскинс не знаеше, че е магьосница, докато няколко вещера не решиха да я отвлекат, за да я използват в демонски кръг.

Те наблюдаваха и изчакваха, докато здрачът не обагри небето в хиляди цветове, нюанси на оранжево и червено, а след това помръкна. Най-накрая се чуха стъпки по паважа. Жена на средна възраст с къса, кестенява коса, облечена в бизнес костюм и носеща куфарче, тръгна през паркинга към джипа. Момиченце на може би седем годинки държеше ръката й.

— Те са магьосници — каза Томас. — Мога да го усетя от тук, две земни магьосници със средна сила, майка и дъщеря.

Дъхът на Изабел секна и ръката й се сви около дръжката на вратата, когато двете фигури изчезнаха за миг зад дърветата, които криеха колата им от погледа на Александър.

— Наистина нямам добро предчувствие за това — каза Адам от задната седалка.

— Да, но може и той да ги дебне.

Интуицията й крещеше „дебнене“. Очите й се фиксираха върху малкото момиченце. Носеше раница на Hello Kitty и тъмносиня униформа на частно училище. Детето изглеждаше толкова крехко, докато вървеше през паркинга, толкова невинно.

Погледът й погълна разстоянието между тях и Александър. Ако Александър беше демонът, те нямаше да могат да реагират достатъчно бързо. Не можеха да преместят автомобила или щяха да ги видят. Но… тя прецени терена между паркингите. Имаше множество големи дървета, зад които да се скрие някой с нейния ръст. Томас и Адам бяха твърде едри, за да се придвижат незабелязано, но тя можеше да го направи.

Обърна се към Томас.

— Искам да се приближа.

Томас поклати рязко глава.

— Твърде опасно е за теб.

— Томас, там има малко момиченце! Не можем просто да се отдръпнем и да се надяваме да не пострада. Позволи ми. Мога да отида, без да ме видят и ще съм наблизо, ако се случи нещо. Ако стане нещо, завлечи си задника бързо.

Томас задъвка устната си, обмисляйки го.

Неспособна да остане още дори за момент, тя отвори бавно вратата и се измъкна навън.

— Мътните го взели, отивам.

— Внимавай.

Тя завъртя очи и се изплъзна.

В колата планираше да стигне от точка А до точка Б под прикритие. Районът на тази офис сграда беше богат откъм дървета. Докато жената и дъщеря й напредваха по тротоара, Изабел криволичеше от дърво до дърво, път, който ще я прикрие от колата на Александър. Скри се зад огромен дъб и зачака.

Тъмнокосата жена пропусна крачка, когато видя волвото, и задържа погледа си върху автомобила, докато се приближаваше. До сега двойката беше подминала сляпото петно, което образуваха дърветата, и се върнаха в зрителното поле на Томас. Изабел се надяваше, че той вижда колебанието в стъпката на жената, което показваше безпокойството й от автомобила и мъжката фигура зад волана.

Изабел се напрегна, когато жената и детето приближиха и вратата на волвото се отвори.

— Саймън — извика уморено жената. — Точно сега не искам да правя това. — Тя отключи джипа с дистанционното, проговори тихо на момиченцето и детето бързо се покатери вътре.

— Мелани — каза Александър с извадени ръце, сякаш да я спре да не избяга. — Съжалявам, но ми липсвате ти и Кати. Само няколко минути. Само това искам. Дай ми само няколко минути, за да обясня какво стана.

Мелани се поколеба, а после тръгна към него. Говориха тихомълком няколко минути и след това Мелани падна в ръцете на Александър, плачейки.

Изабел се отпусна. Това й изглеждаше като напълно обикновена семейна сцена. Тя погледа още малко, докато не се почувства като натрапница в интимен момент, и се отдалечи, за да се върне в колата.

Отдръпна се и се удари в нещо наистина голямо. Намръщи се. Това дърво не беше там преди три минути.

Изабел застина. Ноздрите й засякоха познат аромат — същата суха, земна, остра миризма, която се носеше в спалнята й, след като бе сънувала кошмара. Магия пламна по кожата й, първо трептейки, а после изгаряйки я. Усещайки злоба с невероятна сила, тя се завъртя.

Красив русокос синеок мъж стоеше там, носейки дълго черно палто и развеселена усмивка на красивото си като на звезда от сапунен сериал лице. Изабел примига изненадано, когато мъжът мина покрай нея, сякаш тя не съществуваше, към Александър и Мелани.

Демон.

Това беше демонът.

Скъпа Богиньо. Демонът е бил в спалнята й. Защо не я беше убил?