Аня Баст
Магьосническа кръв (6)

6

При този коментар цялата килия замлъкна за известно време.

Томас си пое въздух. Ако до сега не знаеха, че демонът е зъл до мозъка на костите си, то сега вече бяха убедени.

— Не разбирам защо затварянето на демона тук би се смятало за наказание — каза Изабел накрая. — Защо не би искал той да остане тук? Това няма ли да е голяма площадка за игра за него?

Мика й отговори.

— Подозираме, че съществата, които наричаме „демони“, живеят в свят не много по-различен от нашия. Имат култура, общество, закони, всичко, което имаме и ние. Женят се, имат малки бебета демони, които отглеждат, докато станат големи, лоши демони. Това е домът им. Тук са просто чужденци, без свобода, приятели и семейства. Помисли си. Би ли искала да прекараш целия си живот сама в чужд свят? Този демон в същност е изгнаник.

Изабел обви ръце около себе си.

— Просто е странно да мисля за тях по този начин, като за нещо повече от примитивни чудовища.

Мика прокара ръка през косата си.

— Вярваме, че обществото им е доста сложно, но няма как да знаем със сигурност, тъй като никой човек или магьосник не е преминавал през портала.

— Но знаем, че имат затвори, точно като нас — каза Стефан безмълвно. — В този случай Дъскоф е издърпал затворник от един от тях. Това го е освободило. Убеден съм, че достатъчно добре се е задоволил тук.

Задоволил се е. Да, убивайки хора.

— Колко дълго Дъскоф познават демона, който е останал от тази страна на портала? — попита Томас. Гласът му звучеше сковано дори в собствените му уши, защото подозираше, че Дъскоф са можели да спрат демона много отдавна… ако са си направели труда да опитат.

Стефан погледна нагоре, съсредоточи поглед върху лицето на Томас и се засмя горчиво.

— Откакто открадна библиотеката ни.

— Обясни.

— Имахме колекция от книги — древни писания за демони, които Дъскоф са владеели още от Средновековието. Демонът е предугадил местонахождението на книгите и една нощ дойде. Проникна през магическите ни защити и ги открадна всичките.

— Преди колко време? — Гласът му прозвуча като камшичен удар в малката стая. Ноктите му се забиха в дланите, докато се опитваше да се възпре.

Мика бе открил поне тридесет и пет убийства на не-магьосници, в които демонът можеше да е замесен, освен двете магьосници, откакто Дъскоф го бяха довлекли в този свят.

Стефан примига, а след това пусна бавна, самодоволна усмивка.

— Преди двадесет години.

— Ах, ти копеле! — извика Изабел, точно преди да връхлети върху него.

Томас беше изкушен да я остави, но я спря заради собствената й безопасност. Стефан беше поне с 50 килограма повече от нея, всичките в мускули. Тя успя да му нанесе един здрав удар, който отметна лицето на Стефан настрана, преди Томас да успее да я сграбчи през кръста и да я издърпа назад. Той я завъртя лесно, докато тя замахваше във въздуха, крещейки за убийствата, които е можело да се предотвратят, ако са знаели.

Но, естествено, на Стефан не му пукаше за това.

Стефан просто се смееше, докато Томас държеше Изабел притисната към себе си, давайки й възможност да се успокои. Тя се укроти и изблъска гневно ръцете му. Той я пусна и тя отстъпи настрани, разгневена.

— Soyez gentile^[1], Изабел! Бъди добра или няма да ви кажа къде са архивираните книжа — каза Стефан, държейки ръка на лицето си, където го бе ударила. Студеният му поглед противоречеше на развеселената му усмивчица.

— Защо би ни казал къде са архивираните книжа? — попита Мика.

Стефан снижи ръка, така че да изглежда засегнат.

— Не съм чудовище, Мика. И аз също искам демонът да бъде победен.

Мика изсумтя.

— Да, затова Дъскоф не са направили нищо и не са казали на никого, когато са разбрали, че демонът е останал.

— Дай ми компютър. Позволи ми достъп до системата на Дъскоф и ще имаш библиотеката ни. Дигитализирахме книгите, преди да бъдат откраднати. — Той направи пауза и премести погледа си върху Томас, езикът му се прокрадна навън, за да оближе процеждащата се кръв в ъгъла на устата му. — За отплата искам да ме убиете.

Томас се усмихна.

— Моля те, това е твърде добра сделка за нас. Каква игра играеш?

Той поклати глава.

— Не разбираш. Зная, че Сборището иска да страдам; затова може да решат да ме дарят с доживотен затвор. Предпочитам да умра, отколкото да бъда затворен в Грибин до края на дните си. Така че сделката е проста. Ще ви прехвърля дигитализираната библиотека, а вие ще се уверите, че процесът ми ще е кратък и присъдата ми ще е смърт.

Томас се замисли. На мястото на Стефан и той щеше да иска същото.

— Добре, но няма да умреш преди това да приключи, докато демонът не е заловен, убит или победен.

Мускулите на челюстта на Стефан се стегнаха.

— Хубаво.

— Мика, ти се заеми с компютъра. Стефан да не го докосва; само да ти казва как да достигнеш до информацията.

Стефан отвори уста да протестира, но Томас го накара да я затвори с поглед.

Мика кимна.

— Значи в крайна сметка имаме демон на свобода, затворен тук против волята му. Във всичките истории, които съм изучил, никога не съм чел за нещо такова. Опитвам се да си представя този демон, който е бил прогонен от собствените си хора, след като собствените му хора са взимали под внимание бруталността в най-добрата й светлина.

— Значи ще го преследваме и ще го убием — отговори Изабел. — На мен ми изглежда просто.

Мика изсумтя.

— Просто? Може ли да посетя планетата ти някой път? Трябва да е приятно място.

— Зная, че демоните са трудни за убиване, но повярвай ми, скъпи, ще убия този или ще умра опитвайки се. Това, което не разбирам, е защо изведнъж след толкова години започва да убива магьосници. Защо привлича вниманието на Сборището сега? Сякаш си играе с нас, подмамва ни.

— Може да е отегчен — отвърна Мика.

— Приключихте ли с мен? — попита Стефан със здравословна доза горчивина. Синината от удара на Изабел вече бе разцъфнала на лицето му. — Бих искал да бъда оставен сам, за да започна с изпълнението на присъдата си.

— Отегчен? — Изабел прехапа долната си устна, напълно игнорирайки Стефан. — Не. Не това усещам вътрешно. Има причина за тези убийства. Има причина, за да набелязва магьосници точно сега.

Томас също усещаше, че е нещо повече, но беше просто интуитивно попадение. На този етап нямаше нищо солидно, което да преследват. Той погледна към Стефан.

— Как да го проследим?

Устните на Стефан се отдръпнаха от зъбите му в нещо, което не беше точно усмивка.

— Да го проследите? — Издаде кратък, остър смях. — Моля те. Съществото следи вас. Той ще ви открие много преди да можете да го откриете, освен ако не извадите късмет и не го изненадате. В противен случай, няма начин да проследите демон. Нито физически. Нито магически.

— Това е много успокоително — промърмори Мика.

— Всъщност, чувствам се доста по-сигурен тук, отколкото навън — продължи Стефан. Думите прозвучаха плоско, след като бяха придружени от намръщеното му изражение. Стефан дори не можеше да се престори.

— О, сигурен съм, че, ако демонът спре погледа си на някой приятен, пикантен магьосник на огъня, затворът няма да го спре — отговори Томас с усмивка. — Сигурен съм, че защитите и заклинанията ни изобщо няма да му окажат ефект, ако сърцето го тегли към теб. Все пак демонската магия не е магьосническа магия.

Стефан се усмихна в отговор. Този път изглеждаше сякаш наистина го мисли.

— Той няма да дойде за мен. Демоните преследват своите преследвачи. Не знаеше ли? В природата им е. Преследват ги и си играят с тях. Понякога дори развиват емоционална привързаност към тях. Не е забавно за преследвачите, разбира се. Никой не иска демон лепнат за себе си.

Томас погледна към Мика и въпросът се изписа на лицето му.

— Някои от проучванията ми го отбелязват, да — отговори Мика. — Демонската реакция към агресията е различна от нашата. Те нямат „бий се или изчезвай“. Не бягат; обръщат се и преследват. Този вероятно е полудял от това, че са го изритали в изгнание.

— Чудно.

Лукаво изражение се прокрадна върху лицето на Стефан.

— Първо те атакуват с отрова, парализират те и те оставят безмълвен, още нащрек. След това отнемат магията ти, изпиват я от центъра на тялото ти. После ти свалят кожата и те разрязват, за да изядат сочните ти части — черният дроб, бъбреците и сърцето. Накрая прекършват костите ти заради костния мозък.

Да, беше виждал останките два пъти, лично и отблизо.

Както и Изабел.

Томас й хвърли поглед. Беше бяла като чаршаф и стоеше изпъната, с ръце кръстосани пред гърдите й.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя кимна веднъж, тялото й се напрегна.

— Добре съм.

— О, да, забравих — каза Стефан с глас сладък като захар. — Скъпата ни Изабел вече сама е виждала дело на демона. Беше сестра ти, нали?

— Този демон ще умре — изстреля в отговор тя.

— Каква проява на ненужна храброст! Толкова си секси, когато се държиш глупаво. Добра гледна точка, ma cherie, но гледам напред към новините за смъртта ти.

— Както аз гледам напред към новините за изпълнение на присъдата ти, Стефан. Дотогава ме ободрява да знам колко много страдаш тук в Грибин. — Устните й се разделиха в широка, искрена усмивка, макар че лицето й все още беше бледо като пергамент. — Всъщност, да знам това ме прави по-щастлива, отколкото да те убия.

— Страхотно — намеси се и Мика. — Е, разбрахме се тогава. Томас, мога да поема оттук. Ще оборудвам Стефан с компютър и ще получа текстовете. Защо не изкараш Изабел от тук? На приказки е твърда, но изглежда така, сякаш ще се свлече на хубавите си, червени ботуши.

— Добра идея — отвърна Томас.

Мика, като архивист и изследовател на Сборището, имаше най-много работа с извличането на информацията от Стефан. Мика щеше да му предаде каквото научеше от него.

Изабел запротестира, но Томас я хвана за ръката и я поведе към вратата. Лицето й сега беше с блед оттенък на зелено, но жената явно не знаеше кога да спре.

— За мен беше удоволствие, Стефан — промърмори Томас, когато пазачът отвори вратата пред тях. — Както винаги.

Вратата се затвори с металическо тупване след тях.

Изабел се препъна. Той я хвана и я поведе към близката стена, на която тя се подпря с отворена длан.

— Добре съм — озъби се тя, притискайки чело в стената.

— Не си добре.

Тя се намръщи и подхвана ръката, която нарани, когато удари Стефан.

— Просто… не обичам да си спомням. Да правя нещо е добре. Преследването е чудесно. Припомнянето… не е добро.

— Естествено е. Тъгуваш, Изабел.

Тя затвори очи и си пое въздух.

Томас знаеше, че тя е открила сестра си, тъй като беше извикан при убийствата и на двете жертви. Телата бяха… частично изядени.

Когато отначало стигна мястото на убийството на Анджела Новак, беше трудно да се разбере какво точно гледа. Постепенно, когато умът му се бе преборил с разбирането, картините бяха станали по-ясни — обезобразяване, разкъсани мускули, късове материя, които никой не искаше да изследва отблизо. Кръв абсолютно навсякъде. Вече не изглеждаше като човек, просто толкова много месо и кости.

Изабел бе била там преди него. Тя беше тази, която съобщи на Сборището за убийството, преди да изчезне, вероятно да преследва демона.

Още по-ужасно от сцената бе знанието, че и Анджела Новак, и Мелина Андерсън са били в съзнание, докато не са умрели от раните си. Демоните приковаваха жертвите си в някакъв вид подчинено на отровата състояние. Парализираната магьосница може да усеща, но не може да говори, вика или да се движи.

Докато жертвата е забавена, демонът работи бавно, изографисвайки убийството. Първо създанието извличаше магията, физически пречупвайки магьосницата като кокосов орех, чието мляко да изпие. След това идваше смъкването на кожата и изтръгването на сочните органи.

Да знаеш, че този човек е бил третиран като нищо повече от добитък, играчка, беше по-лошо от всичко останало.

По-лошо от почистването. По-лошо от вида или миризмата.

Изабел издаде кратък, горчив смях.

— Тъгуването изглежда толкова слаба, проста дума за това, което изпитвам.

Томас потрепери, представяйки си да намери сестра си Серена така, както Изабел бе открила Анджела. Постави ръка на гърба й, за да я утеши, но след това я махна. Не му се отдаваше добре да успокоява някой.

— Поеми си дълбоко въздух и издишай бавно.

Обръщайки се, за да се облегне на стената, тя несигурно вдиша от застоялия въздух на Грибин и бавно издиша.

— Просто искам да… имам нужда да го направя — продължи Изабел. Думите й бяха като стомана.

— Знам. — Той пое наранената й ръка и я огледа. Не беше нещо, което няма да заздравее. Не беше толкова сигурен, че това може да се каже за другите й наранявания.

Той хвърли поглед към нея и я откри да се взира съсредоточено в него. Абсурдно, неуместно сексуално усещане проблесна, напрягайки мускулите му. Бузите й бяха възвърнали здравословния си цвят, а устните бяха плътни и сочни. Представи си няколко неща, които би искал да направи с тези устни на секундата.

Мамка му.

Пусна ръката й и се обърна.

— Хайде, да се махаме от тук.

— Мислех, че никога няма да го кажеш.

Томас я поведе далеч от вратата и надолу по коридора. Можеше да разбере как се чувства и, въпреки че я беше поканил, не беше напълно сигурен, че тя трябва да е на тази мисия.

От това, което беше разбрал от досиетата й, Анджела е била единственото й семейство. Вероятно Изабел щеше да се изложи на опасност в похода си да отмъсти за сестра си. Имаше чувството, че може би тя не мисли, че има много за губене напоследък. Подобно мислене би я направило безразсъдна, тенденция, която и сега показваше.

Не им трябваше някой безразсъден.

Също така не искаше и да я види ранена. Раняването на Изабел, пламъкът й да бъде потушен, би било трагично. Не я познаваше добре, но имаше нещо, което го притегляше към нея. Може би просто бе личността й, която той намираше завладяваща, объркана, привлекателна и дразнеща. Може би беше дивото и импулсивността, които усещаше в нея.

Преминаха през контролно-пропусквателените пунктове на охраната и към асансьора, който щеше да ги изведе на приземния етаж на затвора. Той натисна бутона, за да го извика, но вместо това Изабел се отправи към вратата, водеща към стълбището.

Тя хвърли поглед към него, с ръка на дръжката на вратата.

— Не обичам асансьорите. Ще се видим горе.

Той й се намръщи.

— Има петнадесет етажа до горе.

— Какво? Не можеш ли да изкачиш петнадесет етажа, старче? — С усмивка, тя изчезна зад вратата.

— Стар? — промърмори на себе си той. — Не съм стар. — Вратата на асансьора се отвори, но той само се взираше във вътрешността на кабината, мръщейки се. Зарязвайки асансьора, той се затича след нея, взимайки стъпалата по две, докато не я настигна.

Смехът й отекна надолу по стълбището.

— Знаех, че ще ме подгониш след коментара. — Тя забърза крачка. — Обзалагам се, че мога да те победя догоре.

Той увеличи скоростта си, за да се изравни с нейната.

— След като съм старец и се напрягам, имам нужда от някакво поощрение за това. Какво ще ми дадеш, ако победя?

Тя се засмя отново.

— Твърде пъргав си за старец. Колкото до това, което ще получиш, ако спечелиш, то ще е изненада. — Тя ускори крачка, без дори да се задъха.

Той се стрелна след нея, придържайки се зад нея, докато не стигнаха върха. Дотогава и двамата дишаха тежко. Бутаха се по пътя към вратата, изблъсквайки се с лакти един друг от пътя си. Беше близо, но Томас стигна първи. Изабел профуча покрай него, слагайки ръка върху дръжката на вратата и започна да дърпа, но Томас притисна с ръка вратата и я затвори.

Притискайки я с лице към вратата, той наведе глава и промърмори в ухото й:

— Аз спечелих. Искам си изненадата.

Изабел се обърна, тялото му все още обгръщаше нейното. Харесваше му близостта, харесваше му топлината, която излъчваше тялото й и лекият аромат на парфюма й. Томас спусна поглед към гърдите й, повдигащи и спускащи се от напрежението, и се зачуди какъв ли цвят са зърната й. Зачуди се какъв ли би бил вкусът им.

Томас я искаше гола и изпъната върху леглото му. Искаше да прокарва ръце по всеки инч от кожата й, да целува свивките на коленете й и да прокарва език по нежната кожа в основата на гърба й. Искаше пенисът му да си проправя път навътре и навън от хлъзгавата й, влажна топлина, искаше китките й пленени и притиснати към леглото, докато прониква в нея бързо и силно. Искаше да почувства мускулите на вагината й да пулсират и да се движат по дължината му, когато свършва. Просто я искаше. Искаше я с първичен, мъжки импулс, който караше пениса му да стане твърд като камък.

Тя се взря в него с разтворени от изненада устни. Изабел владееше емпатия, тя трябваше да разбира похотта му към нея. Той наведе глава към нейната, знаейки дяволски добре, че това не е добра идея.

Изабел застина, дори дишането й замря, когато устните му докоснаха нейните. Веднъж. Втори път. Ръцете й сграбчиха китките му, плъзгайки се нагоре по ръцете му. Той захапа долната й устна и дъхът й излезе със стон, стопляйки устата му.

Това беше искрата, която накара огъня в него да изреве за живот.

Той я придърпа към гърдите си, гладно притискайки устни към нейните и настоявайки да ги отвори за него. Тя изскимтя някъде ниско в гърлото си и разтвори устни. Той плъзна езика си вътре и влезе във война с нейния. На вкус беше гореща и сладка, усещането беше като копринен рай. Той знаеше още къде ще бъде като копринен рай и искаше да я милва там, докато тя не свършеше.

Още. Той искаше още от нея.

По дяволите. Искаше да свали дрехите й, искаше голата й плът под ръцете си. Искаше краката й разтворени, пенисът му да прониква дълбоко в нея, а стоновете и въздишките й да отекват в ушите му. Искаше да почувства гладкото, горещо притискане на влагалището й около члена му и голите й гърди да изпълват шепите му.

В момента това беше всичко, за което можеш да мисли.

Пръстите й се свиха около раменете му, когато тя се притисна към него, връщайки целувките му също толкова гладно.

Отвъд рационалното мислене, той откри ръба на ризата й и пъхна ръка под него, откривайки гладка, топла кожа отдолу. Богиньо, искаше я толкова силно, че щеше да я вземе още тук на стълбището, ако тя му позволеше. На кого му пукаше, че все още бяха в Грибин?

На кого му пукаше за нещо друго, освен за това?

Пръстите й откриха копчетата на ризата му, а след това се снишиха до копчето и ципа на панталоните му. Тя ги разкопча и плъзна ръка надолу, проучвайки твърдата извивка на пениса му през материята на боксерките му. Помилва го, когато той се притисна към дланта й, изръмжавайки дълбоко в гърлото си.

Но звуците през затворената врата на стълбището ги прекъснаха. Пазачите викаха на някого…

Изабел прекъсна целувката, устните й бяха червени и подути.

— Какво е това?

Мътните го взели.

Той издаде разочарован звук, пусна я и бързо закопча панталона си. След това отвори вратата към вълнението от другата страна. Когато пристъпи в коридора, зърна позната фигура да спори с мъжете от контролно-пропусквателния пункт на входната врата на Грибин.

Мъжете я пуснаха и Мира, негова братовчедка и могъща магьосница на въздуха, се появи през контролно-пропусквателния пункт, оградена от пазачи. Тя залитна, когато влезе в зоната без магия, сложи ръка на мястото между гърдите си и се подпря на стената.

— Богиньо, това е ужасно.

— Мира? Какво правиш тук? — попита той.

Тя вдигна поглед, надничайки през бъркотията от тъмна коса, която препречваше лицето й.

— Чух шепот.