Аня Баст
Магьосническа кръв (26)

26

Томас се събуди със зловонието на демонска магия в ноздрите си и буза, опряна в нещо твърдо и студено. Надигна се, пясък се забиваше в дланите му и изстена от болката, пронизваща бедрото му.

Когато очите му се отвориха, съзря интериора, който приличаше на килия в премрежената светлина. Желязна врата с решетки отгоре. Бетонен под и стени. Овехтяло, неизползваемо одеяло, служещо за легло.

Той създаде магия, сила трептеше над татуировката му и надолу по ръката му, карайки основата на черепа му да изтръпне. Дойде слаба и мудна заради нараняванията му, дори на това място, където магията му беше по-силна. Все пак, плочките до главата му пулсираха, когато ги манипулираше.

Добре. Това място не беше като Грибин.

Една стъпка прозвуча от лявата му страна. Това бе единственото предупреждение, което получи. Обут в ботуш крак го изрита по ранената му страна и светът на Томас стана нажежен до бял от болка. Той изгрухтя, почти повърна и задържа съзнанието си с всяка частица воля, която му бе останала. Безсъзнанието сега можеше да означава смъртта му.

— Държим женската ти — дойде тежък глас с акцент. — Ако сътрудничиш, няма да я нараним.

Изабел. По дяволите.

Томас се принуди да се обърне по корем, агонията се разливаше надолу по бедрото му и през кръста му. Най-малкото болката не беше дори една четвърт толкова, колкото когато говорещият го изрита. Той се принуди да се фокусира по-нависоко, виждайки рус мъж, гледащ надолу към него.

— Какво искате от нас?

— Защо дойдохте да се съюзите с Атрика?

Той се намръщи.

— С кое?

— Твоята женска също се опита да симулира незнание, но знаем защо дойдохте. Това е единствената причина някой аеамон да дойде тук.

Съзнанието му се завъртя около притока на информация. Значеше ли това, че магьосници са идвали тук преди? Не, вещери, по всяка вероятност. Не магьосници. Бяха ли го постигнали?

Зрението на Томас се замъгли. Примигна и демонът се върна на фокус.

— Дойдохме тук случайно. Когато се победихме Бойл с медта, заклинанието, с което беше отворил портала, стана нестабилно. Бяхме засмукани във водовъртежа. — Несигурно си пое дъх, чувствайки се замаян. — Нямаше опит от наша страна да се съюзим с Атрика. — Каквото и да беше това, по дяволите.

Демонът направи три заплашителни стъпки напред, ботушите му скърцаха върху ситния чакъл по пода.

— Мислиш ли, че не разбираме целите ви? Принудихте демона да отвори вратата и след това се опитахте да го убиете, щом вече не се нуждаехте от него.

Ако Томас не кървеше до смърт и не беше оставен на милостта на един двуметров демон в извънземен свят, щеше да се засмее.

— Мислиш, че сме принудили Еразъм Бойл да ни доведе тук? Наистина ли мислиш, че сме способни на това? Прекарахме последните три седмици, опитвайки се да спрем Бойл да направи това, което искаше да направи.

— Аш, този демон, когото познавате като Бойл, никога не би се върнал доброволно. Знае, че ще го преследваме и убием веднага щом стъпи на наша земя отново.

Томас докосна бедрото си и потръпна. Ръката му стана червена, топла и лепкава от кръвта му. Раната отново се беше отворила.

— Той беше… обзет от мъка по родината — отговори Томас с уморена въздишка. Говоренето му костваше много. Всичко, което искаше, беше да изпадне в безсъзнание.

— Носталгия?

— Той щеше да рискува всичко, за да се върне обратно тук, дори смърт. — Томас направи пауза, за да поеме накъсани глътки въздух в белите си дробове. — Бойл беше убивал магьосници, за да си отиде у дома. Единственият начин да го спрем беше да го отровим с мед, но това свърши само три-четвърти от работата. Бяхме издърпани през портала и вие го довършихте в полето. Това се случи. Защо бихме дали всичко от себе си, за да убием демона, преди минаването през портала?

Тишина.

Отчаянието се настани в тялото на Томас, по-болезнено отколкото раната му. Изабел беше сама някъде с тези твари. Какво й се случваше?

— Значи можехте да го отслабите — отговори русият демон. — Да го отслабите достатъчно, че да преминете и тогава да го убиете. Така че можете да докажете на Атрика, че сте достатъчно силни, за да убиете лидера им и да спечелите уважението. Но нещо трябва да е станало, за да предотврати убийството на Аш от тази страна на вратата.

Томас затвори очи. Демонът не му вярваше.

— Ще изтръгнем информацията от теб, повярвай ми, аеамон. Ще се сдобием с истината. От теб или от твоята жена. — Той изрита раната на бедрото на Томас, карайки го да се задъха и да види звезди. — Няма да е приятно… за теб или за женската.

— Пуснете Изабел. Задръжте мен. Тя е невинна в това. — Също и той, но те не искаха да повярват в това.

— Тук не можете да се пазарите. Държим и двама ви. Ще задържим и двамата.

Томас надигна глава и изръмжа:

— Майната ти, демоне. Ако имате някакво чувство за чест, ще я оставите да си отиде.

Демонът застина при думата „чест“ и очите му се присвиха.

— Не обиждай хората ми — изръмжа той.

Случайно бе докоснал оголен нерв. Без да пропуска удобни случаи, Томас се възползва, опитвайки се да се помоли възможно най-добре. Не знаеше нищо за тяхната култура, но използваше каквото му беше под ръка за целта му да види Изабел в безопасност. Надигна леко главата си, за да задържи погледа на демона.

— В нашия свят, ние защитаваме тези, за които ни е грижа. Това е правило на поведение, което имаме… правило между бойците. Задръжте ме и нека невинната жена си тръгне. Тя не знае нищо и нямате нужда от нея.

— Аемон, разбираш ли сделката, която сключи? Никога няма да видиш твоя свят отново.

Той затвори очи на прага на припадък. Кимна, фокусът му се концентрира в една-единствена посока.

— Само да се уверя, че Изабел ще го види отново.

 

 

Вратата се отвори и Изабел размаха оръжието си, само за да намери китката си болезнено притисната. Скулптурата беше изтръгната от хватката й, пусната на земята и разбита. Ру й изръмжа ниско и я изтегли напред, през вратата и в коридора.

— Къде ме водиш? — попита тя, борейки се с него и позволявайки на погледа й да попие обстановката в същото време. Полиран тъмнозелен под и гладки черни стени. Много врати. Светлини забити в тавана. Нямаше други демони наоколо.

— Вкъщи.

Тя се усмири, в шок от внезапния обрат на събитията. По-рано звучеше сякаш щяха да я изтезават за информация, която тя не притежава. Проваляйки се в това, щяха да я убият.

— Ами Томас?

— Имаме нужда от него. Той остава. — Дръпна я напред, надолу по коридора.

Изабел избухна в движение, дърпайки ръката си назад, където той бе уловил китката й, удряйки го със свободната си ръка, ритайки и пищейки. Тя се строполи срещу него, запращайки всяко проклятие и обида, за които можеше да се сети. Богиньо, тя се чувстваше толкова малка и незначителна на фона на размерите му. Като комар сравнен със слон.

Демонът се обърна, очите му проблеснаха в червено.

— Главният магьосник няма да се върне. Той се съгласи да остане доброволно, ако те освободим. Забрави го и се считай за късметлийка. Ще се върнеш при твоите хора и ще знаеш, че сме били снизходителни към теб.

Обърна се и я дръпна отново надолу по коридора. Срещу неговата превъзхождаща сила, тя нямаше избор, освен да бъде влачена надолу.

Всичко, което желаеше, беше Томас, да го докосне и да знае, че е добре, да положи лицето си в извивката на врата му и да вдиша аромата му.

Сега Изабел разбра значението на думата „безнадеждност“.

Емоцията се увеличи в нея, гореща и силна. В центъра на гърдите й, магията й пулсираше в отговор, по-силна тук, отколкото беше на Земята. Импулс я накара да действа, да се протегне за единствената сила, на която бе способна. Пипалата на магията се изстрелваха от нея във всички посоки, търсейки някаква влажност в най-близката й област.

Тръбите в стените, под пода, над главите им в тавана, всички започнаха да хлопат. Малкото количество влага във въздуха се обедини по нейно искане, създавайки мъгла около главите им.

Нейният похитител забави, оглеждайки се. Водата бликна и поръси всичко от лампите над главите им, като откри всяка малка пукнатина или главен път, за да се подчинят на нейния призив. До тях една тръба се спука, изпращайки течност надолу по стената.

Някъде в сградата намери голям воден басейн. Спокойните му дълбини я накараха да замърка за момент, преди да я изтегли към тях. Магията й беше невероятно силна тук. Това, което убиваше енергията й на Земята, я караше да се чувства изпълнена с енергия на Юдай.

Ревът на водата, приближаваща се надолу по коридора зад тях, накара демона да се обърне и да я изгледа намръщено.

— Дадох думата си на твоя магьосник, че ще те върна — извика й той над рева на приближаващия прилив. — Но той остава.

Вълната зави зад ъгъла в края на коридора и се стрелна право към тях. Изабел концентрира цялата си воля, за да я насочи покрай себе си, право към демона. Щеше да избяга от него и да намери Томас.

— Ако той остава, оставам и аз!

Демонът я погледна мрачно, погледът му задържа нейния. После, точно преди вълната да удари, той вдигна ръката си и раздели морето. Водата се стелеше покрай тях, едва мокрейки ги.

Изабел затвори очи срещу надигащото се чувство на разочарование и печал, нарастващо от центъра й. Коленете й омекнаха и трябваше да се хване, преди да рухне.

Ру протегна ръка, улови китката й и я задърпа напред.

Краката й се плъзгаха по мокрия под, докато се съпротивляваше, но нищо не можеше да спре непреклонният й прогрес, докато демонът не спря пред една голяма резбована дървена врата. Чудовище с рога подскачаше там, изваяно от демонска ръка. Приличаше на кръстоска между овен и огромен мъж. Ру махна с ръка и вратата се отвори. Бутна я през нея.

Кръглата стая нямаше декорации, за които да се говори, и изглеждаше напълно утилитарна. Стените бяха от полиран черен камък и подът също беше каменен — тъмнозелен, черен мрамор и украсен със странни символи в кръгъл модел. Шкафове стояха покрай краищата на стаята и тя се чудеше какво ги запълваше, за какво служеха.

Стаята вонеше на демонска магия.

Тя можеше не само да усети миризмата на демонска магия, но и да я усети по кожата си. Пулсираше с едва доловима светлина по цялото й тяло. Сякаш вървеше на слънчева светлина, без да изгори.

Под миризмата на демонска магия се носеше по-лекият аромат на билки. Веднага я накара да мисли за земна магия. Погледна по-отблизо в стаята и съзря купи, поставени на нещо като стратегически места. Много вероятно беше миризмата да се отделя от тях в един вид магически потпури^[1] от сушени растения.

Символите маркираха стратегическите места на пода в краката й. Студ се промъкна по гръбнака й при мисълта колко приличаше на демонския кръг на вещерите. В центъра Изабел можеше да усети едва доловим пулс и придърпване на портала.

— Аптри домини — изрече той.

Светлина потрепна в портала, ставайки по-ярка.

Томас. О, Богиньо, не можеше да го остави тук.

Демонът постави ръка на рамото й, сякаш за да я води.

— Няма да тръгна без него! — Изабел го игнорира, обърна се и използва всяка частица физическа сила, която притежаваше, изпадайки в дива ярост. Все пак той я пребори ритайки, крещейки и хапейки, сякаш тя беше комар в кръга и я блъсна през портала без никакво усилие.

Изабел падна.

 

 

— Томас! — Изабел се изправи рязко в седяща позиция и веднага се преви и въздъхна сухо.

— Уоу! Уоу! Успокой се, Изабел.

Гласът на Адам. Това на гърба й трябва да беше широката, топла ръка на Адам.

Тя отвори очи и видя обувки навсякъде около нея, пръстите сочеха в нейната посока. Изабел вдигна глава, дланите и коленете й се забиха в бетонния под, и погледна нагоре към магьосниците, които очевидно са били в склада, когато тя се върна.

Не си спомняше нищо от времето, когато демонът я бутна през портала, докато въздъхна сухо. Обаче тялото й изглежда помнеше. Потрепери и горчивина се прокрадна в задната част на гърлото й, сякаш имаше грип.

— По дяволите, Изабел, изплаши ме. — Без предисловие, Адам я придърпа в обятията си и я вдигна като кукла. Изабел беше твърде не на себе си, за да протестира.

Загриженото лице на Мика се появи в полезрението й, но не можеше да се фокусира върху него. Нито можеше да спре да трепери. Той постави ръка на бузата й и изсумтя.

— Трябва да я сгреем и хидратираме. Мисля, че е в шок.

— Джипът ми е отвън. Нека я върнем в Сборището. Джак и другите могат да изчакат тук, в случай че нещото изхвърли Томас. — Адам тръгна към вратата.

Томас. Все още държаха Томас!

Изабел се раздвижи, борейки се срещу него.

— Почакай! Не мога да тръгна. Пусни ме…

— Добре, добре! Успокой се вече. — Той я остави на крака.

Почти се срина и той й предложи ръката си да я закрепи, която тя сграбчи с две ръце. Зъбите й тракаха, когато проговори.

— Държат го. Държат Томас.

Мика я хвана за раменете и я принуди да погледне в очите му. Тя трепереше и се опитваше да се фокусира. След един момент лицето му стана ясно.

— Кои са те, Изабел? Какво имаш предвид?

Тя си пое дъх и затвори очи, подреждайки разбърканите си, паникьосани мисли.

— Бяхме издърпани през портала, завършихме в света на Бойл, на Юдай. Сутринта, демоните намериха Бойл и го убиха, после някак ни намериха, въпреки че бяхме скрити. — Поклати глава. — Може би Бойл им е казал къде сме, като финално „мамка ви“. Не знам.

Мика затегна хватката си и я разтърси малко.

— Остани фокусирана. Демоните ви намериха?

Тя кимна.

— Демон от Итрай ме изпрати у дома, но каза, че планират да задържат Томас там.

— Демон от Итрай?

Игнорирайки Мика, тя се завъртя — и почти падна — към мястото, където беше порталът.

— Махнете се от пътя ми — каза, като бутна настрани няколко души.

— Изабел? — попита Адам, точно по петите й.

Тя премина през мястото, свлече се на ръце и колене и усети пода. Не бяха останали никакви следи от портала. Томас не се беше върнал.

Може би никога нямаше да се върне.

Адам докосна рамото й.

— Той може да се грижи за себе си. — Гласът му беше най-нежният, който някога бе чувала от него.

Тя стана, обърна се към него и му позволи да я обгърне с ръце.

— Мамка му, Адам. Не искам да го загубя.

— Никой от нас не иска да загуби това копеле.

— Трябва да отворим друг портал. Трябва да се върнем обратно и да го вземем.

Той я отдръпна на една ръка разстояние.

— Не можем да направим това, Изабел, и ти го знаеш.

Малко ридание се изтръгна от гърлото й. Знаеше го. Само демон от Атрика можеше да отвори портал, или това, или крайно добре осведомен вещер с душата на сериен убиец. Или може би Дъскоф можеха да го направят. Те щяха да склонят да убият, за да открехнат портала.

Поклати глава. Не, те не можеха да направят нищо, за да върнат Томас.

Братовчедката на Томас, Мира, се появи от дясната й страна със сълзи, преливащи от очите й. Мира постави ръка на рамото на Изабел и Изабел накрая изгуби. Завъртя се в ръцете на Мира и позволи на другата жена да я утеши.

По време на следващите два часа, много магьосници започнаха да си отиват — отправяйки се към къщи или към Сборището. Накрая, единствено сърцевината остана — Адам, Джак, Мика, Мира и Тео.

— Трябва да се върнеш в Сборището, Изабел. Да се наспиш и да хапнеш — каза Мика. Той седна на малко разстояние от нея, върху студения бетонен под.

Тя поклати глава и придърпа одеялото, с което бяха покрили раменете й.

Мика въздъхна.

— Не можеш да останеш тук цяла нощ.

— Защо не? — Тя продължи да гледа към празното пространство, което представляваше портала, сякаш само с волята си можеше да го върне обратно.

— Защото имаш нужда от почивка и храна — намеси се Мира. — Без тези неща, ще се разболееш.

Изабел погледна към бременната магьосница на въздуха. Тя беше започнала да придобива прекрасно коремче от бебето.

— Ти трябва да се върнеш, Мира. Не аз. Ще се оправя. — Обърна глава и прониза Джак със суров поглед. — Махни я от тук. Заведи я вкъщи и я нахрани. Тази влажна сграда е последното място, на което трябва да бъде. Докато си тук, вземи останалите магьосници със себе си.

— Не искаме да те оставяме сама — отвърна Джак.

— Въпреки това го направете. Моля.

Тишина.

Изабел възстанови желанието да върне Томас в това измерение само със силата на ума си.

Накрая Мика проговори.

— Кажи ми за тази тениска, която носиш. — Тонът му беше крайно хищен и тя беше видяла начина, по който се беше взирал в нея цяла вечер.

— От другата страна, използвах тениската си да превържа раната на Томас. Когато ме отриха без горна дреха, един от демоните от Итрай ме облече в това. Твоя е при първа възможност, Мика. Обещавам ти, че не искам да я виждам никога повече. — Скръбта проряза стомаха й като хирургическо острие.

Мика отвори уста, но Мира му хвърли смразяващ поглед от другия край на стаята и той я затвори отново. Изабел щеше да заложи всеки цент, който притежаваше, че той щеше да попита за нещо повече за демоните Итрай. Тя щеше да му каже всичко, което можеше… по-късно.

Още тишина. Още взиране.

Адам прочисти гърлото си.

— Слушайте. Ще остана с нея. Останалите от вас могат да се връщат.

— Нямам нужда някой да остава с мен — отговори сковано тя.

— Моля те, млъкни. Не си толкова издръжлива, колкото претендираш, че си — отговори Адам. — Сега, останалите, тръгвайте. Ще ви кажем, ако има някаква промяна.

Изабел едва забеляза, когато другите напуснаха. Тя чу тихия им разговор, но не разбра нищо от него. Напомни й за времето, когато тя и Анджела живееха с Марта Нюкъмб, една от богатите приятелки на майка й, за лятото. Лелята на Марта беше умряла по това време и погребението й беше такова — ниски, тихи гласове, бавнодвижещи се хора, дълги лица.

Адам седна до нея с тежка въздишка. Начерта една произволна линия с пръст на бетонения под.

— Всички ние го обичаме.

Тя се обърна, за да го погледне.

— Просто го намерих, нали знаеш? Ужасното е, че си помислих, че ще трябва да го напусна така или иначе, но мислех, че аз съм тази, която ще умре.

— Той не е мъртъв, Изабел.

Тя задъвка долната си устна.

— Не. Прав си. Той не е мъртъв. — Изабел се загледа упорито в празния въздух пред себе си. — И ще се върне скоро. Ако не се върне сам, аз ще намеря начин да го измъкна.

— Ти наистина го обичаш, нали?

— Да. — Тя преглътна бучката в гърлото си. — Той им каза, че ще остане доброволно, ако ми позволят да се прибера.

Адам въздъхна.

— Това е Томас за теб.

На сутринта, Изабел се събуди увита в одеялото на студения под в склада, с разтягане във врата си. Адам лежеше изтегнат наблизо.

Томас не се беше върнал.