Аня Баст
Магьосническа кръв (25)

25

— Мислиш ли, че бихме могли да халюцинираме едно и също нещо? — попита Изабел, сгушвайки се по-близо до гърдите му.

— Съмнявам се.

— Колко лошо си ранен?

Той се размърда и пулсиращата болка в бедрото му стана нажежена до бяло. Той изскърца със зъби.

— Ще се оправя.

— Мислиш ли, че Бойл е някъде там?

На Томас му отне момент, за да отговори. Съзнанието му беше обмисляло същата възможност, откакто беше видял двете луни, светещи в небето. Мисълта да бъде заловен тук, без никаква възможност да върне Изабел у дома, изпрати един заряд от ледена вода през вените му. Страхът, който изпитваше за нея, вероятно щеше да я ядоса, но не можеше да го промени. Знаеше много добре, че тя можеше да се грижи за себе си, но това не спря желанието му да опита.

Поклати глава.

— Не знам. Ако е, вероятно е умрял вече.

— Може би. Демоните са като хлебарки, все пак. Трудно се убиват.

Седяха в тъмнината няколко минути, попиващи ситуация си и слушащи странното грачене на птица, идващо от тяхно ляво. Когато Изабел започна да трепери, той обви ръце по-плътно около нея. Трябваше да намерят подслон.

Нямаше как да прецени времето, но изглеждаше, че светлината става по-ярка на хоризонта, което логично значеше, че беше почти сутрин. Разбира се, в този извънземен свят, кой знаеше със сигурност?

Стискайки меча в едната ръка и използвайки го като патерица, Томас помогна на Изабел да стане и я доведе до една малка група дървета в тяхно ляво. Поне нямаше да са на толкова открито. Надяваше се, че нямаше да направят нещо опасно, но нямаше как да е сигурен. Интуицията му казваше, че бяха добре на мястото, което беше избрал, и че би трябвало да е достатъчно добро за сега.

След като се установиха в основата на едно огромно дърво, Изабел се обърна към него и докосна лицето му, проследявайки много леко разреза на главата му и този на бузата му.

— Излъга, че си добре, заради мен. Не го прави. Запомни, че владея емпатия и мога да усетя, че те боли. Колко лошо си ранен?

Поколеба се, преди да отговори.

— Бойл ме разряза с ноктите си. Няма нищо сериозно, освен раната в бедрото ми. Тази е малко дълбока, но не мисля, че е засегнал нищо жизненоважно.

Плъзна ръка по бедрото му. Отдръпна я кървава, без съмнение.

— Малко дълбока? — Опита се да накара гласа си да звучи стабилен, но той можеше да чуе треперенето в него.

— Ще се оправи.

— Правилно. — Тя издаде раздразнен звук и си свали ризата.

— Какво правиш?

— Използвам ризата си като превръзка. Грижиш се за всеки друг, затова ме остави да се погрижа за теб като направя най-доброто, което мога.

Той сграбчи тениската й, преди да можа да я разкъса.

— Ще замръзнеш!

— Тогава просто ще трябва ти да ме топлиш. — В полумрака тя погледна надолу към голите му торс и крака. — Във всеки случай съм по-облечена от теб.

— Дрехите не бяха първата ми грижа, когато те видях на мотора на Бойл.

— Отбеляза своевременно. Дрехите не са и моята първа грижа точно сега. — Тя изтръгна тениската си от хватката му и я разкъса на няколко сантиметра от подгъва, превръщайки го в дълго, неравно парче плат. — Сега ми позволи да се направя на медицинска сестра.

Наведена над него, тя го увиваше около горната част на бедрото му. Той се възползва, заравяйки носа си в косата й и плъзгайки ръка около кръста й.

— Казах ти, ще се оправя.

Приключи като го завърза плътно. Той трепна и сподави един болезнен вик. След това тя притисна ръце към дълбоката отворена рана, за да спре притока на кръв.

— Да, както и да е. Може би мога да ти извикам линейка. Сигурна съм, че демоничната бърза помощ е поразителна.

Томас се засмя.

— По дяволите, Томас. Това не е смешно.

— Просто мислех за това дето казах, че никога не съм пътувал преди.

Тя облегна главата си на рамото му и издаде нисък, мек смях.

— Ако трябваше да бъда хваната в капан в света на демоните с някого, радвам се, че беше ти.

— Да, но няма да останем тук. Ако има път напред, трябва да има и път назад. Този портал трябва да е все още отворен.

Изабел се облегна назад на петите си и остана тиха за един дълъг период. Накрая, каза:

— Порталът вече беше нестабилен. Ти го усети. Наистина ли вярваш, че може да е все още отворен?

— Трябва. — Беше вярно, че порталът беше нестабилен. Не можеше да се каже какво му се бе случило. Може би беше рухнала, щом бяха преминали.

Такива мисли не бяха добре дошли.

Затова вместо това, той обгърна Изабел в ръцете си, радвайки се на контакта от голата кожа на торсовете им, и я задържа близо, оставяйки болката в него и несигурността да си отидат.

— Обичам те, Изабел.

Тя въздъхна във врата му.

— И аз те обичам, Томас.

Някъде в тъмното поле пред тях, Бойл простена.

 

 

Изабел се изтръгна от неволната си двуминутна дрямка. Ушите й потрепнаха, когато един звук се разнесе из сечището. Клони, чупещи се в далечината. Гласове.

Много гласове.

— Изабел — прошепна Томас.

— Чух. — Тя застина срещу гърдите на Томас, където беше заспала. Кожата, където се бяха докосвали беше топла, но голият й гръб — гол, с изключение на ивицата на сутиена й — тила, краката и ръцете бяха студени.

Сутрешната светлина докосна преливащите се зелени листа и извитите, увивни растения на извънземните, излезли на повърхността дървета, под които се бяха подслонили те. По-странно дори от флората беше смайващият градски хоризонт в далечината.

Демонски град.

Цял град пълен с демони.

Съзнанието на Изабел се запъна при тази идея — нащърбени и заострени извънземни небостъргачи, пълни с демони.

Имаше момент, в който умът ви можеше да побере повече. След като вместимостта беше нарушена, вие или трябваше да приемете това, което виждате, или бихте полудели. Тя и Томас вече бяха преминали тази точка, преди да съзрат хоризонта.

Томас седна малко по-изправено и я издърпа със себе си. Гъсталакът ги прикриваше, но кой знаеше какъв вид магия се носеше във въздуха. Никой от тях не можеше да бъде сигурен, че бяха способни да се скрият адекватно от който или каквото и да се приближаваше.

Изваждайки бързо един малък филиз от силата, Изабел измъкна сутрешната влага от тревата. Магията й пламна незабавно и изхвърча на десет фута по-далеч, отколкото беше очаквала.

— Мамка му! — прошепна тя. — Магията ми е много по-силна тук.

Силата избухна като кадифе срещу кожата й и един мек вкус на земя се плъзна срещу езика й, когато Томас тестваше настоящата магия. Той изсумтя.

— Моята също е по-силна и се управлява различно. Еквивалентът ще е да минеш от учебник към силово управление.

— Различна земя, различна магия?

— Или може би… — Той прекъсна изречението. — Може би не нашата магия работи различно тук. Може би работи различно на нашата Земя. Може би нашата сила е по-силна тук, защото част от нас, която е демон, е… у дома.

— Не казвай това. Не желая да имам нищо общо с това. Сега ще те игнорирам.

Предпазливо, тя добави още магия, нагласяйки начинът, по който я управлява така, че да не се втурне и да сигнализира на пешеходците за присъствието им. Изпращаше я от една капка вода към следващата, към който и да вървеше по отдалечената страна на сечището. Тя вероятно щеше да открие това, което вече знаеха — демоните вървяха натам.

След няколко минути, тя ги откри и от разстояние събра оттук-оттам каквато информация можа. Около четиридесет индивидуални ботуши крачеха през мокрото сечище, така че това значеше нещо като двайсет демона. Всички имаха големи крака, което означаваше, че вероятно бяха мъжки демони.

Изабел откачи пипалата на магията и ги прибра. След като каза на Томас, какво беше открила, добави:

— Те говореха някакъв странен език, демонски, предполагам.

Той кимна.

— Мога да кажа, че идват точно за нас.

Тя застина.

— Тогава нека се махнем оттук.

Ръката му се затвори около дръжката на меча до него — жестът на мъж, искащ действие, но никой, с който да го направи.

— Ако мръднем сега, ще ни спипат със сигурност. Усещам движение навсякъде около нас, във всички посоки. Изабел, ние сме в капан. Във всеки случай, те се движат бавно, нали? Не мисля, че знаят, че сме тук.

Богиньо, тя бяха като зайци, криещи се в гъсталака, надявайки се лисицата да ги отмине. За един момент тя балансираше по острия като бръснач ръб на паниката и се бореше да го контролира.

Отново, магията на Томас избухна по кожата й.

— Всички са в строй — добави той след миг. — Като формация. Знаеш ли как една претърсваща група търси тяло в гората?

— Да. — Тя преглътна. — Мислиш, че ни търсят?

— Или Бойл.

Тя затвори очи и си пое въздух.

— Можеш ли да си спомниш местоположението на портала?

Той огледа поляната.

— Беше тъмно, но забелязах колко стъпки направихме до това дърво и в коя посока. — Присви очи и огледа най-близката област. — Да, мога.

Искаше той да посочи областта, където вярваше, че е порталът и изпрати друго магично пипало да потърси за остатъци от лепкавата гадост, която можеше да се окаже техният билет за вкъщи.

Това, което откри, не беше окуражително.

Отне й момент, за да формулира думите, и щом като успя, те излязоха неуверени.

— Не мисля, че порталът е там.

Томас не каза нищо, но ръцете му се затегнаха около нея.

— Може да бъде просто това, че моята магия, както твоята, работи различно тук. — Тя си пое неравен дъх. — Може би просто не я откривам. — И двамата знаеха истината. Магията й беше много по-силна тук и поляната беше пропита със сутрешна роса, правейки я дори по-ефективна.

Ако порталът продължаваше да съществува, тя щеше да го забележи.

— Или може би не мога да си спомня точното място — каза Томас.

— Възможно е, но претърсих доста голяма област.

В средата на поляната, демоните вдигнаха врява. Една група започна да крещи на демонски, или демонийски, или както там казват на техния гърлен език и посочиха нещо в тревата. Другите по-малки групи промениха посоката и бързо стесниха кръга около викащата група. Всички демони се движеха сега… всички се приближаваха.

Томас и Изабел задържаха дъха си. Бяха открили Бойл, това беше кристално ясно. Надяваха се, че няма да търсят някъде другаде.

Серия от резки викове и сгорещени разговори стигнаха до ушите им. Беше твърде рисковано да надникнат, за да видят какво става, затова Изабел още веднъж изпрати магията си, за да се опита да събере информация.

О, да, те бяха открили Бойл. По слабите, неясни рефлекси, които можеше да вземе от росата в тревата, той беше почти умрял. Виковете станаха по-силни и един плътен, мокър звук дойде от посоката на демоните. Изабел подскочи изненадано и магията й отскочи назад силно и бързо като гумена лента.

Сега той беше съвсем мъртъв.

— Предполагам Бойл вече не е проблем — прошепна Томас.

— Освен ако може да функционира без главата си. — Гласът й дойде малко по-силно от дихание.

Викането през сечището утихна до почти нищо и тогава се увеличи. Изабел и Томас не се нуждаеха от магия, за да разберат, че трополенето на демонските крака сега се движеше бързо в тяхната посока. Изабел знаеше от увеличаващото се гадно чувство в стомаха си, че нямаше да се отърват от това, без да бъдат открити.

Томас я бутна с лице надолу в гъсталака с една пронизваща заповед да остане там, сграбчи меча и се бореше да стане, за да посрещне приближаващата вълна. Богиньо, какъв проклет мъж! Той беше ранен!

Тя се оглеждаше за начини да използва магията си като оръжие в тази ситуация и свърши без нито един, тъй като не можеше да използва способността си директно върху демоните. Всичко, което можеше да направи, беше да гледа със страх, докато Томас поема широк размах и разрязва един от техните нападатели.

Груби ръце я сграбчиха и я издърпаха. Тя зърна демона, когото Томас беше ранил — висок, мускулест и тъмнокос. Той се сгромоляса в гъсталака, държейки страната си и крещящ в болка, докато раната му димеше и пукаше.

Нейният похитител я обърна с лице към опустошаващата орда. Те изглеждаха като хора… е, като изключим масивните размери. Носеха кожа, повечето от тях. Ботуши, панталони и якета. Почти като някакъв вид униформа. Най-големият от тях, тромав демон с дълга червена коса и кафяви очи, й излая нещо на техния език. Тя можеше само да гледа свирепо в отговор, със свити в юмруци ръце.

Томас се бореше с тях до нея. С крайчеца на окото си, тя видя три демона най-накрая да побеждават Томас, но не и преди той да рани двама от тях. Демоните го повалиха, извадиха меча от хватката му и го хвърлиха на земята. След това го изправиха бързо и грубо, карайки го да простене от болка, и го принудиха да коленичи до Изабел.

Косата падна върху лицето му, скривайки изражението му, но гневът му се изливаше от него в хапещи, горчиви вълни. Кръв, просмукваща се през импровизираната превръзка, направена от нейната тениска, се стичаше по крака му. Ужас премина през гърлото й като острие на бръснач. Той се нуждаеше от медицинска помощ, по дяволите!

Още викане към тях на странния език.

— Не ви разбираме! — изкрещя Томас. Той махна косата си от лицето и Изабел съзря очите му, святкайки с гореща, черна ярост.

Демон, с къса кафява коса и красиво лице, ядосано си проправи път през тълпата и блъсна червенокосия, лаейки нещо към него. Червенокосият излая обратно. Красивият демон направи знак към нея и Томас, усилвайки протестите си.

Настъпи хаос.

Демоните се обръщаха един към друг, крещейки и блъскайки. Те жестикулираха към нея и Томас постоянно. Един от тях опита да ги нападне, но беше спрян от равните нему. Очевидно, това беше сериозно разногласие.

Очевидно, това беше отвъд съдбата им.

Томас взе ръката й и я стисна, само миг преди червенокосият да вдигне ръката си и да изпрати заряд от демонична магия към тях.

Миризмата й обгори носа и гърлото й, задушавайки я — три пъти по-силно отколкото на Земята — и я обгърна тъмнина.

 

 

Изабел се събуди с подскок и се намръщи. Червенокосият отмести капсула от лицето й и тя видя, че той размаха нещо, което миришеше горчиво, под носа й. Тя опита да мръдне ръцете си, но бързо разбра, че те, както и глезените й, бяха вързани.

Поне я бяха облекли. Това беше добре, защото да бъде облечена само със сутиен край група мъжки демони нямаше да я накара да се чувства топла и сговорчива. Сега тя носеше тъмно синя тениска, като туника от мека фабрична тъкан, която изглеждаше смесица между коприна и памук.

Червенокосият каза нещо неразбираемо за нея. Тя го игнорира, твърде заета да оглежда стаята, за да открие Томас. Стаята беше изненадващо луксозна — меки тъмнозелени фотьойли с възглавници с пискюли, гранитна маса и плюшени килими покриваха лъскавия каменен под. Блестящи мечове украсяваха стените. Декорът изглеждаше едновременно средновековен и шикозен.

Беше хубава стая, с изключение на факта, че Томас не беше в нея.

— Къде е Томас? Къде е приятелят ми? — попита тя, прекъсвайки неговите безплодни опити да комуникира с нея. Знаеше, че той не можеше да я разбере, но въпросът беше механичен.

— Пфу, аемон. — Червенокосият махна с ръка към нея в жест, който не се нуждаеше от превод, обърна се и излезе от стаята.

Изабел падна върху възглавничките в поражение. По дяволите, трябваше да намери Томас. Ако те не бяха видели раната му — а какъв беше шансът за това? — кръвта му щеше да изтече.

Би умрял.

Китките й бяха вързани пред нея. Вдигна ръцете си и заръфа въжето със зъбите си толкова бързо, колкото можеше. Дявол да го вземе, щеше да ги прегризе щом трябваше.

Успя да развърже възлите около китките си и беше заета, трудейки се над тези около глезените й, когато вратата се отвори. Изабел се облегна на възглавниците, искайки да е способна да работи малко по-бързо, и загледа новия демон, който влезе в стаята.

Той беше малко над два метра висок и изглеждаше като викинг на стероиди — дълга руса коса, ледени сини очи и квадратна, изсечена брадичка. Заплахата се бе настанила в бруталната извивка на устата му и седеше твърде удобно в очите му.

Демонът-викинг не изглеждаше да забелязва, или да му пука, че ръцете й не бяха вързани. Защо ли? Нямаше начин да победи в битка този мъж. Тя беше напълно уязвима в сравнение с него, заключена в тази стая с него и сама. Нямаше значение дали беше вързана или не.

Демонът спря в центъра на стаята и я наблюдаваше. Тя се стегна за друга преграда от чуждестранния език.

— Къде е Томас? — повтори тя. Можеше да пита докато гърлото й се нарани или той не научи английски, което дойдеше първо.

— В безопасност. — Той спря злокобно. — За сега.

Облекчение я заля, въпреки че не харесваше това „за сега“, което той добави. Тя подскочи, когато регистрира втората, най-важна информация.

— Говориш английски?

Той наклони главата си с няколко градуса.

— Говоря много от езиците на твоите хора. Това е част от работата ми. — Тонът му не беше особено враждебен — по-сух — но изражението на лицето му остана ледено. — Името ми е Ру. Аз съм посредник на аемона.

Отне й момент да отговори, умът й заличи мигновено яснотата от мислите й.

— Посредник на аемона?

Очите му светнаха в червено за момент и Изабел загуби дъха си.

— Защо последва Аш през портала?

— Аш? Имаш предвид демонът, който се наричаше Бойл?

Демонът наречен Ру крачеше наперено към нея, раменете му бяха прегърбени. Изабел се отдръпна назад във фотьойла.

— Знаеш кого имам предвид — изкрещя той. — Даеманът от Атрика, когото убихме в полето.

Демон от Атрика?

— Уоу! Задръж! — Тя вдигна ръка, сякаш щеше да го възпре. — Ние го познавахме като Еразъм Бойл и не го последвахме доброволно през портала.

Масивните ръце на демона се спуснаха на фотьойла от двете страни на главата й, приковавайки я на място. Миризмата на демонска магия дойде на пресищащи вълни.

— Лъжеш! — изръмжа той.

Тя се сепна назад, главата й удари меката възглавничка. Ако можеше да се отдалечи още, щеше да бъде вътре във фотьойла.

Зъбите му започнаха да се удължават и да се заострят.

— Ти дойде през вратата, за да се организираш с Атрика.

Ужасът експлодира през тялото й заради погледа в очите му, които сега светнаха в равномерно червено. Изабел знаеше с голямо количество опит, че светещите червени очи на демона никога не бяха добър знак.

Изабел седна напред, идвайки нос до нос с него, всеки мускул в тялото й вибрираше със страх.

— Виж, не знам какво, по дяволите, е Атрика, но, ако те са нещо като Бойл, не искам да съм част от тях. Атрика уби сестра ми. Направихме всичко възможно да върнем услугата. По време на предсмъртните гърчове на Бойл, порталът, който той се опитваше да отвори, присвои магията му, стана нестабилен и ни засмука. — Пое си въздух. — Не сме тук по свой избор! — Тя изрече злобно последното изречение и усети, че лицето й стана горещо от гняв.

Той се взря в нея за един дълъг момент, след което се обърна и се отдалечи. Прекоси стаята до един прозорец, погледна навън към ясното синьо небе и се втренчи в него. Очевидно бяха на много висок етаж. Тя се зачуди, на кой от назъбените сиви небостъргачи, които беше видяла преди, се намираше сега.

— Кажи ми, какво е Атрика — каза тя накрая. Нуждаеше се от някои отговори. Каквито и да било отговори.

Без да се обръща към нея, той сключи ръце на кръста си и погледна надолу, като отговори. Жестът беше досущ като този на Томас, затова една бучка се оформи в гърлото й.

— Вече знаеш това.

— Не е така. — Гласът й прозвуча нисък, студен и заповеден. Причината беше чиста, неподправена ярост. Напълни стаята както само генерал може.

Той се обърна към нея, гняв имаше по лицето му.

— Етари! — Той изрече думата като проклятие. — Те са една порода даеман!

Тя разтърка китките си, където кожата й беше наранена от въжето. Ръцете й трепереха.

— Има различни породи?

— Има четири. Всяка има различни характеристики. Атрика са най-кръвожадните, най-насилствените. Те са забранени тук. Ние ги ловим и ги хвърляме в затвора или ги убиваме.

Тя вдигна очи.

— Демоните са толкова лоши, че трябва да унищожите цяла порода? Затова ли заключихте Аш?

Той погледна яростно към нея и тя помисли, че няма да отговори. Тогава той закрачи наоколо и каза:

— Откакто войните свършиха и техните услуги като воини не бяха нужни, Атрика се организираха в наемна група. Той беше техният водач, докато не го хванахме и не го затворихме в затвора за зверствата му. — Той вдигна брадичката си и се подсмихна. — След това вие, безразсъдни аемон, го издърпахте през портала.

— Хей, не само ние бяхме безразсъдни. Хората, които издърпаха Бойл през портала, са като Атрика в нашия свят.

Устните на Ру се стегнаха в плътна линия. Очите му светнаха в червено, давайки на Изабел мигновени сърцебиения.

— Ако това е вярно, може би има обяснение. Знаеш ли, че аемон са родени от нас?

— Да. — Тя преглътна съжалението. Не беше добра идея да обижда двуметров демон в лицето.

Той кимна.

— Възможно е да има аемон, които са наследили генетичните белези на Атрика. Те могат да са като деца, винаги ненаситни и искащи. Не ги е грижа за страданието на другите и са роби на собствените си егоистични капризи.

Наследени от Атрика генетични белези. Съзнанието й се въртеше около тази част информация.

— Каква порода демон си ти? — попита тя.

— Итрай. Водещият клас. Имаме силна магия да призовем и свръхразвием агресията, като Атрика. За разлика от Атрика, ние имаме сдържаност и контрол, за да я управляваме. Имаме… чест.

Всичко това беше много интересно, но Изабел имаше далеч по-належащ въпрос на преден план в съзнанието си.

— Значи разбираш, че Томас и аз не сме тези хора, нали? Не искаме никога да имаме работа с Атрика отново. Съжаляваме, че бяхме издърпани през портала и наистина искаме просто да се приберем у дома.

— Това не може да бъде позволено. — Той се обърна още веднъж, спокойно хващайки ръцете на кръста си и гледайки през прозореца.

По дяволите, а тя помисли, че могат да станат приятели.

Докато гърбът му беше обърнат, Изабел заработи с останалите възли около глезените й. Точно когато тя щеше да се освободи от фотьойла и да вземе едно дълго нащърбено парче червен кристал от близката маса — малко произведение на изкуството, предположи тя — и да го удари по главата, той се обърна с лице към нея.

— Сега трябва да те убия, но може да имаме нужда от теб.

— Чакай малко! — Устата й пресъхна. — Не искаме да заговорничим срещу вас или да ви навредим по никакъв начин. — Сякаш можеха. — Приятелят ми и аз просто искаме да се приберем у дома. Моля.

Говорейки на произведението на изкуството, с което тя фантазираше да го цапардоса по главата, щеше да има по-голямо въздействие. Той мина покрай нея и излезе от стаята. Ключалката се заключи от другата страна, приличайки на ехо през стаята.

Изабел клюмна срещу фотьойла в поражение, борейки надигането на отвращението от това да бъде в заключена стая. Пое си дълбока глътка въздух и стисна очи. Сега нямаше време за паник атака. Представи си Томас тук в стаята с нея и тревогата й отслабна. Изабел отвори очи, вече по-стабилно.

Но къде наистина беше Томас? Бяха ли го оставили да кърви някъде в сградата? Бяха ли го обезглавили както Бойл? Гаденето се надигна отново.

Тя пое бавни, дълбоки вдишвания през носа си и издиша през устата. Демонът каза, че може да се нуждаят от нея. Логиката казваше, че същото щеше да е вярно и за Томас. Вероятно не го бяха убили… все още.

С кратки, резки движения тя освободи глезените си от останалото въже и го захвърли през стаята с вик на чисто раздразнение. Щом свърши с тази задача, тя се плъзна от фотьойла и сграбчи тежката кристална скулптура от масата близо до нея. Прегръщайки я до гърдите си, обиколи стаята, търсейки начин да излезе.