Аня Баст
Магьосническа кръв (13)

13

Когато стигнаха склада бе минало здрач и звезди блещукаха в ясното черно небе. Няколко часа по-рано валеше като из ведро, оставяйки въздуха леко влажен. Сега Изабел придърпа тази успокояваща влага около себе си като плащ.

Нощта беше прекалено хубава за работата, която вършеха.

Адам бе първият, който ги посрещна, когато Изабел и Томас влязоха в огромния, ярко осветен склад. Вътре едновременно бяха убити две магьосници, магията бе изсмукана от центъра на душите им, а костите им бяха изпразнени от съдържание.

Изабел получи проблясък на спомен — кръв, неестествено преплетени крайници, — но спря рязко, стисна плътно очи и с усилие на волята си го отпрати.

Топлата длан на Томас докосна ръката й.

— Добре ли си?

Тя отвори очи и му хвърли бегъл поглед. Той разтвори устни, но, преди да изрече думите — без съмнение отнасящи се до сестра й, — тя го подмина.

— Добре съм.

— Добре дошли — поздрави ги Адам с глух глас.

Тя кимна.

— Адам.

Адам се облегна на входа на склада, наблюдавайки ги отблизо. Красивото му лице бе очертано от мрачни линии, обичайната му широка усмивка липсваше и имаше сенки в тъмно сините му очи.

— Изабел, красива жена в красива нощ. — Той направи пауза и хвърли поглед към вътрешността на сградата. — На не особено красива поръчка.

— Колко е разчистена сцената? — попита Томас, заставайки до нея.

Изабел се вгледа в него и направи бърз превод в главата си. Преместихте ли телата, за да не се размекне Изабел?

Мамка му, Томас. Тя можеше да се грижи сама за себе си.

Адам потърка брадичката си и за момент изглеждаше с около двадесет години по стар от своите тридесет и пет години.

— Чисто е.

Макар че Изабел се дразнеше от властното защитничество на Томас над нея, не можеше да попречи на лекото чувство на облекчение. Адам се махна от пътя им и им позволи да влязат в сградата.

Шепа магьосници, които бяха пристигнали в склада преди тях, се трудеха в разчистения интериор, някои се занимаваха със земна магия. Тази сила потърка кожата на Изабел като богато залесена почва — дълбоките магии бяха предназначени да заравят и прикриват. Опитваха се да прикрият сцената на престъплението от не-магьосниците, точно както направиха на мястото, където бе убита сестра й.

В далечния край на сградата, тя забеляза две отворени врати, достатъчно големи, за да пропуснат камион вътре. Зачуди се дали са били отворени, когато Бойл е убил магьосниците. Щеше да й бъде по-лесно да работи, ако водата от краткия пороен дъжд се е носела във въздуха по време на убийството. След като Бойл въобще не изглеждаше обезпокоен, че убийствата му ще бъдат разкрити и понеже тази част от града беше безлюдна по това време на нощта, възможно бе да е оставил вратите отворени.

Проблясък на бяло привлече погледа й и тя зърна два чаршафа, покриващи напукания бетонен под. Телата бяха преместени, но тези чаршафи обозначаваха мястото, където са лежели. Бяха направили същото и със сестра й.

Светът се завъртя леко и Томас я улови за ръката, за да я задържи. Тя се изпъна, спокойно измъквайки се от хватката му.

Адам се приближи към тях. Мъжът винаги имаше набола брада, но Изабел не смяташе, че е толкова като модно решение, колкото сякаш просто бе забравил да се избръсне. Точно сега го правеше да изглежда изморен.

— Складът е собственост на Еразъм Бойл.

Изабел се изсмя кратко.

— Шашна ме.

Томас се огледа наоколо.

— Чудя се защо му е на демон склад?

— Може би планира да започне корабен бизнес, специализиращ в изпращане на пратки до ада — изкоментира тя.

Тя коленичи и постави длан върху студения циментов под, изпращайки нишки от магията си в търсене на някаква влага, които може да имат история за разказване. Водата съдържаше емоции като никой друг елемент. Когато нещо насилствено се случеше на дадено място, влагата събираше и задържаше запис, запечатан вътре от интензивните чувства на участниците.

Достъпът до това емоционално ехо не беше умение, което всички водни магьосници притежаваха, но Изабел имаше късмета да го наследи.

Или нещастието, според зависи от случая. Разкриването на всички тези емоции рядко бе приятно.

Тя си пое дъх. По дяволите. Нямаше и помен от влага на пода. Може би във въздуха. Винаги имаше поне малко влага във въздуха и обикновено магията й бе достатъчно силна, за да я изтегли.

Тя застина.

— Но мога да се обзаложа, че се нуждае от голямо празно пространство, което също така да е на закрито, за да… работи.

Томас прокара ръка през косата си, отчасти освобождавайки я от опашката на тила си.

— С каква цел?

— А — добави Адам, — ако се нуждае от подобно място, защо убива магьосници тук и проваля прикритието си? Убил е първите две магьосници в тяхната собствена — той се поколеба и се намръщи, вероятно осъзнавайки, че говори за сестра й — околна среда. Съжалявам, Изабел.

— Няма проблем. — Изабел сви рамене. — Беше само теория.

— Съвсем не лоша.

— Е, поне вече можем да изключим, че набелязва млади жени магьосници, след като е взел мъж и възрастна дама — изложи Томас.

— Избира ги по друг критерий — включи се Тео, крачейки към трима им. Носеше гумени ръкавици на широките си ръце. Изабел не искаше да се замисля за причината.

— Е, оставям ви тримата да го разисквате — заяви Изабел. — Трябва да потърся водни молекули.

Изабел ги остави да си говорят и заобиколи чаршафите, проучвайки пода. Протягайки магията си, тя провери мястото за всякаква остатъчна влага, която можеше да пази спомени за убийството. Тя спря в средата на склада и придърпа водните капки към себе си, галейки ги и мъркайки им чрез магията си, докато не се сляха и започнаха да издават спомените си за случилото се тази нощ. Топла магия се лееше от центъра на гърдите й, за да завърши задачата.

— Хайде. Какви тайни пазите? — промърмори тя.

Изабел направи гримаса към мъглявите, потопени във вода картини, които започнаха да пробягват през ума й. Постави се на това мъчение с една-единствена цел — да открие нещо ново и различно, някое парче от пъзела, което да пасне и да изясни картината.

Сега, когато магията й бе свързана с влагата, тя се съмняваше, че вратите са били отворени по време на убийствата. Прониквайки в нея, бе трудно да открие много спомени.

Когато събра повече влага от въздуха, тя усети напрежение в тялото си от разхода на магията й. В същото време картините станаха по-чести и достигаха до нея по-малко замъглени, макар и несвързани, сякаш вървеше филм на ужасите, превъртан бързо напред, а след това пуснат отново.

А след това се заби в нея с един кратък порив от ада.

Усети страха на жертвите върху задната част на езика си — остър и металически. Чу писъците им, отекващи в подобната на пещера сграда… докато не спряха да отекват.

Изабел не знаеше от кога Томас е обвил ръце около нея, нито от кога лежеше свита на пода на склада, с длани опрени върху твърдия циментов под. Беше й причерняло пред очите и бе изгубила слуха си, макар че не бе припаднала. Тялото й потрепери сякаш беше гола навън в средата на януари.

Устата й се отвори и облаче въздух излезе, когато се опита да отговори на обезумелите въпроси на Томас „Добре ли си?“ Той я задържа по-близо, търкайки ръцете й, опитвайки се да я стопли.

Не.

Не, никога повече нямаше да е добре. Никога нямаше да е напълно наред, след като се подложи на това. И още по-зле, не получи нищо. Нямаше ново парче от пъзела. Нищо освен кошмар. Богиньо, а просто бе получила проблясък от паметта на влагата. Как бе издържала Мира да чуе всичко в реално време?

Тя почти се обърна срещу гърдите на Томас, почти обви ръце около него, за да извлече успокоение. Изабел не се и съмняваше, че ще го открие там.

Топлина. Сила. Защита. Утеха.

Спря се тъкмо навреме.

Събирайки всяка частица сила, която й беше останала, и издърпвайки опърпаните остатъци от магията си около себе си като плащ, тя се изправи на крака.

— Добре съм. — Думите излязоха без треперене. Удивително.

Томас се изправи и се взря в нея, без да продума.

Тя извърна глава и срещна очите му. Изабел успя само за момент да задържи тъмната топлина на този поглед, преди да отмести очи.

— Никога няма да поискаш помощ, нали, Изабел? Мислиш, че можеш да направиш всичко сама, нали? — Гласът му звучеше обидено. — Мислиш се за силна, но не си достатъчно силна, за да допуснеш някого, нали?

Изабел впери поглед в земята, напълно неспособна да вдигне очи и да срещне погледа на Томас. Истината на думите му се заусуква в стомаха й.

— Нямам нужда да се опитваш да ме разбереш, Томас.

Отговорът му беше неочакван.

— Мисля, че имаш.

— Уоу. Какво, по дяволите? — Гласът на Адам спаси Изабел от отговора.

Тя и Томас се обърнаха, за да го видят да стои на около седем фута от тях. Беше се вцепенил както размахваше ръка във въздуха пред себе си.

Изабел премига.

— Ъм, Адам?

— Има нещо странно във въздуха тук. Усещам го… лепкав.

— Лепкав? — Тя тръгна към него, следвана от Томас.

— Да. Сякаш има нещо във въздуха тук, някаква…

— Магия? — попита Томас.

Адам отстъпи назад.

— Усети го.

Томас престъпи през мястото, което Адам сочеше. Изабел забеляза, че беше много близо до мястото, където са били убити жертвите в спомените на влагата. Можеше да е точното място, където са умрели двамата магьосника, но тя не можеше да е сигурна.

Томас спря и размаха ръката си.

— Хммм. Сякаш това пространство не е синхронизирано с останалия въздух около него. — Той отстъпи настрани. — Изабел?

Тя пристъпи. Беше все едно да вървиш през дебела паяжина.

— Сякаш молекулите вибрират по-бавно, отколкото трябва. На усещане е като защита, но не съвсем. Повече прилича на…

— Повече прилича на начин да се отвори порталът към демонското измерение?

— Може би. — Изабел облиза устните си, мислите й бушуваха. — В спомените на влагата, демонът каза нещо… нещо за това, че жертвите му имали точно тези качества, от които имал нужда. Мисля, че е имал предвид магически.

И тримата замълчаха.

— И вие ли си мислите това, което и аз? — попита Адам накрая. — Може би този демон се опитва да мине обратно под дъгата.

Томас потърка брадичката си и въздъхна.

— Няма как да разберем със сигурност, но мисля, че това е доста добро откритие и силна улика. Може би този демон се опитва да си иде у дома. Може би има заклинание, за което не знаем, което ще му позволи да отвори портал от тази страна.

Изабел хвърли поглед на белите чаршафи и се опита да не ходи там, където спомените й се опитваха да я отведат. Изглежда продължаваше да събира лоши такива.

— Някое заклинание, което изисква много кървава магия.

 

 

Пристигнаха обратно в сборището в дванадесет и три минути сутринта, след като бяха претърсили склада за всяко възможно доказателство. Нямаше много. Изабел се облегна на стената до вратата на слабо осветеното фоайе на Сборището и загледа как Адам и Томас влизат след нея.

И двамата изглеждаха изморени и размъкнати. Както и тя, но умората и размъкнатостта изглеждаха дяволски по-добре върху тях, отколкото върху нея. Косата на Адам бе с инч по-дълга и стърчеше на шипове по цялата му глава, а дънките му бяха дразнещо изтъркани на някои места.

Косата на Томас висеше разпусната по рамената му и тъмна набола брада подчертаваше челюстта му. Изглеждаше току-що станал от леглото. Изглеждаше горе-долу така, след като бяха правили секс, очите му притворени и потъмнели от похот. Споменът я накара да потрепери.

— Отивам да си легна. Толкова съм уморен, че не мога и да мисля вече — измънка Адам, когато подминаваше.

— Лека нощ, Адам — измънка в отговор тя.

Томас тръгна да я подминава на път за стълбите. Тя се протегна и докосна ръката му. Той се обърна да я погледне и тя каза:

— Беше прав. Беше прав за това, че не съм толкова силна, колкото ми се ще да мисля. Беше прав за това, че не мога да искам помощ и не допускам хората. — Тя сви рамене. — Противно ми е, но си прав.

В отговор Томас само прокара ръка около талията й и я притисна към гърдите си. Устата му се сниши върху нейната. Брадата търкаше кожата около устата й, контрастиращи с топлите му, изучаващи устни.

Изабел нямаше време да диша, още по-малко да възрази срещу импулсивното действие. Искаше, наистина, но способността да го отблъсне бе умряла хленчейки, още щом я докосна.

Тя отвърна на горещата му, напориста уста, без никакво колебание. Той искаше тя да разтвори устни, за да допусне езика му, но тя го изпревари. Наклони уста върху неговата и плъзна език вътре, за да се бори и милва. Ръката му откри подгъва на ризата й и се пъхна под него, където можеше да използва умелите си пръсти, за да масажира мускулите на гърба й. Тялото й смъкна напрежението с една степен, потрепервайки.

Прокарвайки упойващо устни по нейните за известно време, той прекъсна целувката и обхвана с ръка бузата й.

— Може би можеш да се упражняваш на мен.

Изабел залитна назад, чувствайки се леко задъхана. Никой мъж, освен Томас, не бе карал Изабел Новак да се чувства задъхана.

Тя преглътна с усилие и се опита да не позволява на несигурността да се появи в очите й, спомняйки си паник атаката, която бе имала пред Сборището предната нощ и съблазнителната дължина на алеята, отвеждаща далеч от сградата.

Но вече не искаше това. Този страх. Тази самота и самоувереност, които носеше като предпазна броня откак се помнеше.

Взирайки се в очите на Томас, тя осъзна колко много го иска. Не само за секс, но искаше силата и грижовността му, закрилата и интелигентността му.

Тя се усмихна, оставяйки несигурността да изчезне от очите й.

— Искам да опитам, Томас.

Той се приведе и я целуна зашеметен. Тя се улови за ризата му, с пръсти стиснати в юмруци, докато устните му обработваха нейните… зъбите му захапваха долната й устна, езикът му изследваше устата й. Топлина разцъфна в гърдите й, успокояваща и приятна.

Когато той се отдели от нея, Изабел едва фокусираше погледа си, но Томас имаше отнесено изражение на лицето си.

— Той ги събира — каза Томас, потърквайки брадичката си, както когато обмисля нещо. — Това трябва да е. Преследва определени магьосници, с определени качества и абсорбира магията им. Щом се сдобие с правилната комбинация, точния баланс, нещо ще се случи.

На Изабел й трябваше момент, за да се изтръгне от Земята на Щастливите Хормони, където я бе пратила целувката на Томас, и да се фокусира върху важния въпрос.

— Порталът ще се отвори и той ще си иде у дома.

— Именно.

— Търгува с животите на поне четирима магьосника, за да си иде вкъщи. — Гняв унищожи и последната страст, която Томас бе запалил у нея преди малко.

— Сигурен съм, че за него не сме нищо повече от добитък.

Тя задъвка едната страна на палеца си, мислейки.

— Когато вчера осуетихме плановете на Бойл да вземе малкото момиченце, той просто откри други магьосници, които да попълнят това, което щеше да вземе от детето. Като подправки за яхния. — Гласът й се пречупи при тези думи. — Значи няма начин да предпазим когото и да било.

— Ти предпази някого.

— Но в дългосрочен план…

Той хвана брадичката й и насочи погледа й към своя.

— Не. Изабел, това по никакъв начин не е било по твоя вина. Даже не си го помисляй. Знам, че е трудно. Аз също се опитвам да не мисля за това. Продължавам да си мисля, че трябва да има някакъв начин да предотвратим това и се чувствам виновен, че не…

— Не можеше да направиш нищо…

— Именно, Изабел. Никой от нас не можеше да направи нищо. — Той се взира в очите й за няколко удара на сърцето, яростните му думи отекваха в ума й.

Изабел се отдръпна от него и се отдалечи няколко крачки. Беше прав. Плюс това нямаха лукса да изпадат в самосъжаление, не и ако имаха някакъв шанс да открият Бойл и да защитят бъдещи жертви.

— Знам — отговори тя. — Трябва да се концентрираме върху настоящата задача и да не мислим за това, което може да се случи. Бойл ще убие отново и това трябва да са набелязаните магьосници, не нас. — Скръб за Брандън и Мари заседна в гърлото й и накара думите да излязат дрезгаво. Заради паметта на влагата, тя се чувстваше така, сякаш ги бе познавала.

— Да. Това означава да спим, за да можем да дадем най-доброто от себе си. И двамата имаме нужда от това. Късно е и ни очаква дълъг ден.

Тя изсумтя и се обърна към него.

— Сън? Това не е нещо, от което ще получа доста тази вечер.

Той въздъхна пораженчески.

— Да, аз също. Питие?

— Определено. — Тя обмисли вариантите. — Имам страхотен ментов чай в стаята си.

— Чай? Мислех за бърбън, уиски или скоч. По дяволите, тази вечер може и трите наведнъж.

— Страхуваш ли се, че пиенето на ментов чай ще навреди на мъжествения ти имидж?

Устните му се извиха.

— Само ако го сервираш в малки чаени чашки от китайски порцелан и ме караш да си изпъвам кутрето, докато пия.

— Няма да го направя, но ще сложа вътре лимон.

— Едва чакам — каза той със сух тон. Посочи към стълбите. — Води.

Щом се озоваха в стаята й, тя напълни две чаши с гореща вода от пречиствателя, пусна няколко торбички ментов чай във всяка и накрая ги завърши с дългоочакваните резенчета лимон.

Томас се изтегна на дивана във всекидневната, изглеждайки твърде едър за малкото пространство. Единият му крак бе изпънат, а едната му ръка бе преметната през облегалката на дивана. Копринената му коса се спускаше по едното му рамо и бе разкопчал първите няколко копчета от ризата си. Тя можеше да види малко от гладките, мускулести гърди отдолу. Макар че се опитваше да възпре реакцията си към него, устата й се напълни със слюнка.

Той хвърли поглед към дрехите, които бе оставила да лежат наоколо, с повдигната вежда. Синя риза бе провесена през облегалката на един стол. Чифт дънки лежаха смачкани в ъгъла. Тя си припомни колко безукорна бе неговата стая. Макар че от Томас не очакваше нищо друго. Поне не бе оставила никакво бельо смачкано на пода.

— Никой не е казал, че съм подредена. — Тя сви рамене и му подаде чашата. — Воала.

Той отпи, намръщи се и остави чашата на масичката.

Изабел се отпусна в стола срещу него.

— Мммм… Обичам мъже, достатъчно уверени в мъжествеността си, че да изпият чаша чай. Толкова е секси.

Томас отново взе чашата и се облегна на дивана. Изабел прикри усмивката си.

— Свърши страхотна работа в склада, Изабел. Иска се доста кураж, за да извлечеш влагата в стаята. Зная какво ти струваше. Не съжалявам, че поисках да помогнеш на Сборището.

— Е, радвам се, че мислиш, че съм свършила добра работа, но задачите ми не са същите като тези на Сборището, а мои собствени. В този случай просто съвпадат. — Тя отпи от чая. — Така че не ми предлагай работа или нещо подобно. Няма да приема.

Той вдигна ръка.

— Нямах такова намерение. Ти вече си имаш кариера. Ти си пътуващ писател, нали?

— Да. Макар че не бих го нарекла кариера, по-скоро извинение, за да пътувам.

Нямаше нужда да работи за пари. Това бе единственият начин, по който Каталина можеше да покаже, че я е грижа за дъщерите й, макар че банкнотите бяха бездушен заместител на майчината обич.

— Не съм пътувал, освен по работа на Сборището.

— Какво? Никога не си ходил на почивка?

Томас сви рамене.

— О, ясно. Просто не взимаш отпуски.

— Обикновено не.

Той отпусна крака си на масичката за кафе пред себе си, отпускайки се в канапето си и изпускайки дълбок стон на релаксация, който Изабел почувства с цялото си тяло. Томас лениво завъртя глава.

— Та, разкажи ми за някое от местата, на които си била.

Тя повдигна рамо.

— Египет, Тибет, Индия, Австралия, Русия. Била съм навсякъде.

— Коя страна ти харесва най-много?

— Това е все едно да питаш някой родител кое е любимото му дете. Всички страни имат различни добри страни, според зависи кое време от годината е. — Тя направи пауза, обмисляйки. — Не знам. Всеки ден бих имала различен отговор на този въпрос.

— А какъв е отговорът ти днес?

Усмихвайки се леко, тя се замисли за някои от любимите си места, преди да отговори.

— Обичам Неапол, Италия, през пролетта. Обичам миризмата на града и мяукането на бездомните котки, които всеки храни на брега. Обичам да се събуждам и да слизам по калдъръмените улици, за да си купя самун пресен хляб. Обичам да седя пред кафетата и да пия малки чашки силно кафе, докато ям топъл хляб направо от бялата му торбичка.

Той отпи глътка от чая, намръщи се отново и го остави на масата.

— И го правиш сама?

Изабел се забори с импулса да се защити. От коментара я болеше и тя знаеше защо. Да, сама. Тя винаги бе сама. Само дето наскоро бе станало скучно.

— Харесва ми да съм сама — отговори просто тя.

Той кимна, но очите му ясно казваха, че не й вярва. И беше прав.

— Ами ти? Защо без почивки? Защо без пътешествия?

— Работата ми ме задържа в Щатите през по-голямата част от времето. Започнах да работя за баща си, когато станах на петнадесет. Когато той почина, Сборището ме сложи на чело. Тази работа отнема цялото ми време и енергия.

— Само работа и никакво забавление.

Той се взря в нея с притворени очи.

— Смяташ ли ме за скучен, Изабел?

Тя се усмихна.

— Не исках да кажа това. Исках да кажа, че може и да съм саможива, но ти пък си работохолик.

— Перфектна двойка сме.

— Двойка от ада.

Несигурно изражение обхвана лицето му.

— Пълни противоположности сме ти и аз. Ти не можеш да стоиш спокойно, а всичко, което върша аз, е да стоя спокойно. Аз съм търпелив и планиращ, а ти си импулсивна.

— Ти пиеш шампанско и ядеш гастрономическа храна, а аз харесвам Ho Hos^[1] и диетична кола. — Тя отпусна глава върху облегалката на креслото и притвори очи. — Както казах, двойка от ада.

— Или някъде там.

Те постояха известно време в приятно мълчание, Изабел с крака, пъхнати под нея. Тя затвори очи за момент, но ги отвори, когато усети Томас да взима чашата от ръката й и да я оставя върху масичката за кафе.

— Време е за сън — промърмори той. — Имаме демон за залавяне утре.

Тя кимна и се изправи колебливо на крака. Той я хвана през кръста и тя се облегна на него, наслаждавайки се за момент на това, че той може да поеме цялата й тежест, без дори да забележи. Томас я поведе към леглото и със сръчни пръсти разкопча копчетата на ризата й.

Тя го дари с натежал от похот поглед.

— Какво точно си мислите, че вършите, господин Монахан?

Беше й игриво, но неговото изражение бе сериозно.

— Приготвям те за сън. — Той вдигна поглед към очите й. — Не че не съм те виждал гола преди. — Той свали ризата й и разкопча панталоните й.

Тя изпитваше смесени чувства към отговора му и деловия начин, по който я събличаше. От една страна тя искаше да избегне всякакъв по-нататъшен интимен контакт с опасния Томас Монахан. От друга страна сега, когато бе тук с ръце върху нея, а ароматът му я дразнеше…

— Такъв си джентълмен — промърмори тя.

Той плъзна панталоните й надолу по краката и хвърли поглед към лицето й.

— Повярвай ми като ти казвам, че точно сега изобщо не искам да бъда джентълмен. Къде са ти пижамите?

Тя се пресегна и разкопча сутиена си. Парчето плат падна на пода между тях.

— Нямам такива.

На челюстта му трепна мускул.

Сграбчвайки в юмрук ризата му, тя се изправи на пръсти и притисна устни в неговите. Той наклони уста над нейната и разтвори устните й, промушвайки език в устата й гладно. Той имаше вкус на ментов чай и лимон.

Томас обви ръце около кръста й и ги плъзна нагоре по голия й гръб. Едната му ръка я притисна към него, другата откри тила й и контролира движенията на главата й, докато я целуваше.

Когато най-сетне се отделиха един от друг, тя едва дишаше.

— Мисля, че току-що реших, че не искам да си джентълмен.

— Изабел — промърмори той, — ти си смущаваща жена. — След това я бутна на леглото и застана над нея.

Това бе нередно, толкова нередно, но, по дяволите, сега не й пукаше.