Аня Баст
Магьосническа кръв (11)

11

Томас се опитваше да игнорира близостта на Изабел на пасажерската седалка на колата му и особено лекия й, мускусен аромат, изпълнил интериора. Искаше да се протегне и да докосне обутото й в дънки бедро, но тя ясно бе показала, че не иска това от него.

Беше сякаш изминалата нощ не се бе случила, сякаш не бяха прекарали часове, първо в кабинета му, а след това и в леглото му, изследвайки един друг телата си.

Тази сутрин, когато тя слезе долу, с бодро и ведро лице, очи празни откъм спомени, държейки се сякаш абсолютно нищо не се бе случило, Томас се бе почувствал по-далеч от Изабел, отколкото когато се срещнаха за пръв път.

По дяволите, за нея той бе забивка за една нощ. Трябваше да признае, че това малко нарани гордостта му.

Развълнуван, той рязко превключи скоростния лост на по-ниска предавка и колата се разтресе.

Изабел опря ръка на таблото и хвърли поглед към него.

— Отнасяй се добре с колата си, Томас. Мерцедес е, идеална машина.

— Почти пристигнахме. — Гласът му звучеше напрегнат. — Кажи ми, ако видиш място за паркиране.

Миг по-късно тя посочи място, близо до дестинацията им — единственото известно жилище на Бойл — и той насочи колата към празното място. Отвън нямаше паркиран Харли, но това не означаваше, че демонът не си е у дома.

Те надникнаха през прозореца към сградата. Беше хубаво място в престижна зона. И все пак изглеждаше като всяка друга жилищна сграда в Чикаго. Показваше колко малко познаваш съседите си. Тези хора нямаха представа, че живеят до демон. Томас се надяваше, че никой не е опитвал да вземе на заем чаша захар.

Тази сутрин ходиха до „Мотоциклетите на Томпсън“, където работеше Саймън Александър. Представяйки се за детективи, той и Изабел успяха да убедят мениджъра, че лоялният им клиент Еразъм Бойл е заподозрян в нападение над счетоводителя им.

Мениджърът бе предал всичката информация, която имаше за Бойл — регистрационен номер, номера на кредитни карти, домашен адрес и телефонен номер. Също така им каза, че Бойл е тих, но обезпокоителен мъж. Бойл често правеше бизнес с тях, работейки върху стария си „Харли Дейвидсън Лоу Райдър“ от 1977, и купувайки и продавайки други мотоциклети.

Според мениджъра, той рядко говорел с някого, който не е свързан с хобито му. Никой в магазина не знаел много за личния му живот и по единодушно мнение мъжът бил зловещ. Мениджърът и работниците не е имало как да разберат, че Бойл е демон, но явно на някакво ниво са усетили чудовището в него.

Мениджърът успя да им даде няколко полезни клюки. Например бар, в който Бойл често обичал да ходи. Бар, който, не съвсем по съвпадение, бе посещаван от много магьосници. След като Бойл можеше да замаскира демонското в себе си когато си поиска, никой от магьосниците в заведението не би се усъмнил в истинската му природа. Ловуването вероятно бе лесно за него.

Пътуването тази сутрин бе предоставило няколко начина да проследят Бойл, ако демонът можеше да бъде проследен. Томас бе пратил Джак, Мика, Тео, Ингрид и Адам по следите, които не следваха с Изабел — места, където се събираха магьосници и можеше да привлекат Бойл.

Те трябваше да проверят там, където Бойл е бил забелязван най-често, места, където можеха да патрулират с надеждата да го открият. Това бе единствената им надежда да засекат демона. В края на краищата не можеха да чакат Мира на късмет да направи нов пробив, макар че най-могъщата въздушна магьосница беше на постоянно наблюдение за всякакви следи от Бойл.

Двамата с Изабел стояха на запален двигател, докато Изабел изпращаше магията си през водата в сградата, право в апартамента на Бойл. Всичко, от което имаше нужда, за да проникне във водата в сградата, бе да е наблизо и малко влага между нея и мишената й. За щастие наскоро бе валяло.

— Няма никой, доколкото мога да усетя — каза накрая тя. — Или мястото е празно, или той се е замаскирал някак. Но не мисля, че се е маскирал, защото никъде не усещам каквато и да било бариера.

— За щастие си мисли, че няма защо да го е страх от нас, така че няма бариера.

Тя изсумтя.

— За него сме мушици.

Той загаси двигателя.

— Добре, да влизаме докато можем.

Изабел отвори вратата си. Той постави ръка на крака й, за да я спре, и тя се обърна, за да го погледне.

— Не, няма да се правиш на мачо и да ме защитаваш, Томас.

Той въздъхна.

— Трябва да се уверим, че действаме внимателно. Това е всичко.

— Ще го направим. Ще го направим както го обсъждахме.

— Искам да изчезнеш от там още при първия признак за проблем, Изабел. Ясно?

Тя се взира в него дълго, след това се наведе и го целуна. Той трябваше да се въздържи да не провре пръсти в косата й и да притисне устата си в нейната. В гърлото му се надигна стон на чисто удоволствие от вкуса й, но той го подтисна. Той се намести за движенията на устните й върху своите и лекото докосване на езика й в устата му. Точно сега нямаше да е разумно да я притисне за повече.

Изабел прекъсна целувката и опря чело до неговото. Въздишката й къпеше устните му с топлия й, сладък дъх.

— Може би ми харесва малко, когато си мачо и защитнически настроен.

И след това изчезна, крачейки към вратата на сградата.

Томас трябваше да побърза, за да не изостава.

Сградата се намираше в шикозната част на Чикаго, но Томас се зарадва на липсата на портиер или допълнителна охрана в стерилното, излъскано лоби.

Изабел повика асансьора и се качиха на петия етаж. Когато стигнаха до жилището на Бойл, Томас постави ухо на вратата, за да провери отново за звуци отвътре, докато Изабел направи последна проверка чрез водата в апартамента.

И двамата не откриха нищо, а Томас изтегли магическия си коз, едно от земните заклинания, които бе приготвил и съхранил, преди да напуснат Сборището и да тръгнат на тази мисия. Извади черен химикал от задния си джоб и, мърморейки друго заклинание, думи, наситени със собствената му сила, изписа на вратата измислен от него символ. Земната магия се отнасяше само до намерения и способността да канализираш магията през думи и символи по избор на магьосника. Това заклинание бе предназначено да заглушава звука. Веднага след като приключи с маркирането на могъщото заклинание, отпускането на съхранената магия моментално намали силата му, напрягайки тялото му.

Щом остана доволен от делото си, той отстъпи крачка назад и заби ботуша си във вратата, докато ключалката не се разби и вратата не се отвори. Благодарение на заклинанието, нито звук не извести съседите.

Лекият аромат на демон се разнесе от апартамента. Двамата едновременно, като по сигнал, притиснаха гърбове от двете страни на вратата. Миризмата довя обратно ужаса от миналата нощ.

Той хвърли поглед към Изабел и видя, че лицето й бе придобило зеленикав оттенък. Той самият не беше много по-добре.

Когато никакъв демон не изрева през вратата към тях, те влязоха предпазливо, като Томас се увери, че влиза пръв. Интериорът, въпреки миризмата, изглеждаше като образцов дом. Мебелите, произведенията на изкуството и покритите с килимчета места правеха впечатление като избирани от интериорен дизайнер. Мястото беше и безупречно чисто. Томас не можеше да види нито едно нещо, което да не си е на мястото, нито едно петно върху стъклената масичка или по което и да е от огледалата, нищо.

— Сякаш не живее тук — каза Изабел, взимайки думите от устата му. — От къде изобщо взима парите си? Съмнявам се да има работа, нали?

Томас сви рамене.

— Той е демон. Сигурен съм, че има много начини. Може да манипулира това измерение по начини, по които ние не можем. Затова го искаха Дъскоф.

Томас отиде в кухнята и отвори вратичката на хладилника. Вътре лежаха пакети и пакети с хамбургери и бифтеци, всичките с изтекъл срок на годност. Според Мика, това бе любимата храна на демоните, леко развалено сурово месо.

— Е, храни се тук. Хладилникът е пълен с демонска храна.

— Гадост! — извика Изабел от друга част на апартамента. — Знам, че Мика каза, че тогава човешка жена се е влюбила в демон… но как е издържала да го гледа как се храни?

— Или е издържала дъха му — отговори той. — Или обикновената му ежедневна миризма, когато не се е прикривал.

— Бляк. Без майтап — извика Изабел от спалнята. Той можеше да я чуе как отваря и затръшва чекмеджетата. — Разбира се, тогава всички са миришели лошо.

— Вярно. — Томас прегледа купчинка със стара поща върху малка масичка до входната врата. — Поне можем да кажем, че е бил тук, след като хладилникът е пълен и мястото вони на демонска магия.

— Но тук няма нищо! Съвсем нищо. Всички дрешници са празни. Банята е празна. Килерът е празен.

Томас се завъртя и отвори долапа. Празно. Както и всички чекмеджета. По-нататъшното проучване на апартамента доведе до още от същото — празно, празно, празно.

— По дяволите!

Изабел тръгна по коридора към него.

— Какво очакваме да открием? Дневник с описание на нечестивите му планове? Карта, водеща до следващия човек, когото планира да нападне? Съмнявам се, че ще е толкова лесно.

Той се обърна към нея и прокара ръка през косата си.

— Очаквах да открия нещо повече от гнило месо. Надявах се да открия книга, магически принадлежности, нещо, което може да ни подскаже намеренията на Бойл.

Тя въздъхна.

— Изглежда не се застоява тук. Сякаш това място е само за показ. Сякаш държи храна тук, но това е всичко.

Томас кимна.

— Чудя се за пред кого го показва. За нас? — Той потърка брадичката си. — Може би в края на краищата не сме просто мушици.

Тя се обърна в бавен кръг в центъра на дневната, оглеждайки мястото.

— Може би. — Тя потрепери. — Да се махаме от тук. Хваща ме шубето и си мисля, че сме загазили. Имаме да проверяваме и други места, нали?

Томас кимна.

— Още едно. Мениджърът на магазина каза, че е виждал Бойл в бар, в който висят доста мотористи. — Той провери часовника си. — Късен следобед е. Можем да го проверим още сега.

Изабел се отправи към вратата.

— Слава на Богинята, бар. Имам нужда от питие.

 

 

Барът беше пълен провал.

Изабел промърмори своето „лека нощ“ на Томас, веднага щом прекрачиха входа на Сборището.

Томас я спря точно с три думи, изговорени с тихия му, хипнотизиращ глас.

— Отиваш ли някъде?

Трябваше да знае, че няма да се измъкне толкова лесно.

Той я притисна с гръб към стената и я прикова там с ръце от двете страни на тялото й. Смущението да бъде хваната в капан до стената премина през нея и тя си пое дълбоко дъх, напомняйки си, че не се намира обратно в онзи килер. Беше в безопасност. Беше свободна и вече не зависеше от никого. Във всеки момент можеше да се измъкне от Томас и да си тръгне. Страхът й отслабваше с разсъжденията й.

Черните му зеници почти погълнаха тъмните му ириси. Тя гледаше очарована как челюстта му се сключи за момент и погледът му се сниши към устните й.

— Какво ти става днес? — попита той, като лениво вдигна поглед, за да срещне очите й.

Тя подтисна една тръпка. На нея да й става? Да нямаше предвид нещо друго освен факта, че иска да го изчука точно сега, точно в тази секунда? Такова желание беше опасно.

Всичко, което се отнасяше до Томас Монахан, бе опасно.

Тя се опита да звучи насмешливо.

— Всичко е наред.

Челюстта му се сключи отново и веждите му се повдигнаха.

— Тогава ми обясни защо снощи напусна стаята ми като крадец?

— Не спя добре в чужди легла.

Той наклони глава на една страна.

— Това звучи като добре заучена реплика.

Тя го погледна гневно.

— Не лъжа.

— Но и не казваш цялата истина.

— Виж, не дължа…

— Толкова ли не ти хареса?

Богиньо, не. Тя му се усмихна бавно.

— Не бих избрала тази дума.

— Тогава защо е този хлад?

Тя прехапа устна, преди да проговори.

— Ами, не е като да искам да се омъжа или нещо подобно.

— Не съм си го и помислял — промълви той, взирайки се в устата й. — Та какъв е проблемът?

Главата му се приближи до нейната с ясното намерение да я целуне, докато Изабел отчаяно се опитваше да си спомни какъв точно бе проблемът…

— Томас?

И двамата подскочиха, сепнати от гласа на Мика. Томас изруга дълго и пламенно под носа си и се обърна към него.

— Какво има?

Мика гледаше изненадано, щом видя чие тяло бе блокирал Томас, онова, притиснато интимно към стената. Изабел почервеня, проклятието на тези със светла кожа.

Мика също се изчерви.

— Аз, ъм, съжалявам.

— Недей — отвърна Томас. — Какво има?

— Просто реших, че искаш да знаеш, че Стефан опита да се самоубие днес.

— Какво? — попитаха Томас и Изабел в унисон.

— Разкъсал чаршафите на дълги, тънки ленти и опитал да се обеси. Макар че само е успял да изпадне в безсъзнание. Сложихме го в празен изолатор за душевноболни.

Томас изглеждаше замислен за момент.

— Грибин му въздейства много по-бързо, отколкото очаквах.

Мика изсумтя.

— Пука ли ни?

— Не знам. — Томас прокара ръка по лицето си, за момент изглеждайки изтощен. — Други новини за днес?

— Не. Ти?

Томас поклати глава кратко.

— Нищо от Джак, Ингрид и останалите.

— Тогава ще чакаме. — Мика въздъхна и се обърна, махвайки с ръка. — Продължавайте.

Томас се обърна обратно към нея, очите му бяха буреносни и разтревожени. Сексуалното настроение беше развалено. Което беше добре, тъй като тя щеше да поддаде. Реалността на ситуацията им бе затвърдена от разговора с Мика. Съвсем не бяха близо до откриването на това нещо и нямаха представа кога ще убие отново.

Богове.

Отрезвена, тя се обърна, за да изкачи стълбите.

— Отивам да…

— Не си яла.

Тя се обърна.

— Извинявай?

— Цял ден бях с теб и не си яла нищо. — Той направи пауза, обмисляйки. — Е, освен ако не броим Сникърса и колата, които бяха за закуска.

— Не съм гладна.

— Глупости. Трябва да ядеш нещо.

— Глупости? — Тя кръстоса ръце пред гърдите си, усмихна му се бавно и се огледа многозначително из тъмната, тиха къща. Беше късно. Може би трябваше да спрат за пица. — Добре тогава, татенце — провлачи тя, — какво си намислил? Доколкото виждам, тук няма храна.

— Кухнята е затворена, но все пак можем да намерим нещо, което да си приготвим. Тук ме познават. Сигурен съм, че мога да уредя маса.

— А. Хумор. — Тя кимна. — Добре. Води ме.

Изабел го последва надолу по един от тъмните коридори на къщата, покрай внимателно окачена картина, малките, интимни сепарета и прекрасно гравираните дървени маси, върху които стояха вази, препълнени със свежи цветя, докато най-накрая стигнаха кухнята на Сборището.

Той отвори летящите врати, позволявайки й да пристъпи вътре. В малкото светлина, тя видя, че цялата беше в неръждаема стомана и безукорно чиста. Голям плот стоеше по средата между готварските печки, хладилниците и плотовете.

— Уау.

Томас отиде до редицата хладилници.

— Има и винарска изба.

Тя се приближи да седне на плота, плъзна се на един от меките столове и се загледа как Томас вади различни предмети от хладилника и ги оставя върху плота — ягоди, поднос с недоизядено пиле, плуващо в някакъв вкусно изглеждащ сос, и чиния със задушени аспержи.

Тя зърна купа със зряло авокадо на близкия плот, взе един от плодовете заедно със солница, нож и дъска за рязане и седна обратно да го обели.

— Аха!

Тя вдигна рязко глава от работата си върху авокадото, за да види как Томас вади чиния с нещо от хладилника. Тя се наведе, за да види по-добре, докато той сваляше пластмасовото покритие.

— О, не. Няма да ям това.

Той й хвърли поглед.

— Какво? Не харесваш стриди? Какво не ти е наред?

Тя потрепери.

— Те са слузести и отвратителни.

— Никога не си ги опитвала.

Тя обели последното парче авокадо, измъкна семето и отряза парче от зрелия плод.

— Няма нужда.

Тя пъхна тънко парче авокадо в устата си и остави мекотата му да се разпростре върху езика й.

Той се обърна към готварската печка с чинията пиле в ръка. Сложи заедно месото и аспержите в широк тиган върху слаб огън. Скоро лекият аромат на пиле с босилек се понесе към ноздрите й и устата й започна да се пълни със слюнка. Докато пилето и аспержите се претопляха, Томас откри бутилка шампанско в хладилника и го отвори.

Тя отхапа още едно парче авокадо и го загледа.

— Празнуваме ли? — В момента не виждаше нищо подходящо за случая.

Томас повдигна вежда, театрално запретна ръкави, а после изсипа няколко капки Veuve Clicquot върху една от стридите.

Изабел изви устни и метна наполовина изяденото парче авокадо върху чинията си.

— Ъх. Такава загуба на добро шампанско.

Той опря лакти на плота, държейки стрида в ръка и се приведе към нея.

— Не знаеш какво изпускаш. — Гласът му я покри, сатенено гладък и тих.

Погледът й откри устата му, когато той вдигна стридата към устните си, спирайки на извивката на устните му. Когато наклони малката черупка, за да поеме съмнителния деликатес, за момент й се прииска да е на мястото на стридата. После слузестата хапка беше изчезнала и той носеше възторжено изражение на лицето си, главата отметната назад, очите затворени, тъмна коса се спускаше по гърба му.

О, да.

Тя затвори уста и успя да спре похотливия си поглед, преди той да отвори очи и да я погледне.

— Никога не съм предполагал, че ще те е страх да пробваш нови неща. Сигурна ли си, че не искаш една?

Тя прехапа устната си за момент.

— Дай една, но, ако повърна върху обувките ти за петстотин долара, да знаеш, че е било под принуда, така че не ме съди.

Той се засмя тихо, докато й приготвяше една. Този смях беше нещо копринено и опасно и я накара да потрепери. Едва забеляза, когато той й подаде половината черупка и застана до нея.

— Как трябва да го ям?

— Остави го да постои на езика ти за момент, само за момент, след това му позволи да се плъзне надолу по гърлото ти.

Тя го оглежда известно време, а после реши, че да се взира в него е лоша идея. Не беше хубаво.

— В гърлото.

Тя наклони глава назад и го изсърба през устните си.

Изпълни устата й — студено, полято с шампанско и с лек вкус на риба — преди да го остави да се спусне по гърлото й. Също като него, тя откри, че главата й се отпуска назад с „ммммм“ от изненадващата кулинарна наслада.

Тя отвори очи, за да открие, че той я проучва внимателно.

— Добре ли е?

Изабел стисна устни и подбра думите си.

— Уникално. Интересно. Сложно. Със сигурност незабравимо.

Очите му се притвориха и той се протегна, за да избърше малко от сока от ъгълчето на устата й.

— Звучи ми като някой, когото познавам.

Още преди да е разбрала, че го прави, тя пое ръката му и облиза пръста му. Очите му моментално потъмняха, зениците се разшириха, а сочните му устни се разтвориха. Те постояха така за момент в полумрака на кухнята, с погледи отправени един към друг.

Пилето на котлона изпука и зацвърча.

Тя премигна, откъсвайки се от интимния момент.

— Вечерята загаря.

Той издаде тих, раздразнен звук и отстъпи назад.

Благодарна за възможността да възвърне дишането си и за измъкването от второто заклинание, под чието въздействие я поставяше тази вечер, тя отпусна брадичка върху дланта си и го наблюдаваше как приготвя две порции. Наля шампанско и на двамата от отворената бутилка и седна да яде до нея.

Коремът й изкъркори, взе вилицата си и пое една хапка. Пикантният и деликатен вкус на пилето погали вкусовите й рецептори.

— Боже, това е добро — каза с пълна уста тя. — Имате страхотен готвач тук.

Той преглътна залъка си и я загледа, докато тя ровеше в храната.

— Сигурен съм, че е вкусно за жена, която преживява на Туинкис и кола.

— Не преживявам на Туинкис и кола!

Устните му се извиха.

— Вярно, понякога взимаш плик с Доритос или сандвич с фъстъчено масло. Това за протеини ли е?

Тя сви рамене, знаейки повече от добре, че диетата й е далеч от образцова.

— Свикнала съм да ям на път. Никога не се научих да си готвя.

— Може би мога да ти помогна да се научиш, докато си тук.

Тя го огледа бавно, от върха на обувките му Ферагамо до маншетите на ризата му Армани. Нищо в Томас Монахан не беше конфекция.

— Ти готвиш?

— Защо да не? Повечето земни магьосници го правят. Нещо в приготвянето на заклинания се обяснява с приготвянето на храна. — Той отхапа от пилето.

Тя си взе стрък аспержа и го проучи като облиза върха. Дъвченето му рязко спря и погледът му се впи в устата й. Изабел подтисна една усмивка и сви устни, докато бавно вкарваше стеблото и отхапа. Щом преглътна, тя попита:

— Какво ще приготвим заедно?

— Каквото пожелаеш. Задушени зеленчуци или пиле с мисо^[1] например. Всичко, което измислиш.

— Пиле с мисо? Какво, мътните го взели, е това? Какво ще кажеш за нещо практично, например касероли с риба тон. Такива неща наистина трябва да се науча да приготвям.

— Тогава какво ще кажеш за руло Стефани?

Спомените се надигнаха. Тя затвори очи за момент, припомняйки си.

— Не съм яла руло Стефани от цяла вечност. Двете с Анджела за известно време живяхме с жена на име Маги Прайс, която ни готвеше. Тя правеше най-доброто руло Стефани. В дъждовните дни, когато не можехме да играем навън, оставахме вътре и печахме шоколадови бисквити. Престоят с нея беше един от малкото случаи — тя погледна Томас, осъзнавайки колко много разкриваше и колко лесно го разкриваше, — когато се чувствах… в безопасност. — Тя наведе глава и захапа още един стрък аспержа.

Томас пое хапка, дъвчейки внимателно и преглътна, преди да попита:

— Не си ли се чувствала в безопасност, когато си била дете?

Тя метна наполовина изядения стрък аспержа в чинията си и въздъхна.

— Спри да се правиш, че не знаеш. Сигурна съм, че си прегледал досиетата ми в Сборището, след като се опитах да убия Стефан. Знаеш каква е майка ни, как ни влачеше при приятелите и любовниците си през цялото ни детство.

— Да, знам всичко това. Прегледах досиетата ти, но те не показват как си се чувствала от това.

— Понякога беше тежко, но не се връщам назад. То е в миналото, не може да се промени. Безсмислено е да се гледа назад.

— Понякога миналото отеква в настоящето. Това означава, че понякога трябва да се справяш с тези случки в настоящето, така че да не отекват толкова много.

Тя взе вилицата си и се заигра с пилето, вече не се чувстваше особено гладна.

— Няма никакво отекване тук. — Не много. — Ами ти, господин Психолог? Как беше твоето детство?

Замислено, той задъвка и преглътна.

— Добре.

— Добре?

Той повдигна едното си рамо.

— Имах братя и сестри, грижовна майка, внимателен баща. Не може да искаш повече от това.

Тя усети проблясък на завист, който побърза да смачка. Щеше да е хубаво да има поне едно от тези неща, грижовна майка или внимателен баща, но се радваше, че Томас бе имал и двете.

— Аз имах сестра си.

Томас не каза нищо за известно време.

— Ще докопаме демона, Изабел. Длъжни сме.

— Зная. — Тя говореше с убедеността на обсебените.